О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София, 09.07.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1426/2018 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., в качеството им на постоянни синдици на [фирма] – в несъстоятелност ( [фирма] /н./), [населено място] срещу определение № 1302 от 23.04.2018 г. по ч. гр. д. № 742/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 169 от 10.01.2018 г. по т. д. № 1557/2017 г. Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав. С първоинстанционния акт е оставена без уважение подадената от банката молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело определение № 3337 от 22.05.2017 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството поради недопустимост в частта, с която банката е осъдена, на основание чл. 59, ал. 7 ГПК, да заплати държавна такса по сметка на СГС в размер на 34 579.08 лв.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че обявената в несъстоятелност банка дължи заплащане на държавна такса не само при отхвърляне на предявения от нея иск, но и при прекратяване на производството по делото. Частният касатор счита този извод за противоречащ на нормата на чл. 59, ал. 7 З., която, според него, предвижда заплащане на държавната такса от страна на обявената в несъстоятелност банка единствено в хипотезата на отхвърляне на иска, но не и когато съдът не се произнася по съществото на спора.
Като значим за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е поставен въпросът: „Следва ли нормата на чл. 59, ал. 7 от Закона за банковата несъстоятелност да се прилага и по отношение на прекратени дела поради недопустимост на иска, с оглед предвиденото в същата, а именно, че държавната такса се дължи от масата на несъстоятелността едва тогава, когато искът бъде отхвърлен“.
Допълнително е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдението, че обжалваният акт е очевидно неправилен, тъй като съдът е извършил „разширително тълкуване на процесуални норми от императивен порядък, които могат да се тълкуват само и единствено стриктно“.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което не е уважена молбата на синдиците на [фирма] /н./ по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело определение № 3337 от 22.05.2017 г. за прекратяване на производството в частта за осъждане на банката да заплати държавна такса по сметка на СГС в размер на 34 579.08 лв., въззивният съд е приел, че от тълкуването на разпоредбата на чл. 59, ал. 7 З. не може да бъде направен извод за дължимост на държавната такса от масата на несъстоятелността само ако делото е разгледано по същество и предявеният от банката в несъстоятелност иск е отхвърлен. Според съдебния състав, доколкото в ГПК липсва изрична разпоредба, че при прекратяване на производството не се дължи държавна такса, такава следва да бъде събирана от ищеца и в хипотезата на прекратено съдебно производство, независимо от причината за прекратяването му. Въззивният съд е взел предвид установеното в чл. 71, ал. 1 и чл. 73, ал. 3 ГПК, че по водене на делото се събират държавни такси, което става при предявяване на искането за защита и съдействие, но тъй като съгласно чл. 59, ал. 7 З. банката в несъстоятелност е освободена от предварително заплащане (а не от заплащане въобще) на държавната такса, то възлагането на същата е обусловено от изхода на спора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, макар и значим за изхода на конкретното дело, поставеният от частния касатор въпрос не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на него не може да се счете за доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на същото е аргументирано единствено с липсата на задължителна съдебна практика, което обаче не е достатъчно, за да се приеме, че са осъществени двете кумулативни предпоставки, формиращи посоченото основание. Нормата на чл. 59, ал. 7 З. е достатъчно ясна в указанието, че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 З., а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. Поради това, предвиденото в посочената норма, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, дава отговор на въпроса за дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното й внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство, т. е. при решаване на спора по същество, но и при приключване на делото без произнасяне по същество, т. е. при връщане на исковата молба и прекратяване на производството. Посочената норма е аналогична на нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, касаеща дължимостта на таксата при предявяване на отменителните искове в общата търговска несъстоятелност (Част Четвърта на Търговския закон), по приложението на която е създадена непротиворечива практика, че държавната такса се дължи и при прекратяване на производството. Поради това, не може да се счете, че произнасянето на ВКС по приложението на чл. 59, ал. 7 З., предвиждаща същото разрешение като това в чл. 649, ал. 6 ТЗ, по която вече е формирана практика, ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, „очевидна“ неправилност на въззивния акт не може да е налице, след като самият частен касатор счита, че е необходимо касационната инстанция да се произнесе по тълкуването на правната норма, свързана с отговорността за заплащане на държавната такса.
Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 59, ал. 7 З., касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1302 от 23.04.2018 г. по ч. гр. д. № 742/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 15 (петнадесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: