О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№394
София, 04.10.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1008 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. А. и С. М. Х. чрез пълномощника им адвокат В. В. против решение № VI-108 от 2.12.2016 г. по гр.д. № 1462 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас в частта, с която отменено решение № 806/16.05.2016 г. по гр.д. № 11274/2013 г. на Районен съд-Бургас и вместо него е постановено друго за допускане на съдебна делба на нива с № 002226 в землището на [населено място] с площ от 1.448 дка между съделителите и при права в съсобствеността: по 1/6 ид.ч. за М. М. А. и С. М. Х. и по 1/3 ид.ч. за Р. Р. П. и С. Н. Х.-Д. и за отхвърляне на предявения от С. М. Х. и М. М. А. против Р. Р. П. и С. Н. Х.-Д. иск за делба на УПИ V-5010103 в [населено място] с площ от 589 кв.м. и на УПИ VI-5010103 в [населено място] с площ от 571 кв.м. ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ на етаж от по 70 кв.м. и за оставяне без уважение частна жалба на С. М. Х. и М. М. А. против определение № 4265 от 1.07.2016 г. относно присъждане на разноски по делото.
Р. Р. П. и С. Н. Х.-Д. са подали отговор на касационната жалба по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Въззивният съд, след събиране на гласни доказателства /допуснати, но не разпитани от районния съд свидетели/ е формирал изводи, че наследодателят на ищците /настоящи касатори/ М. С. е получил приживе на баща си – общия наследодател на страните С. Р. имот за себе си и семейството си на друго място в селото, където е устроил семейството си с дом – понастоящем находящ се на [улица]. Дори и писмения документ „съгласително“ /в което М. С. заявява, че е напълно удовлетворен със дарението от баща му и няма да дири друг имот от него или от бъдещите му наследници/ да бъде игнорирано по отношение на целените с него правни последици, то анализирайки обективираната воля на наследодателя на ищците могат да бъдат направени изводи, че самият той се е дезинтересирал от процесния имот на [улица]и не е считал, че има собственически права по отношение на този имот. Обективната страна на осъществено владение по отношение на имота на [улица]от страна на ищците е била изключена начиная още по време на техния наследодател – именно от времето, когато той е бил устроен имотно от неговия баща, а субективната – намерението да свои само имота, даден от баща му и дезинтересирането по отношение своенето на имота на [улица]– от момента на изразената воля от негова страна в т.нар. „съгласително“. Първоначално неговите родители са живели в този имот, а впоследствие – брат му Р.. Разпитаните пред въззивната инстанция свидетели потвърждават обстоятелството , че в този имот до 1995 г. до смъртта си е живяла съпругата на С. Р. – баба М. заедно със сина си Руси /от 1990 г./. Последният е извършил в този имот строителни работи в обем, надхвърлящ обичайни такива по поддръжка на един имот със съзнанието, че е собственик на този имот. Анализа на поведението на всички сънаследници сочи на извода, че именно той е бил зачетен като владелец и евентуално – за собственик на имота. Посещенията на ищците С. и М. при тяхната баба в този имот не могат да бъдат окачествени като прояви и демонстрация пред третите лица на осъществено владение – няма никакви доказателства, че посещенията им в този имот са били свързани с някаква дейност в него, присъща за владелец. Действията по посещение на близък родственик в един имот не могат да бъдат отъждествени с действията например по извършване на ремонт, почистване, обработване на земя, присъщи за обективиране воля за осъществяване на владение пред третите лица. От друга страна е очевидно, че извършваните подобрения в имота от Р.и са станали достояние на ищците, но няма никакви доказателства по делото същите да са се противопоставяли на тези действия. Самата баба М. е заявявала, че имота е на Р. и че ще остане за него. Същевременно се установява и единодействието в тези начинания по извършване на строителните работи с брат му Н., което води на извода, че анимуса за осъществяваното владение е налице и у двамата братя, независимо, че фактическата власт е била преимуществено осъществявана от Р.. Намеренията на Р. да има имота като свой са станали достояние пред обществото , приети са били и от неговата майка – баба М., а с поведението си на непротивопоставяне приживе на Р. и двамата ищци също са изразявали по този начин съгласието си с установеното фактическо положение. Владението установено от Р. е започнало от 1990 г. и е продължило след смъртта на майка му през 1995 г. до смъртта му през 2009 г. Ищците не са се противопоставили по никакъв начин както на демонстрираната от Р. воля и намерение да свои имота с извършения от негова страна значителен обем на строителни работи – подобрения в имота, както и на изразената воля на баба М.. Давностният срок е изтекъл още приживе на наследодателите на ответниците – братята Р. и Н.. Установява се, че през 1998 г. по повод изострените отношения на страните във връзка с водено дело за имота на [улица], Р. е заявил на майката на ищците Й., че тя и децата й нямат работа в този имот. Последващото поведение от тяхна страна може да бъде тълкувано само като зачитане на тази воля на Р.. Дори и да се приеме, че до този момент и случай – 1998 г. Р. е осъществявал владението върху имота не само за себе си но и за останалите сънаследници – вкл. и ищците, то след това, отблъсквайки претенциите на наследниците на брат си М.. в лицето на неговата съпруга Й., от този момент нататък своенето на имота е само за себе си и другия си брат – Н., отричайки собственически права за наследниците на брат си М.. Този период от време – 1998 – 2009 г. е достатъчен и повече от десет години, от което може да бъде обоснован извода , че е налице достатъчно дълъг период от време по чл.79 ал.1 от ЗС за придобиване правото на собственост върху процесния имот. При това положение още през 2009 г. процесният имот е бил в патримониума на наследодателите на ответниците, поради и което преминава по наследство в собственост на ответниците П. и Х.. Своенето е продължило и от тяхна страна.
По отношение спорът за собствеността на земеделския имот – нива с площ от 1.448 дка в м. „Край село“, землището на [населено място], възстановен с решение на ПК от 1999 г., съдът е приел, че липсва сила на пресъдено нещо. С влязло в сила решение между страните през 1998 г. е било отречено претендирано право на собственост на наследодателите на ответниците по отношение на парцел ІV-29 в кв.4 по действащия към момента на постановяване на решение №714/98 г. на ВКС план на [населено място] / парцели VІ-226 и VІІ-226 в кв.8 – дворно място с обща площ от 2100 кв.м по стария план/. Процесният земеделски имот – нива не е включен като част от имотите, по отношение на които са били отхвърлени претенциите на наследодателите на ответниците по делото, респ. – ищците обосновават едноличните си права върху тях. Спорът между страните е бил решен спор относно парцел ІV – 29, бивши VІ и VІ – 226 в кв.8 по плана от 1945 г., но не и относно терена , представляващ настоящия земеделски имот – нива – експертното заключение на вещото лице М.. Възражението на ищците, че са придобили този имот по давност е неоснователно – безспорни и категорични доказателства по делото не са ангажирани както за наличието на обективната страна на осъщественото владение, така от субективна. Въпреки, че се позовават на факта, че имота е бил изцяло ограден, то доказателствата в тази насока не са безспорни. Видно от наличните по делото доказателства към момента на заснемане от 1999 г. не е визуализирана ограда на имота, показанията на свидетелите, разпитани по делото не са еднозначни – някои сочат на ограден двор от около 3 дка , но не и откога. Не е налице и субективната страна – ищците еднолично да са изявявали намерението си, неоспорвано и необезпокоявано да своят имота. В тази насока се установява обратното – другите сънаследници /Н. Х./ са проявявали активна дейност по възстановяването на имота пред ПК – по преписката за възстановяване собствеността на бившите земеделски имоти на общия наследодател С. Р. титуляр е именно сина му Н. Х.. От друга страна – процесния имот като земеделска земя / извадена от регулация за периода 1963 г. – 2012 г./ не би могло да бъде придобит по давност от когото и да е. УПИ V-20226 / по отношение на който ищците – въззиваеми претендират да са придобили собствеността на първично правно основание/ е ситуиран едва с регулацията от 2012 г., която обаче и към настоящия момент е все още неприложена. При това положение този земеделски имот , намиращ се под режима на ЗСПЗЗ / до 2012 г./ не е могъл да бъде придобиван изобщо по давност – нито изцяло, нито ид.ч. от него.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
1) следва ли съдът, когато обсъжда събрани по делото гласни доказателства да се мотивира защо дава вяра на едни свидетели, а не кредитира показанията на други свидетели.
2) достатъчно ли е наличието на осъществяване на фактическа власт по отношение на иделните части на останалите съсобственици от първоначално посочените до делба имоти, за да са изпълнени комулативните условия на института на придобивната давност или при придобиването по давност на сънаследствени идеални части законът и съдебната практика изискват и наличието на допълнителни предпоставки – превръщане на държането на чуждите идеални части във владение;
3) задължително ли е влязлото в законна сила решение относно предходен спор за материално право, касаещ и предмета на спора по настоящото дело и разпростира ли се и по отношение на наследниците им по смисъла на чл.298, ал.2 ГПК;
4) има ли завършена реституционна процедура при постановени решения на ПК отпреди изменението на чл.14, ал.1, т.3 ЗДПЗЗ, ДВ бр.68/1999 г. или е нужна двуфазност в процедурата по възстановяване на имота, завършваща със заповед на кмета по реда на § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ и може ли при завършена процедура по възстановяване на имота, същият да бъде придобит по давност;
5) дължат ли се разноски в делбеното производство при спор дали съществува съсобственост по отношение на имотите, предмет на иска за делба или не.
Първият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че съдът е взел под внимание само показанията на свидетелите на ответниците, разпитани при въззивното разглеждане на делото, които са заинтересовани от изхода на делото и противоречат на показанията на разпитаните пред районния съд свидетели. Посочената теза не съответства на данните по делото, тъй като съдът е обсъдил всички свидетелски показания, както и писмените доказателства, възприел е показанията на всички свидетели, вкл. и тези на ответниците /доколкото същите свидетелстват за конкретни факти, като например посещаване на бабата на ответниците М. и чичо им Р./ и е формирал изводите си при съвкупната им преценка, поради което въпросът се явява неотносим.
Неотносими са и вторият и третият въпрос, тъй като формираният от съда извод е, че от една страна наследодателят на ищците е изявил воля, че няма претенции към този имот и наследодателят на ответниците е демонстнрирал намерението си за своене, а по отношение на земеделския имот е формиран извод, че същият не е бил предмет на спора, разрешен с влязлото в сила решение.
Не може да обоснове допускане до касационно обжалване и поставения четвърти въпрос, тъй като е свързан само с един от допълнителните мотиви на съда, докато основният мотив е, че не е установено ищците да са владели този земеделски имот.
Петият въпрос е свързан с отхвърлянето от въззивния съд на частната жалба на М. М. и С. Х. против определение № 4265 от 1.07.2016 г. относно разноските в първоинстанционното производство и изложените мотиви, че присъждане на разноски се извършва с решението по извършване на делбата.
Касаторите считат, че този извод на съда противоречи на практиката на ВКС по ППВС № 7 от 28.11.1973 г., т.9 и се разрешава противоречиво, като се позовават на определение № 150 от 15.04.2010 г. по ч.гр.д. № 136/2010 г., II г.о. и определение № 4 от 6.01.2011 г. по ч.гр.д. № 542/2010 г., II г.о.
Липсват основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос. В т. 9 на ППВС № 7 от 28.11.1973 г. е дадено тълкуване, че съдебните и деловодните разноски в делбата се разпредялят съобразно с признатия дял на съделителите в прекратената общност, когато са направени по необходимост, а когато са направени по повдигнати спорни въпроси – съобразно с общите правила. Изводите на въззивния съд са съобразени с това тълкуване, доколкото в случая липсва съединяване на искове в първата фаза на съдебното производство. Съдебната практика по посочените две определения на ВКС е неотносима, доколкото е постановена по искане за присъждане на разноски за въззивното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VI-108 от 2.12.2016 г. по гр.д. № 1462 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: