8
гр. д. № 2135/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 395
София, 12.07.013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 16 април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2135/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от М. А. Д. касационна жалба срещу решение от 05.09.2012 г. по гр. д. № 15065/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-и „В” състав, с което е потвърдено решение по гр. д. № 22767/2009 г. на СРС, 44 с-в, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу Столична община иск за установяване по отношение на С., че Д. е собственик на УПИ .. от кв. 227 по плана на [населено място], което право е придобила както следва: за 28% ид.ч. от имота – на основание давностно владение осъществявано от 18.03.1997 г. до 31.12.2007 г., а за останалата част от имота на основание наследяване от Г. Г. И. и реституция на основание ЗВСОНИ. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос:1.допустимо ли е при липса на възражение от ответника относно активната легитимация на ищеца, въззивният съд да влошава положението на тази страна; 2. допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непредявени възражения във връзка с предмета на спора и страните; 3. представлява ли произнасяне свръх петитум произнасянето на съда по непредявени искове и ненаправени възражения; 4. допустимо ли е произнасяне на въззивния съд по въпроси, по които не е сезиран и не са били предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд, а наред с това са от компетентност на друго производство (конкретно по кои въпроси се е произнесъл съда не е посочено)
5. нищожно ли е решението ако в него не е посочена датата на обявяването му или при постановяването му не са спазени изискванията на чл. 236 ГПК за неговото съдържание; 6. нищожно ли е решението на въззивния съд, ако докладчик по него е бил съдия, който е бил докладчик по друго дело със същия предмет на спор, но с други основания; 7 и 8 -ми въпроси съвпадат по съдържание с 4-ти; 9. при подадено заявление по реда на ЗОСОИ, чл. 2 и последвало го възстановяване на собствеността на същото основание в изпълнение на ЗВСОНИ законосъобразно ли е това възстановяване на права дори и ако се приеме, че отчуждаването на имота не е било на основание ЗОЕГПНС; 10 има ли правомощия съдът да преразглежда по собствена инициатива завършена по установения ред реституционна процедура; 11. уреждането на сметките по регулация представлява ли оригинерен придобивен способ и страните стават ли собственици всяка от тях на придадената част; 12 прилага ли се процедурата по ЗОСОИ при отчуждаване на имоти по реда на З.; 13. провеждането на правилна или не реституционна процедура може ли да игнорира правото на собственост при признати наследствени права и 14. проведената процедура по отмяна на отчуждаването и въвеждането във владение на заинтересованата страна представлява ли начален момент на давностно владение; 15 – прекъсва ли се давностното владение във връзка със започнато друго производство на друго правно основание за част от имота и относимо ли е то и за останалите части от имота, които не са били предмет на гражданскоравния спор. Въпросите от 16 – 18 са за вида на осъществяваното владение – дали е добросъвестно или недобросъвестно, с оглед основанието на което е установено.
Ответникът по касация С..оспорва наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че вторият съпруг на майката на касаторката Г. Г. И. е придобил правото на собственост върху парцел ХІІ-477 в кв. 277 в [населено място] на основание договор за покупко-продажба през 1927 г. През 1929 г. е придобил по регулация правото на собственост върху 122 кв. м. , а през 1939 г. на същото основание правото на собственост върху още 95 кв. м. Така придобития от него парцел е бил с площ от 1150 кв. м.
На основание ЗОЕГПНС през 1949 г. от Г. е била одържавена едноетажната къща, построена в имота и 28.6% ид. ч. от дворното място, цялото от 1150 кв. м. По преписка № 24/1971 г. от Г. са били отчуждени 300 кв. м. от собствения му имот и построената в него две сгради на площ от 31.40 кв. м. и на 7.52 кв. м. (АДС № 2633/7887/ 05.10.1972 г.), тъй като имотът е бил отреден за обществено мероприятие – магазин. Отчуждена е била и останалата част от имота с площ от 738 кв. м. поради отреждането му за обществено мероприятие през 1972 г. По данни от техническата експертиза в плана от 1976 г. няма заснет имот пл. № 24, като източната половина от този имот попада в кв. 227, УПИ – „За комплексно жилищно строителство, пешеходна зона и КОО”, а останалата част от имота попада в уширение на новопроектирана улица.
Установено е, че Г. И. е сключил граждански брак с В. К. Илиева на 11.10.1967 г. Той е починал през 1985 г., а съпругата му през 1987 г. Касаторката, ищца по иска, е дъщеря на В. И. от предходен брак.
Касаторката е направила искане за отписване на отчуждения по ЗОЕГПНС имот – 28,6 % от дв. място. Постановена е заповед № РД-57-63 от 18.03.1997 г. за деактуване на имота, която с друга заповед № РД-15-0398 от 25.06.2001 г. на Областния управител на област – София е била отменена след като е прието за установено, че касаторката няма право да иска реституция на имота, тъй като не е наследник на лицето, от което имотът е одържавен и отчужден на основание чл. 9а ЗН, според която норма наследниците на последващ съпруг, не са призовани към наследяване, когато той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца.
Касаторката е направила и искане за обезщетяване по реда на ЗОСОИ и със заповед РД-21-667/10.06.1988 г. на областния управител на област София е обезщетена за разликата между одържавения имот от 1150 кв. м. и реално съществуващия имот от 808 кв. м., заснет с пл. № 576, и за съборената сграда, като й е признато увеличено право на собственост върху имота в размер на 40.7 %. Въз основа на заповедта касаторката се е снабдила с констативен нот. акт № 157, т. ІХ от 1998 г. за собственост на описания имот.
С друга заповед № РД-23-030 от 28.12.1998 г. е определено отново обезщетение на основание чл. 2, ал.1, т. 1 ЗОСО като участието й в имот пл. № 576 е определено в размер на 59,3%.
През 1999 г. е изменен плана за квартала със заповед РД-09-50-651/05.11.1999 г., като са отредени парцел І- за Ж. и КО, парцел ІV-за супермаркет и парцел VІІ-576. По отношение на последния УПИ касаторката е поддържала, че е установила владение на основание заповедите за деактуване и обезщетяването й по реда на ЗОСОИ, а след влизане в сила на плана, с който имотът е урегулиран в парцел, е установила владение върху целия парцел, като го е заградила и владяла лично и чрез другиго, отдавайки го под наем.
С одобрения регулационен план от парцел VІІ-576 са били отчуждени и придадени по регулация 219 кв. м. към парцел І и 107.5 кв. м. към парцел ІV, а към парцел VІІ са придадени 328.5 кв. м. от имот без пл. номер. касаторката е уредила сметките по регулация и през 2000 г. се е снабдила с нот. акт № 1, т. Іа за придобития по регулация имот.
Правото си на собственост върху имота основава на давностно владение на 28.6 % ид. ч. от него, което е установила от 1998 г. – заповедта за деактуването му, а по отношение на останалите части от имота на основание наследяване, реституция и по регулация. Това ново придобивно основание е въвела, след като с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 12687/2002 г. на СРС е отхвърлен установителен иск на касаторката срещу Столична община за установяване, че е собственик на 28.4 % ид. ч. от имота на основание реституция по ЗВСОНИ.
При така установените факти съдът е приел, че касаторката не се легитимира като собственик на спорния имот на основание давностно владение, наследяване и реституция.
За неоснователно е намерил позоваването на оригинерния придобивен способ давностно владение, осъществявано по отношение на Столична община от 18.03.1997 г. до 31.12.2007 г. върху 28.6% ид. ч. от УПИ … по аргумент от § 1 от ЗИДЗС (в сила от 1.06.2006 г., изм. – ДВ, бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г.) съгласно който давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември 2014 г.
Намерил е за неоснователен доводът, че владението се осъществява от 1998 г., тъй като то не е било прекъснато с отхвърляне на предявения иск от касаторката срещу Столична община за собственост на същия имот на основание реституция по ЗВСОНИ.
Прието е за неоснователно и твърдението за придобиване на вещни права върху останалата част от УПИ на основание реституция по ЗОСОИ и наследяване по аргумент от това, че касаторката не е наследник на лицето, от което е одържавен имота. Ищцата е дъщеря на В. И.., която е сключила втори брак с Г. Г. И. през 1967 г. Г. е починал през 1985 г. и оставил за единствен наследник съпругата си В. Илиева, След нейната смърт настъпила през 1987 г., тя е наследена от касаторката Д.. Имотът, предмет на иска, е одържавен преди сключване на брака между Г. Г. И. и В. И.., поради което съпругата се явява „последваща” по смисъла на чл. 9а ЗН и нейната наследница не наследява, когато наследодателят, към чието открито наследство се възстановяват собственост върху одържавени имоти, е починал преди възстановяване на собствеността. Съгласно закона и приетото в ТР № 1 от 04.11.1998 г. на ОСКГ на ВКС „последващ съпруг” по смисъла на чл. 9а ЗН е този, който е сключил брак с наследодателя – собственик след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации.
На последно място съдът е достигнал до извода, че касаторката не се легитимира като собственик на останалата част от УПИ …. от кв. 227 по плана на [населено място] на основание реституция по ЗВСОНИ, тъй като останалата част над 28.6 % ид. ч. от имота не е бил одържавен на основание ЗОЕГПНС, а отчужден на основание ЗПИНМ. Реституцията на такива имоти се извършва след провеждане на специална процедура по ЗВСНОНИ по З., ЗПИНМ и др. каквато по делото няма данни да е проведена.
В резултат на давностно владение също не е придобила вещни права върху тази част от имота, защото до установяване на мораториум върху този придобивен способ, не е изтекъл необходимият десетгодишен давностен срок.
Снабдяването с констативен акт за собственост на описания имот няма конститутивно действие, а само установително. При направено оспорване на акта, ищцата носи доказателствената тежест за установяване на правопораждащите фактите, на които се е позовала при съставянето му. Със същите мотиви съдът е обосновал извода, че съставените констативни актове за собственост съответно на 40.7% и 59 .3 % ид. ч. от същия имот на основание заповеди на областния управител на област София, издадени на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ и чл. 3, ал. 3 ЗВСОНИ също не легитимират ищцата като собственик на имота. Осъществилите се правопораждащи факти ищцата е следвало да установи в хода на исково производство при направено оспорване за това.
При проверка за наличието на въведените предпоставки за допускане на касационна проверка на въззивното решение съдът намери следното:
Поставените два процесуални въпроса №№ 1 и 2 не обуславят основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Съдът е служебно задължен да следи за активната материалноправната легитимация на страните, която се обосновава от твърдяните правопораждащи факти. Като е изследвал въпросът дали ищцата е от кръга на наследниците по закон на лицето, от което черпи права, съдът е изпълнил служебното си задължение и това не съставлява нарушение, съдопроизводствените правила.
Третият процесуален въпрос съвпада по съдържание с въпрос № 2. Той е мотивиран отново с произнасянето на съда по легитимацията на ищцата като носител на реституционни права в качеството й на наследник на И. Г.. Отговорът по предходните два е относим и за този въпрос.
Четвъртия процесуален не обуславя общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл по въпроси, които не са разглеждани от първоинстанционният съд.
От мотивите на двата съдебни акта се установява, че основните разрешени материалноправни въпроси са за това дали касаторката е призована към наследяване или по правилото на чл. 9а ЗН не е наследник по закон на лицето, от което е одържавен и отчужден имота, предмет на иска. При предявен вещен иск съдът е служебно задължен да установи дали са осъществени елементите от фактическия състав на правопораждащото основание за придобиване на вещни права, на което страната се позовава. Анализът на правното значение на административните актове, от които ищцата черпи права, е израз на изпълнение на това служебно задължение.
Разрешението дадено по 5-тия процесуален въпрос за валидността на първоинстанционният съдебен акт е дадено в съответствие със закона и константната практика относно това дали пороци на решението са основания за нищожност. Пропускът да се впише в решението датата, на която е обявено в канцелария, не е от тях.
Не обуславя общото основание за допускане касационна проверка и процесуалният въпрос по т. 6 от изложението. Участието на съдия в състава на въззивния съд, който е бил докладчик по друг правен спор между същите страни за същия имот, но с посочено друго придобивно основание, не е основание за нищожност на съдебния акт. Нищожен е акт, кой е постановен от лице, което няма качеството на съдия или от ненадлежен състав. В случая актът е постановен от редовен състав на въззивния съд и е валиден. Ако съдията, включен в състава за разглеждане на делото, е считал, че има формирано отношение по предявения иск, поради разглеждане на друг спор между същите страни за същия имот, то това би могло да бъде основание за отвод. Пропускът съдията да се отведе от разглеждане на делото е процесуално нарушение, което е основание за отмяната му, но не е основание за нищожност.
Материалноправните въпроси поставени в т. 7 и 8 в изложението съвпадат с поставения в т. 4 въпрос, поради което по изложените по него съображения, не обуславят предпоставка за допускане на касационна проверка.
Поставените материалноправни въпроси в т. от 9 до 14, част от които са с идентично съдържание, но изразени с други езикови средства, се отнасят до разрешения от съда въпрос за това дали ищцата е от кръга на наследниците по закон на лицето, от което е бил одържавен и отчужден спорния имот и дали издадените по нейни искания заповеди за деактуване на част от имота, за обезщетяване по реда на ЗОСОИ за други части от него и уреждането на сметките по регулация, имат за последица придобиване на вещни права върху имота от касаторката. На тези въпроси двете инстанции са отговорили еднозначно, като са се обосновали с това, че след като ищцата по разпореждане на закона чл. 9а ЗН не е от кръга на наследниците на Г. И., то тя не е носител на реституционни права. В нейната имуществена сфера не е възстановено ex lege правото на собственост върху одържавените на основание ЗОЕГПНС 28% ид. ч. от имота. Тя не е придобила право да иска обезщетяване на основание чл. 2, ал. 1, ЗОСОИ за одържавената на основание ЗОЕГПНС сграда, която след това е съборена и не може да бъде реституирана реално, защото няма качеството на наследник на лицето, от което имотът е одържавен. Доколкото не се легитимира като собственик на имота на основание наследяване и реституция, тя не е придобила вещни права и върху частта от него, придадена по регулация.
Формулираните въпроси от 9-13 са свързани с правните последици на заповедите за обезщетяване и на уреждане на сметките по регулация, но те са неотносими към спора поради това, че касаторката не е от кръга на наследниците на лицето, от което е бил одържавен част от имота, а другата част отчуждена, поради което тя не може да черпи права от реституционните норми с пряко действие и да се легитимира като носител на права да иска обезщетение по ЗОСОИ, съобразно това тези въпроси също не обуславят общата предпоставка за допускане на касационна проверка по тях.
Въпросите от 14 до 18 в обобщение съдържат твърдение, че съдът е разрешил материалноправния въпрос коя е приложимата давност – кратката или дългата, ако владението върху имота е установено на основание реституция по ЗВСОНИ, т. е. на правно основание. Въпросът би бил релевантен за изхода на спора, ако в полза на касаторката е настъпила реституция на частта от имота, одържавена на основание ЗОЕГПНС. Тогава твърдението, че е установила владение за тази част от имота на правно основание би било доказано. При приетото, че тя няма качеството на наследник, на лицето, от което са одържавени и отчуждени части от спорния имот, тя е владяла без правно основание, поради което е недобросъвестен владелец. Съобразно това поставеният обобщен въпрос не е определящ за крайния изход на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.09.2012 г. по гр. д. № 15065/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-и „В” състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: