О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 394
София, 08.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2742/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София срещу въззивно решение № 92 от 21.01.2014 г. по т.д.№ 3983/2013 г. на Софийски апелативен съд. С решението е потвърдено решение от 30.05.2013 г. по гр.д. № 181/2012 г. на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК срещу К. И. А., М. Т. А. и И. Т. А. в качеството им на законни наследници на Т. Ц. А., действал като [фирма] иск по чл.422 ГПК за признаване съществуването на вземане на [фирма] в размер на 60 200 евро, представляващо част от общо дължимата сума по запис на заповед от 04.01.2007 г. в размер на 289 855.08 евро, издадена от наследодателя на ответниците, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 1023/2010 г. на РС-Самоков, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2010 г. до окончателното й изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, а допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 – т. 3 ГПК.
Ответниците по касация чрез процесуалните си представители оспорват допустимостта и основателността на касационната жалба. Претендират разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамки те на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна, но не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Изложени са съображения, че менителничния ефект е издаден с падеж на предявяване което придава на предявяването условие за настъпване на изискуемостта на вземането по смисъла на чл.418, ал.3 ГПК. Като обсъдил представената от ищеца нотариална покана във връзка с твърденията му за извършено предявяване на менителничния ефект, въззивният съд споделил изводите, направени с обжалваното решение, че отбелязването за връчването й на [фирма] по реда на чл.44, ал.1 ГПК, без да е посочено при коя от визираните в разпоредбата хипотези то е било извършено – лично на адресата, на негов служител с оглед обстоятелството, че издателят е търговец, или при отказ не може да обоснове извода, че нотариалната покана е била редовно връчена, респ. че ефектът е бил предявен, от което е направен извод за липса на настъпила изискуемост на вземането по него. За неоснователен е счетен и доводът на ищеца, че заявлението по чл.417 ГПК, респ. исковата молба имат значението на покана и че към датата на подаването им е налице предявяване на записа на заповед за плащане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи като значими за изхода на делото следните въпроси: 1./ Дали вземането по запис на заповед с падеж на предявяване, издаден с уговорката „без протест” , е изискуемо само ако менителничият ефект бъде предявен за плащане; 2./ Дали обстоятелството, че нотариалното удостоверяване на връчването на покана за предявяване на запис на заповед за плащане, не съдържа конкретна законова разпоредба, при която е връчена /не само член, алинея, но и предложение), прави връчването нередовно и респективно води ли до ненадлежно предявяване на записа на заповед; 3./Дали ненадлежното предявяване на записа на заповед, издаден на предявяване, води до неоснователност на иска по чл.422 ГПК; 4./ Дали когато адресатът не е отказал да приеме нотариалната покана, в нотариалното удостоверяване следва да се отбележи изрично, че не е налице отказ; 5./ Дали е допустимо с решението да се приемат за недоказани факти, за които нито първоинстанционният, нито въззивният съд са указали с доклада, че страната не сочи доказателства и 6./ Исковата молба по чл.422 ГПК изпълнява ли ролята на покана за плащане по запис на заповед и следва ли с подаване на заявлението ценната книга да се счита предявена.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По въпроса, свързан с изискуемостта на записа на заповед и предявяването му като условие за нейното настъпване, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос изцяло е в съответствие с указанията, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, като е отчетена спецификата на случаите, /какъвто е и настоящият/, когато предявяването на записа на заповед представлява не само необходимо съдействие от кредитора за изпълнение на задължението, но и условие за настъпване на изискуемостта на вземането, доколкото падежът е поставен в зависимост от предявяването на ефекта. В този смисъл са Определение № 813 от 30.12.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 868/2009 г., I Т. О. и Определение № 776 от 05.11.2010 на ВКС по ч. т. д. № 733/2010 г., II т.о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което формират задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 на ТР № 1/2010 г. и т. 2 на ТР № 2/2011 г. на ОСГКТК на ВКС. Не е налице и твърдяното от касатора противоречие по поставения въпрос с цитираното в изложението му Решение № 1 от 1.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 520/2009 г., TK, II т. о., тъй като с него е разгледана хипотеза, различна от тази по конкретното дело, а именно за правата на приносителя на записа на заповед, когато е предявил менителничния документ за плащане, но след срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ.
По втория от въпросите касаторът сочи основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като противоречивото му разрешаване според него се доказва с цитираното в изложението определение от 27.11.2002 г. по ч. гр. д.№ 1283/2002 г. на САС. Посоченият съдебен акт не е приложен, поради което не може да се извърши преценка дали с него е разрешен, и то окончателно поставеният процесуалноправен въпрос. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено бланкетно и не следва да се обсъжда.
Третият от въпросите е значим за делото, но по отношение на него не е доказана допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Такова основание би било налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми или когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Жалбоподателят не сочи непълноти или неясноти на нормата на чл.422, ал.1 ГПК, според която предмет на установителния иск е съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, т.е. в производството по общия исков ред съдът е длъжен да направи проверка дали вземането е изискуемо, каквото не е налице в разглеждания случай.
Четвъртият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е некоректно формулиран, тъй като видно от съобразителната част към решението, решаващият състав е изградил изводите си по предявения установителен иск, позовавайки се на липсата на данни при оформяне на нотариалната покана дали тя е била връчена лично на адресата или на негов служител с оглед качеството му на едноличен търговец, съждения на въззивния съд, които сочат на приложимост на разпоредбата на чл.50, ал.1 ГПК. След като произнасянето по поставения въпрос е в контекста на посочената разпоредба, то този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал. 1 на чл. 280 ГПК.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за допустимостта с решението да се приемат за недоказани факти, за които на страната не й е било указано, че не сочи доказателства. Твърдението на касатора произтича от неправилното интерпретиране на разпоредбата на чл.146 ГПК. Задълженията на съда, вменени му с оглед необходимостта от изясняване на фактическото положение по спора се отнасят до фактите, за които въвелата ги страна не сочи доказателства, които обаче не могат да бъдат разширени, както се предлага от касатора чрез изчерпателно посочване на доказателствените средства, чрез които те следва да бъдат установени.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 92 от 21.01.2014 г. по т.д.№ 3983/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: