О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
гр. София, 03.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 143 по описа за 2019 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8159 от 29.11.2018 г. (п. кл. от 27.11.2018 г.), подадена от С. Б. А., чрез адвокат С. А. от САК против въззивно решение № 216 от 24.10.2018 г. по в.гр.д. № 382/2018 г. на ОС – Ловеч. С него е потвърдено решение № 95 от 12.04.2018 г. по гр.д. № 66/2017 г. на РС – Троян в обжалваната част, с която С. Б. А. e осъдена: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да заплати на Г. П. Д. и Е. М. Д. сумата от 1 650 лева, представляваща договорно обезщетение в размер на по 50 лева на ден по силата на споразумение от 06.04.2016 г. за периода от 01.07.2016 г. до 03.08.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.01.2017г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 73, ал. 1 ЗС да заплати на Г. П. Д. и Е. М. Д. сумата 16 000 лева, представляваща обезщетение за 50 месеца за периода от 01.01.2012 г. до 29.02.2016 г. в размер на месечния пазарен наем – за ползата, от която са лишени да ползват поземлен имот с идентификатор ****, находящ се в [населено място], обл. Л., [улица], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.01.2017 г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 73, ал. 1 ЗС да заплати на Г. П. Д. и Е. М. Д. сумата 5 270 лева, представляващи обезщетение за 60 месеца за периода от 01.01.2012 г. до 01.01.2017 г. в размер на месечния пазарен наем – за ползата, от която са лишени да ползват поземлен имот с проектен идентификатор ****, находящ се в [населено място], обл. Л., м. „Р.“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.01.2017г. до окончателното й изплащане; както и в частта, с която е и признато за установено на основание чл. 212 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на С. Б. А., че Г. П. Д. и Е. М. Д. са собственици на недвижим имот: дворно място от 600 кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда от 15 кв.м., двуетажна стопанска постройка – 400 кв.м. и стопанска постройка – 100 кв.м., попадащи в поземлен имот с идентификатор **** и в поземлен имот с идентификатор ****, находящ се в [населено място], обл. Л., местност „Р.“ (Х.), както и всички други подобрения в имота, който е заснет с проектен номер ****.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и спорът да бъде разрешен по същество, съответно да бъде обезсилено като недопустимо в обжалваната част и в обезсилената част делото да бъда върнато на първоинстанционния съд.
Ответниците по касация Г. П. Д. и Е. М. Д. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по осъдителните искове, свеждащи се претенции за присъждане на обезщетение за ползите, от които ищците са лишени, поради невъзможността да ползват собствените си два имота, както и по установителния иск относно собствеността на върху втория от притежаваните от тях имоти – последният, предявен при условията на чл. 212 ГПК предвид заявеното от ответницата с отговора на исковата молба оспорване на правата им. Първият иск – за присъждане на сумата от 7 800 лева, представляваща договорно обезщетение в размер на по 50 лева на ден за ползите, от които ищците са лишени, поради невъзможността да ползват имота по т. 1 от исковата молба (идентификатор ****, находящ се в [населено място], област Л., с площ от 988 кв.м, заедно с построените в имота сгради) за 156 дни за периода 06.04.2016 г. до 12.09.2016 г. по силата на постигнато споразумение от 06.04.2016 г., е квалифициран като такъв по чл. 79, ал. 1 ЗЗД – поради неизпълнение на задължение, поето с договор. По отношение условията на споразумението от 06.04.2016 г. страните не са спорили. Прието е, че ответницата (сега – касатор) не е изпълнила задължението си съгласно подписаното на 06.04.2016 г. споразумение да освободи имота до 30 юни 2016 г., поради което дължи обезщетение в уговорения размер и за срока на неизпълнение. Като неоснователно е определено нейното възражение, че не дължи обезщетение след тази дата, тъй като срокът бил удължен по взаимно съгласие на страните. Анализирани са събраните по делото доказателства, въз основа на което е прието, че нарочно съставените за целта протоколи съдържат констатации, че ответницата не е изнесла вещите си от имота на 01.07.2016, г. на 21.07.2016 г. и на 03.08.2016 г., а е направила това едва през м.септември 2016 г., като дори и в протокола от 12.09.2016 г. е отбелязано, че ще вземе останалите в навеса вещи до 22.09.2016 г. В протокола от 01.07.2016 г. е записано изявлението на ищеца Д., че споразумението не е изпълнено, не може да влезе във владение на имота си и че ще търси правата си по споразумението, като в резултат от тълкуването на така изразената воля е прието, че отсъства споразумение за удалжаване на срока за опразване, като ищецът е обективирал намерението си да търси дължащото му се обезщетение за забава. В протокола от 21.07.2016 г., след като отново е констатирано неизпълнение на задължението за освобождаване на имота, страните са записали, че ако до 31 юли 2016 г. С. не освободи имота, на 01.08.2016 г. Д. ще изнесе багажа, като няма да носи отговорност за повредени или липсващи вещи. Уговорката, която са направили страните, е свързана само с освобождаване на ищеца от отговорност за вреди по вещите, в случай че се наложи лично да изнесе багажа на ответницата след срока. Имайки предвид, че разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е норма от общ характер досежно регламентацията по ликвидиране последиците от неизпълнението, съдилищата са приели, че споразумението от 06.04.2016 г. обективира клауза за неустойка. Според чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В случая страните са уговорили такава неустойка и тя е дължима от неизправната страна по договора, като изтъкнатата от ответницата причина за забавата да предаде имота на ищците (фрактура на ръката) не е основание за отпадане на отговорността й. Като неоснователно е преценено и възражението, че неустойката противоречи на добрите нрави и като такава е недействителна. Въззивният съд се е позовал на TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, за да приеме, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Изхождайки от събраните по делото доказателства и факта, че от закупуването на имота през 1997 г. и до лятото на 2016 г. ищците не са успели да влязат във владение на своя имот, въззивният съд е приел, че в случая при подписване на споразумението на 06.04.2016 г. неустойката е уговорена като обезпечаваща изпълнението на задължението и като санкция при евентуално неизпълнение. Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че обезщетение за неизпълнение кредиторът може да търси само срещу неизпълнилия длъжник за съответната част от задължението, предвид на това, че Д. Г. е освободила имота в уговорения срок. Процесният имот се е ползвал изцяло от ответницата, което се потвърждава и от подписаните от нея протоколи, поради което тя дължи обезщетението така, както е уговорено. Вторият иск е предявен срещу ответницата в качеството й на недобросъвестен владелец и е за присъждане на основание чл. 73, ал. 1 ЗС на обезщетение на собственика на същия имот (идентификатор ****, находящ се в [населено място], област Л., с площ от 988 кв.м, заедно с построените в имота сгради) за ползите, от които е бил лишен поради невъзможността да го ползва в течение на периода от 01.01.2013 г. до 06.04.2016 г. Искът е предявен в размер на 20 400 лева, т.е. по 400 лева месечно, като е уважен за периода от 01.01.2012 г. до 29.02.2016 г. (за 50 месеца) в размер на 16 000 лева и е отхвърлен за разликата (в тази част решението е влязло в сила като необжалвано). В исковата молба са наведени твърдения, че ответницата е ползвала имота по т. 1 без основание през последните 5 години и го е държала като недобросъвестен владелец. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила иска по основание и размер и е изтъкнала доводи, че до приключване на съдебния спор помежду им (предходно воденото гр.д.№ 91/2013 г. на РС-Троян, приложено към настоящото), ищецът не е отправил към нея писмена покана да освободи имота, а тя самата е имала някакво правно основание да владее имота – предявена претенция за собственост, която не е била уважена от съда (РС е отхвърлил иска с решение № 312 от 18.12.2014 г., което е потвърдено от ОС – Ловеч с решение № 253 от 01.10.2015 г. по в.гр.д.№ 74/2015 г., влязло в законна сила на 29.02.2016 г., след като с определение № 99 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 128/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение). Тези твърдения на страните са дали основание да се приеме, че районният съд правилно е квалифицирал заявената претенция за обезщетение като такава по чл. 73, ал. 1 ЗС. Ищцата се е самоопределила като владелец както с отговора на исковата молба по настоящото дело, така и с исковата молба по гр.д.№ 91/2013 г. на РС-Троян, с която е поддържала самостоятелна претенция за собственост върху процесния имот, основана на давностно владение, продължило повече от 10 години, като категорично е отричала към този момент да е държател. От факта на владение върху вещта произтичат както вещноправни последици, така и облигационноправни, а именно последните са предмет на настоящето производство. Прието е, че собственикът на вещта има право да търси добивите от вещта, които е могъл да получи и обезщетение за ползите, от които е бил лишен. За определяне на размера на пропуснатите ползи съдът е основал решението си на заключението на съдебно-техническа експертиза, изготвена от инж. Е. Г., което не е оспорено от страните и е прието по делото. Обезщетението е присъдено в определения от вещото лице размер до 29.02.2016 г., когато с влязлото в сила решение е отхвърлен искът за собственост на ответницата и тя придобива качеството на държател на имота. Споделено е направеното от районния съд разграничение между исковете по чл. 73, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, както и изводът, че пораждането на вземането по чл. 73 ЗС не е обусловено от изпращането на покана до недобросъвестния владелец (в каквато насока са направени неоснователни оплаквания във въззивната жалба). Във въззивната жалба са изложени и оплаквания, че съдът не е взел предвид факта, че при учредяване на ипотеката през 1991 г. в нейния предмет не са включени бъдещи подобрения или приращения, поради което банката не е могла да стане собственик и на построената в имота масивна сграда – търговски обект, а след това – и ищците. Ищците се легитимират като собственици на търговския обект с нотариалния акт за покупко-продажба на имота, в който търговската сграда е описана. С решението по гр.д.№ 91/2013 г. на РС-Троян също са отречени правата на ответницата по отношение на този обект и спорът не може да бъде пререшаван в настоящето производство, още по-малко чрез направеното възражение. В случая не се касае за подобрение, което ответницата е направила, след като ищците са закупили имота през 1997 г., а преди това, през 1993-1994 г., когато собствеността на имота е придобита от Банка „Хеброс” АД по реда на публичната продан. Претенцията за подобрение (не възражение) следва да се насочи към лицето, което се е обогатило за сметка на подобрителя, а настоящите ищци са платили цената на имота на праводателя си в състоянието му, в което се е намирал в момента на продажбата, т.е. заедно с подобрението. Затова на тях не може да се противопостави възражението за прихващане със стойността на това подобрение. Относно третият иск е прието, че също касае обезщетение за имот в [населено място]
, който е закупен от ищците съпрузи през 1997 г. от Банка „Хеброс” АД. След оспорване на собствеността на ищците от страна на ответницата с отговора на исковата молба, в срока по чл. 212 ГПК те са предявили инцидентен установителен иск за собственост. Имотът се намира в [населено място] и е с площ от 600 кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда от 15 кв.м., двуетажна стопанска постройка – 400 кв.м. и стопанска постройка от 100 кв.м., попадащи в ПИ с идентификатор **** и в ПИ с идентификатор **** в м.”Р.” (”Х.”). Идентичността на закупения от ищците с нотариален акт № 36 от 29.01.1997 г. недвижим имот и описания се потвърждава от заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от в.л. инж. М. Ч.. Експертът е констатирал, че въпреки сделката имотът не е нанесен в реалните му граници и попада върху части от двата поземлени имоти. Неотразяването на имота в КККР в реалните му граници няма за последица изгубване правото на собственост за ищците, а се касае за непълнота в кадастралната карта. Фактът обаче, че през периода 01.01.2012 г. – 01.01.2017 г. ответницата е владяла имота не се отрича от нея с отговора на исковата молба и се потвърждава от показанията на разпитаните свидетели. Като неоснователно е преценено изразеното във въззивната жалба становище за недопустимост на решението в частта, в която е уважен установителният иск за собственост, тъй като уважаването на претенцията за обезщетение предполага доказване на правата на собствениците върху имота, в случая – на ищците. В производството по гр.дело № 91/2013 г. на РС-Троян ответницата е предявила своята претенция за собственост върху този имот на основание давностно владение, като мотивите за направеното оттегляне (а не отказ от иска) на иска, са без значение. В гр.дело № 91/2013 г. на РС-Троян се намира и препис от влязлото в сила решение № 151 от 01.06.2006 г. по в.гр.д.№ 360/2005 г. на ЛОС, с което е отхвърлен искът на С. А. срещу „Банка Хеброс” АД и ответниците за собственост на 1/2 ид.част същите имоти (на друго основание) и за обявяване нищожността на основание чл. 26 ЗЗД на договорите за ипотека и за отмяна на нотариалните актове на ответниците. В настоящото производство тя е продължила да оспорва собствеността на ответниците („ищците не могат да се легитимират като такива”), твърдейки, че трето лице е собственик, което обосновава наличието на правен интерес за ищците от предявяване на иска за собственост, явяващ се доказан при събраните по делото доказателства. Като недобросъвестен владелец и на този имот, ответницата дължи заплащането на обезщетение, по отношение размера на който е съобразено заключението на съдебно-техническата експертиза, преценено като обосновано и компетентно изготвено.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
(1) „Длъжен ли е съдът в своето съдебно решение да формира правните си изводи след съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото, предхождана от неговото задълбочено анализиране и излагане на аргументи?“ – с позоваване на Решение № 1488 от 8.11.1999 г. по гр.д. № 814/1999 г. на ВКС, V г.о.; Решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр.д. № 2219/2003 г. на ВКС, IV г.о. (неприложено към изложението); Решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр.д. № 771/2010 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 370 от 12.10.2012 г. по гр.д. № 61/2012 г. на ВКС, IV г.о.;
(2) „При предявена искова молба от ищеца на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавено изпълнение, може ли съдът да осъди ответника на друго правно основание, в случая чл. 92 от ЗЗД и не е ли следвало съдът да обезсили първоинстанционното решение, като постановено по непредявен иск?“;
(3) „Допустимо ли е ищецът да претендира вземането си за пълно неизпълнение от един от ответниците, без да е налице солидарна отговорност между тях?“ – с позоваване на Решение № 241 от 9.03.2017 г. по т.д. № 2799/2015г. на ВКС, I т.о.;
(4) „Противоречи ли неустойката на добрите нрави и като такава е недействителна, след като целта за която е уговорена е извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?“ – с позоваване на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2008 г., ОСТК на ВКС;
(5) „Допустимо ли е при наличие на влязъл в сила съдебен акт между страните, в който е прието, че едната страна е държател на имота, въззивният съд да приеме, че е налице промяна в статута страната, без да са събирани доказателства в тази връзка?“;
(6) „Допустимо ли е придобиването на бъдещи подобрения или приращения в имота, ако той е придобит на публична продан, въз основа на учредена договорна ипотека, когато в акта за ипотека не е включено, че ипотеката обхваща и бъдещи подобрения или приращения в имота?“ – с позоваване на Решение № 143 от 10.11.2014 г. по гр.д. № 646/2014 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 188 от 24.10.2014 г. по гр.д. № 424/2014 г. на ВКС, III г.о.;
(7) „Допустим ли е инцидентен установителен иск срещу държател на имота, който не предявява собствени права върху него, изключващ тези на ищците?“ – с позоваване на Решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр.д. № 2182/2016 г. на ВКС, I г.о.;
(8) „Допустим ли е осъдителен установителен иск срещу държател на имота, който не предявява собствени права върху него, изключващ тези на ищците?“ – с позоваване на Определение № 438 от 30.06.2014 г. по гр.д. № 3604/2014 г. на ВКС, I г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Поставените въпроси, с изключение на пози под № 4, не са обусловили правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Те са неотносими към решаващата воля на съда, която касае постановката, че ответната страна дължи обезщетение за ползването на чужд имот, което задължение може да възникне както на облигационно (чл. 79, ал. 1 ЗЗД), така и на вещноправно основание (чл. 73, ал. 1 ЗС). Въпрос № 1 представлява довод за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, довело до неправилност на обжалваното решение, което при това е неоснователно. Съдът е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, обосновавайки съответната на тях фактическа и правна обстановка по делото, поради което неговото решение не противоречи на цитираната от касатора към въпроса практика на ВКС. С оглед на въпрос № 2, към който не е посочена практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ВКС констатира, че обжалваното решение е постановено по допустим иск, като две инстанции по съществото на спора са се произнесли в отговор на сезирането. Съдът не е длъжен да възприеме дадената от ищеца правна квалификация. Чл. 79 ЗЗД е обща разпоредба за неизпълнението, част от чиято регламентация е и чл. 92 ЗЗД, предпоставките за приложението на която са анализирани от съдилищата. Въпрос № 3 навлиза в съществото на спора, изисква преценка в конкретика на обстоятелствата по делото и подлежи на обсъждане в подборната фаза по чл. 288 ГПК. Не се констатира противоречие на обжалваното решение с Решение № 241 от 9.03.2017 г. по т.д. № 2799/2015г. на ВКС, I т.о. Относно въпрос № 4 липсва противоречие с т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2008г., ОСТК на ВКС, тъй като въззивният съд изрично и обосновано е приел, че уговореното в споразумението от 06.04.2016 г. не излиза извън рамките на присъщите на неустойката функции. Относно въпрос № 5 следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 312 от 18.12.2014 г. по гр.д. № 91/2013 г. на РС-Троян, с което е отхвърлена претенцията за собственост на касаторката и на Д. Г. относно имот с идентификатор ****, находящ се в [населено място], област Л., с площ от 988 кв.м, не обхваща мотивите, в които е прието, че касаторката е държател на горепосочения имот, считано от 01.09.1994 г. Наред с това следва да се подчертае, че собственото процесуално поведение на касаторката в рамките на настоящото производство създава основание за уважаване на иска. С отговора на исковата молба тя сама се е определила като владелец, на което основание е поддържала, че исковете подлежат на отхвърляне, по причина, че заведеното от нея гр.д. № 91/2013 г. на РС-Троян й създавало основание да упражнява фактическа власт върху имотите. Изводите на съда съответстват на Решение № 25 от 30.03.2017 г. по гр.д. № 2389/2016 г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че отговорността по чл. 73 ЗС е за владелеца, а не държателя, какъвто касаторката престава да бъде, считано от 29.02.2016 г., когато е постановено Определение № 99 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 128/2016 г. на ВКС, II г.о. за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение № 253 от 01.10.2015 г. по в.гр.д.№ 74/2015 г. на ОС – Ловеч. Според същото решение на ВКС във фактическия състав на вземането по чл. 73 ЗС не се включва изпращането на покана до недобросъвестния владелец, както правилно е приел въззивният съд. Във връзка с въпрос № 6 се констатира, че изводите на въззивния съд са в съответствие, а не противоречат на цитираната към питането практика на ВКС. Въпроси №№ 7 и 8 са напълно хипотетични по своето естество, с оглед обстоятелството, че предявяването на иск съставлява допустимо процесуално действие при наличието на правен спор, какъвто в случая касаторката е повдигнала с оспорването на правото на собственост на ответниците по касация върху втория от процесните имоти – дворното място в [населено място], м. „Р.“ (Х.) с площ от 600 кв.м. заедно с постройките в него. Решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 2182/2016 г. на ВКС, I г.о. е неотносимо, тъй като касае въпроси на прекъсването на придобивната давност. Определение № 438 от 30.06.2014 г. по гр.д.№ 3604/2014г. на ВКС, I г.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК и по правен въпрос, който не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. На следващо място, цитираната по-горе практика на ВКС, чиито разрешения се споделят от настоящия състав, представлява уеднаквена практика по конкретните правни проблеми, поставени от касаторката, чието наличие изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, имайки предвид и това, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са развити доводи в изисквания с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. смисъл.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответниците по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1 600 лв., която е доказана с приложен договор за правна защита и съдействие (л. 54).
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 216 от 24.10.2018 г. по в.гр.д. № 382/2018 г. на ОС-Ловеч.
ОСЪЖДА С. Б. А. ДА ЗАПЛАТИ на Г. П. Д. и Е. М. Д. сумата 1 600 (хиляда и шестстотин) лева – разноски за защитата им пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: