О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 394/03.07.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на петнадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Гълъбина Генчева
Членове: Теодора Гроздева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 862 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № I – 288/ 24.11.2016 г. по гр. д. № 400/ 2016 г., с което Окръжен съд – Кюстендил след като отменя решение № 255/ 25.04.2016 г. по гр. д. № 1778/ 2015 г. на Районен съд – Кюстендил, признава за установено по отношение на З. Т. Я. и на Лоза К. Я., че П. С. Д. на основание наследствено правоприемство от С. Г. Я. и реституция по ЗСПЗЗ е собственик на 1/ 3 ид. части от две ливади в местностите „Г.“ и „И.“ в землището на [населено място], общ К., а на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменя констативния нотариален акт, с който З. и Лоза Я. са признати за собственици на двете ливади до 1/ 3 ид. части.
Решението се обжалва от съпрузите З. и Лоза Я. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси:
1. Чия е доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт от сънаследник, със съставянето на който друг сънаследник е признат за собственик на целия имот по придобивна давност?
2. Представлява ли акт на манифестация на намерението за своене снабдяването с констативен нотариален акт, декларирането на имота като собствен и заплащането на данъци? и
3. Обосновано ли е решението, с което съдът не е обсъдил правните и доказателствени възражения в писмения отговор на въззивната жалба?
Касаторът счита трите въпроса обуславящи обжалваното решение. По първия твърди, че при обсъждане на събраните доказателства въззивният съд е бил длъжен, но не е съобразил съотношението между ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. и ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС. По втория твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Така с двата въпроса извежда допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По третия извежда допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е необосновано и противоречи на материалния закон. Претендира разноски.
Ответникът по касация П. Д. възразява, че основанията за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по пасивно субективно съединени искове за собственост на недвижим имот. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатори са ответниците, по отношение на които са уважени положителните искове за собственост, предявени при условията на необходимо другарство. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата. Повдигнатите от касатора въпроси не предполагат допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съображенията са следните:
Ответникът по касация в исковата молба твърди, че по наследствено правоприемство от С. Г. Я., починал през 1991 г. и реституция по ЗСПЗЗ с издаденото решение № 26 – 12/ 06.05.1998 г. на О. [населено място] придобива 1/ 3 ид. части от правото на собственост върху двете ливади. Правният интерес от исковете обосновава с констативен нотариален акт, със съставянето на който касаторът З. Я. по време на брак с касатора Лоза Я. е признат за собственик на ливадите по давност, въпреки че по наследствено правоприемство и реституция притежава 1/ 3 ид. части от тези имоти, а оригинерният способ от чл. 79, ал. 1 ЗС не е осъществен, респ. не е погасил правата на ответника по касация.
В писмения отговор на исковата молба касаторите правят отвод за недопустимост. Според тях, правният интерес от предявените искове изключва: 1) договорът по н. а. № 21.03.2012 г., с който са дарили ливадите на трето за процеса лице преди образуване на делото и 2) владението на надарения. Възразили са, че съставеният нотариален акт съответства на действителното положение, а оригинерният способ е погасил наследствените права на ответника по касация.
Във въззивното решение е разгледан отводът за недопустимост, тъй като в писмения отговор на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, касаторите правят обосновано оплакване, че първата инстанция не се е произнесла по него. Въззивният съд е обосновал допустимостта на исковете, като е съобразил, че в т. 3Б от ТР № 4/ 2014 г. ОСГК на ВКС прие да има правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лицето, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на делото. Съобразил е също, че в ТР № 8/ 2012 г. ОСГК на ВКС прие, че правен интерес от установителен иск за собственост е налице и когато ищецът разполага с осъдителен иск за същото право срещу лицето, което владее имота. Зачитайки задължителното действие на двете тълкувателни решения (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), въззивният съд отхвърля отвода и пристъпва към разглеждането на спора по същество.
При обсъждане на събраните доказателства (писмени и гласни) въззивният съд се е позовал на ТР № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС относно легитимиращото действие на констативния нотариален акт и разпределянето на доказателствената тежест, но е съобразил също, че в отношенията между сънаследниците презумпцията на чл. 69 ЗН не се прилага. Обсъждайки събраните доказателства, е намерил за недопустимо да изгражда фактическите констатации върху свидетелските показания по приложеното нотариално производство. Приел е за неправилна и друга преценка на първоинстанционния съд – за противоречие и неяснота в събраните гласни доказателства чрез разпита на доведените от ответника по касация свидетели в първоинстанционното производство. След като е обобщил, че тези оплаквания във въззивната жалба от ответника по касация са основателни, е извършил самостоятелна преценка на относимите факти. Приел е за недоказано касаторите да са довели до знанието на ответника по касация намерението си да своят наследествените ливади, собствеността върху които е възстановена с решението на О. и/ или да са предприели акт, с който да са отблъснали неговото владение. Обобщил е, че констативният нотариален акт противоречи на действителното правно положение. Първоинстанционното решение е отменено, а положителните установителни искове са уважени, доколкото правата на ответника по касация на 1/ 3 ид. части от правото на собственост върху ливадите не са погасени. Съставеният констативен нотариален акт е частично отменен (чл. 537, ал. 2 ГПК).
При тези мотиви в обжалваното решение първият въпрос, повдигнат от касаторите, не обуславя допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е зачел задължителното действие на ТР № 11/ 2013 г. и на ТР № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), включително отчитайки съотношението на двата тълкувателни акта.
Въззивното решение не обуславя вторият въпрос, повдигнат от касаторите. Декларирането на имота като собствен, снабдяването с констативен нотариален акт за целия имот не са действия, годни да отблъснат владението на останалите сънаследници, ако не са сведени до тяхното знание. Такава е константната практика на ВКС. Втори е въпросът, че срокът от 01.02.2012 г. – датата на съставяне на нотариалния акт – до 11.11.2015 г. – датата на предявените искове – е и недостатъчен, за да осъществи изискванията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Неотносимостта на тези доказателствени доводи на касаторите е възприета от въззивния съд.
Третият повдигнат въпрос също не обуславя решението. В него е разгледано оплакването в писмения отговор на въззивната жалба на касаторите, а въззивният съд е поправил пропускът на първата инстанция да изложи нарочни мотиви за неоснователността на отвода за недопустимост на исковете. Въззивният съд е разгледал относимите факти, но не е бил длъжен и не е обсъждал неотносимите – за отношения между страните по повод други сънаследствени земеделски имоти.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите следва да се поставят разноските, които ответницата по касация извършва и пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатения адвокатски хонорар. Отговорността е гражданска деликтна. Касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № I – 288/ 24.11.2016 г. по гр. д. № 400/ 2016 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
ОСЪЖДА З. Т. Я. и Лоза К. Я. да заплатят солидарно на П. С. Д. сумата 500 лв. – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.