1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
С., 07.04. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7237 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от адв. А. М. – П. от АК-В., в качеството й на особен представител по реда на чл. 48, ал. 2 ГПК на Б. Д., с последен известен адрес в [населено място], против въззивно решение № 188 от 28.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 386/2014 г. на Видинския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 353 от 21.07.2014 г. на Видинския районен съд, постановено по гр.д. № 272/2014 г., е уважен искът по чл. 127а, ал. 2 СК на А. М. Д. от [населено място], като на детето А. Б. Д. ЕГН [ЕГН], [дата на раждане] да му бъде издаден международен паспорт без съгласието на бащата Б. Д., както и детето да пътува в чужбина – САЩ и Европа. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение на основание чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд е неправилно, поради необоснованост и допуснати нарушения на процесуалните правила. Жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – за възможността в гражданския процес да бъде оспорена истинността на акта за раждане на детето; за приложението на чл. 272 ГПК и чл. 269 ГПК; за прилагане принципа на служебното начало в неговите законно въведени параметри; за прилагането на инцидентен контрол на верността на написаните имена на бащата и издаден акт за раждане от гражданския съд по отношение на законосъобразност във връзка с липсата на основанията на чл. 61 СК, т.н. косвен съдебен контрол, след като са направени доводи и възражения, свързани с верността му и при служебната проверка се установят пороци, които имат за последица неверността на акта; за задължението на въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и съображения на страните – за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поставен е и въпросът по какъв начин следва да бъде заявено оспорването на верността на един акт за раждане в гражданското производство по чл. 127а, ал. 2 СК на деца със записани като родители граждани на различни държави, за които погрешно е преценено, че родителите се намират в законен брак към момента на раждането на детето, поради пропуск да бъде представен в съответната община в България надлежно заверен препис от бракоразводното решение, за който твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Позовава се и представя съдебна практика: решение № 529 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 181/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 191/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 533/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 230 от 05.03.2012 г. по гр.д. № 1041/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр.д. № 1387/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 825 от 09.11.2009 г. по гр.д. № 2465/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 1, решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр.д. № 212/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 32 от 28.01.2011 г. по гр.д. № 170/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 499 от 05.07.2012 г. по ч.гр.д. № 224/2012 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба А. М. Д. от [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Моли да бъде освободена от заплащане на разноски за особения представител на касатора, поради липса на достатъчни средства, във връзка с което представя декларация за семейно и материално състояние.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 127а, ал. 2 СК, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в случая ненавършилото пълнолетие дете А., [дата на раждане] , което е родено след прекратяването на брака между страните, с оглед презумпцията на чл. 61 СК за баща на детето е записан ответникът Б. Д., същото се отглежда от майката и тя упражнява родителските права, като ответникът не поддържа никакви контакти с майката и детето, са налице условията на чл. 127а, ал. 2 СК, поради което е заместил съгласието на бащата и е дал разрешение да бъде издаден международен паспорт на детето, както и то да пътува в чужбина – САЩ и Европа. Приел е, че в САЩ живее и работи майката на ищцата, която би й оказала помощ при отглеждането на детето, ако тя реши да се установи при нея, още повече, че и самата ищца е живяла и работила в САЩ. Приел е, че въпросът за бащинството на детето не е предмет на производството по чл. 127а СК, поради което направените в тази връзка възражения от въззивника са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставените правни въпроси – за възможността в гражданския процес да бъде оспорена истинността на акта за раждане на детето, за прилагането на инцидентен контрол на верността на написаните имена на бащата и издаден акт за раждане от гражданския съд по отношение на законосъобразност във връзка с липсата на основанията на чл. 61 СК, т.н. косвен съдебен контрол, след като са направени доводи и възражения, свързани с верността му и при служебната проверка се установят пороци, които имат за последица неверността на акта, както и по какъв начин следва да бъде заявено оспорването на верността на един акт за раждане в гражданското производство по чл. 127а СК на деца със записани като родители граждани на различни държави, за които погрешно е преценено, че родителите се намират в законен брак към момента на раждането на детето, поради пропуск да бъде представен в съответната община в България надлежно заверен препис от бракоразводното решение, не са обусловили изхода на делото по иска с правно основание чл. 127а, ал. 2 СК, отнасящ се до заместващото съгласие на родителя от съда в случаите, при които между родителите не е налице съгласие за пътуване на детето в чужбина и издаването на необходимите документи за това. Така както са формулирани, тези въпроси касаят иск за оспорване на бащинство по реда на чл. 62 СК, но оборването на презумпцията за бащинство, регламентирана в чл. 61 СК може да стане само по исков ред чрез предявяване на специалния иск за оспорване на презумптивното бащинство, но не и чрез възражение в друго производство, какъвто е настоящият случай – при спорна съдебна администрация по иск с правно основание чл. 127а, ал. 2 СК, чрез оспорване истинността на издадения акт за раждане на детето. В случая по тези правни въпроси не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същите да са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поставените правни въпроси от процесуално естество – за приложението на чл. 272 ГПК и чл. 269 ГПК; за прилагане принципа на служебното начало в неговите законно въведени параметри; за задължението на въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и съображения на страните – за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, са важни, но те са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. Според нея ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция. В случая такива нарушения на първата инстанция не са релевирани във въззивната жалба и не са констатирани от въззивния съд, който съобразно приложимия процесуален ред и съгласно възможността, дадена му от чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на въззивния съд в частта им по установената фактическа обстановка по делото. Извън това, по доводите на страните във въззивното производство, са изложени и изводите на съда. Заявеното, че съдът приема правните изводи на първата инстанция за основателността на депозираната молба за правилни, и ги споделя, не означава липса на мотиви, нито е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, след като след това са изложени съображенията на съда за стореното заключение. В правния въпрос за приложението на чл. 272 ГПК касаторът не е посочил кои конкретно възражения са били оставени без мотиви от въззивния съд, а в противен случай биха довели до друг краен резултат по спора, поради което и затова липсва основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая в синхрон със задължителната съдебна практика, в която е прието, че Семейният кодекс /чл. 127а/ и Законът за българските лични документи /чл. 76/ изискват общото съгласие и на двамата родители за решаване на въпросите, свързани с пътуването на детето в чужбина и издаването на необходимите му лични документи, поради което при разногласие, съдът се произнася по отделен, конкретно възникнал между родителите спор, който решава съобразно интересите на детето, за да може то да бъде възпитавано по начин, който осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие. Преценката на съдилищата затова дали детето да има задграничен паспорт и да може да пътува в чужбина при разногласие между родителите, следва да е конкретна във всеки отделен случай и е свързана с формиране вътрешното убеждение на съдиите, решаващи спора по същество, какъвто е настоящият случай, при който детето се отглежда от майката и тя упражнява родителските права, като ответникът е в неизвестност и не поддържа никакви контакти с майката и детето, поради което съдът е приел, че в интерес на детето е да замести съгласието на бащата и да даде разрешение да му бъде издаден международен паспорт, както и то да пътува в чужбина – САЩ и Европа. Грешките във формирането на вътрешното убеждение на съда сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, а са порок на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, по който съдът може да се произнесе само ако касационното обжалване бъде допуснато, какъвто не е настоящият случай.
При този изход на спора, на особения представител на касатора адв. А. М. не следва да се присъдят разноски за касационното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 188 от 28.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 386/2014 г. на Видинския окръжен съд, по касационната жалба вх. № 3553/24.11.2014 г. на адв. А. М. – П. от АК-В., в качеството й на особен представител по реда на чл. 48, ал. 2 ГПК на Б. Д., с последен известен адрес в [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: