ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 394
София, 30. април 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1285 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2832/03.12.2018 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 5274/2018, с което е потвърдено решение № 208/02.10.2018 на Кюстендилския окръжен съд по гр. д. № 5274/2018, с което е допуснато пълно осиновяване на основание чл. 97, ал. 1 СК и е допусната промяна на личното, бащиното и фамилното име на детето на основание чл. 18 ЗГР.
Недоволен от решението е касаторът Прокуратура на Република България, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за наличието на съгласие за осиновяване от бащата съгласно чл. 89, ал. 1, т. 2 СК и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и по специално решение на чужд съд относно произхода на детето, които (въпроси) имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата Е. Н. М., представляван от адв. М. Б. я оспорва, като счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, а по същество решението е правилно, тъй като в случаите на асистирана репродукция не следва да се иска съгласие от донора на материала.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е по молба за осиновяване и е въззивно, намира, че то е окончателно съгласно чл. 98, ал. 2 СК и не подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че следва да бъде допуснато пълното осиновяване на детето Н. В. с неустановен произход по баща и със съгласието на майката (бивша и настояща съпруга на ищеца), тъй като съгласно приет в първоинстанционното производство (впоследствие оттеглен) социален доклад на отдел „Закрила на детето“ за детето са създадени отлични условия на живот, същото има добри отношения с членовете на отглеждащото го семейство и припознава кандидат осиновителя за свой баща. Във връзка с представените нови доказателства, установяващи бащинство на Н. Д. Г., въззивният съд е приел, че детето е заченато в българска клиника чрез извършена процедура по асистирана репродукция (чрез сурогатна майка Р. Б. – съпруга на брата на А. В.) и родено в Англия, като в акта за раждане е записана майката А. В., а графата за баща е останала непопълнена, като в новоиздаденото удостоверение за раждане на осиновяваното дете от 21.06.12 г. /стр. 94 от въззивното дело/ като баща е посочен Н. Д. Г.. По отношение на този акт въззивният съд е приел, че [община] е приложила неправилно разпоредбата на чл. 124 КМЧП, тъй като английският съд не е компетентен да се произнася относно произхода на български граждани и двете съдебни решения, въз основа на които е установен в Кралство Великобритания произход на детето, не могат да бъдат зачетени на две основания. От една страна те не попадат в кръга от актове, визирани от Регламент 2201/03 от 27.11.03 г. СЕ за признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителската отговорност, като няма доказателства за проведено производство по екзекватура на британските решения. Прието е, че липсва изискваната от чл. 117 КМЧП компетентност на чуждестранния съд да се произнесе по спорове за произход на осиновяваното дете от майка и баща, като са нарушени основни принципи на българското семейно право, недопускащо сурогатно майчинство и определящо кои са активно легитимираните лица да искат установяване на произход. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 60, ал. 3 СК, че произходът от майка, установен с акта за раждане, може да се оспори с иск, предявен от детето, от жената, посочена в акта като майка, от нейния съпруг, от жената, която претендира, че е майка на детето, и от мъжа, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга, поради което Н. Г. не е активно легитимиран да оспорва отразения в акта за раждане произход по майка. По делото няма спор за това, че детето е родено с асистирана репродукция и съгласно чл. 60, ал. 2 СК произходът от майка при асистирана репродукция не може да бъде оспорван на това основание, а освен това според чл. 71 СК установяване на произход се допуска само при надлежно оспорен произход. Прието е, че когато детето е родено при условията на асистирана репродукция, ако съпругът на майката е дал информирано съгласие за извършването й, не се допуска оспорване на бащинство съгласно чл. 62, ал. 5 СК, а доколкото заявителят на права не е бил в брак с никоя от жените, заявени като майки на детето, то според уредбата за асистираната репродукция (в „Методични указания за медицински дейности при извършване на асистирана репродукция“ на Медицински стандарт „Асистирана репродукция“, представляващ Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 28/20.06.2007 г. за дейности по асистирана репродукция (Наредба № 28/20.06.2007 г.), зачатието би могло да се осъществи само с анонимен донорски мъжки материал, което изключва възможността Н. Г. да претендира произход на детето по баща, още повече, че съгласно съдебната практика в България, която може да се приравни към разбирането за обществен ред, вложено в разпоредбата на чл. 117 КМЧП, изисква при установяване на произход изводите да се основат на несъмнени доказателства – генетични, кръвни изследвания и др. и не позволява само на база свидетелски показания да се правят изводи за произхода. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че новоиздаденият акт за раждане на детето не може да обвърже съда относно кръга на лицата, чието съгласие се изисква за допускане на осиновяване. От друга страна е прието, че липсват доказателства за игнорирането на произхода на детето по майка съобразно чл. 60, ал. 3 СК. Останалите доказателства, представени от Прокуратурата са приети като неотносими към законосъобразното допускане на осиновяване на детето. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 3 от Конвенцията за правата на детето от първостепенно значение са най-висшите интереси на детето и предвид дадения от Отдел „Закрила на детето“ социален доклад (който няма основание да не бъде зачетен, доколкото не съставлява оттегляем акт), детето, навършило седем години и отглеждано от една жена като негова майка, не бива да бъде отделяно от нея на основание неустановен биологичен произход по баща, заявен от човек, неполагал регулярни грижи за детето и живеещ в друга държава, още повече, че за детето съществува семейноподобна среда, в която то е обгрижено и защитено. Предвид изложеното, първоинстанционното решение, с което е допуснато пълното осиновяване е потвърдено. Съдът, на основание сигналната си функция е изпратил копие от въззивното решение на Прокуратурата на Република България за проверка относно законосъобразното притежаване от лицето Н. Г. на повече от един задгранични паспорти, както и с оглед спазването на разпоредбите, нормиращи асистираната репродукция от неустановена по делото Пловдивска клиника за асистирана репродукция, в която е извършено зачатието на детето.
Видно от изложеното в охранителното производство за допускане на осиновяване молителят, които не е легитимиран да предяви иск за лишаване от родителски права, не е сезирал инцидентно съда с правния спор за наличието на законовите предпоставки за лишаване от родителски права на някой от родителите на осиновявания, в който случай родителят би бил конституиран като страна по спора и въззивното решение би подлежало на касационно обжалване, предвид произнасянето на съда по наличието на предпоставките за лишаване от родителски права.
В обжалваното решение възивият съд е приел, че исканото осиновяване защитава висшия интерес на осиновяването дете, без да засяга правата на соченото от прокуратурата трето лице, което претендира да е баща на детето, макар това да не е удостоверено в акта за раждане и който по тази причина не е конституран като страна в производството по делото.
Въззивното решение е влязло в сила в деня на обявяването му 03.12.2018 г. и не подлежи на касационно обжалване.
Ако третото лице, което според прокуратурата претендира да е баща на детето, счита, че осиновяването засяга негови права, той може да се защити чрез иск срещу лицата, които се ползват от акта на осиновяване (детето, майката и осиновителя) и след установяване на релевантните за произхода факти и обстоятелства и разрешаването споровете относно произхода на детето, в зависимост от изхода на делото по този иск, актът на осиновяване може да бъде изменен или отменен от съда съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК. Производството по този иск е триинстанционно и въззивното решение по него би подлежало на касационно обжалване.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 2832/03.12.2018 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 5274/2018.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на касатора съгласно чл. 274, ал. 2 изр. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.