ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 395
гр. София, 12.05.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 1941 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ж. В. А. срещу решение № 241 от 29.07.2009 г. по гр. д. № 120/09 г. на Окръжен съд гр. Х.. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация А. Х. А. и К. Х. А. оспорват жалбата.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение № 28 от 12.01.2009 г. по гр. д. № 747/08 г. на Районен съд гр. Х., с което предявеният от Ж. А. иск за собственост на ? ид. ч. от недвижим имот е отхвърлен.
Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Специфичен за делото, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона, е винаги този който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество, досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос който е от значение за решаване на спора по конкретното дело. ВКС няма задължение, а и не може да формулира правния въпрос въз основа на сочените факти и обстоятелства в жалбата. Той може само да даде квалификация на правния въпрос, да го конкретизира и уточни, като изхожда от обстоятелствената част на изложението. Непосочването на правния въпрос е основание за недопускане на касационното обжалване. Настоящият състав приема, че в изложението е формулиран въпрос дали снабдяването с констативен акт за собственост на имот от съсобственик е елемент от фактическия състав на чл. 79 ал. 1 ЗС. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Обобщено, в приложените решения № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/96 г., на ВС I ГО, № 169 от 17.03.2006 г. по гр. д. № 754/05 г. на ВКС І ГО, № 140 от 17.03.2006 г. по гр. д. № 797/05 г., на ВКС I ГО, № 3* от 01.02.2006 г. по гр. д. № 2241/04 на ВКС ІV ГО и № 734 от 12.06.2006 г. по гр. д. № 1526/2005 г., на ВКС IV ГО е прието, че за да бъде придобита цялата вещ от съсобственик по давност е необходимо същият да демонстрира промяната в намерението си чрез предприемане на конкретни действия които да станат достояние на съсобственика и да показват несъмнено, че отрича неговите права върху вещта и я държи само за себе си.
За да потвърди решението въззивният съд приел че през 1963 г. ищцата закупила ? ид. ч. от парцел ****, отреден за имот № 608 от кв. 240 по плана на гр. Х., целия с площ 273 кв. м. Съсобственик на останалата ? ид. ч. била Д. П. , която през 1975 г. продала имота на А. С. срещу гледане и издръжка. През 1988 г. от парцела били образувани два имота – имот пл. № 4* с площ 110 кв. м. в който била къщата на А. и имот пл. № 4* с площ 175 кв. м. в който била къщата на ищцата. Делба на парцела не била извършена. През 1993 г. Ахмед продал имот пл. № 4* на Х. К. , който през 1997 г. дарил същия на ответниците. Както е установила и техническата експертиза, имот пл. № 608 по плана от 1958 г., по одобрения през 1988 г. кадастрален и регулационен план, бил разделен на два отделни имота с пл. № 4* и № 4* през 1999 г. за имот пл. № 4* бил обособен самостоятелен УПИ *Х-4894 с площ 175 кв. м., а за имот пл. № 4* бил обособен самостоятелен УПИ Х-4895 с площ 110 кв. м. Имотите били части от УПИ VІІІ-608. През 2009 г. била одобрена кадастрална карта на града в която имотите били отбелязани с два различни идентификационни номера.
При така установените факти въззивния съд приел че ответниците не са придобили собствеността на имота като добросъвестни владелци. За начало на давността съдът е приел датата 01.01.2001 г., когато е влязло в сила изменението на чл. 59 ЗТСУ /отм./. След 30.03.2001 г. действувала разпоредбата на чл. 200 ЗУТ и по силата на двете разпоредби, до 01.01.2006 г. ответниците биха могли да придобият собствеността, ако не е била оспорвана от ищцата. Такова оспорване имало, видно от приложеното решение по гр. д. № 858/00 г., поради което ответниците не са придобили собствеността по давност. Съдът обаче е приел, че след като с плана от 2001 г. били образувани два парцела, отредени за два имота, с оглед разпоредбата на чл. 110 и сл. ЗТСУ /отм./ ответниците са придобили собствеността на процесния имот.
С оглед на приетата фактическа обстановка и доводите на съда, формулираният в изложението въпрос не е съществен за конкретното дело, тъй като от неговото разрешаване не би се стигнало до друг резултат по съществото на спора. Съществен за спорното право въпрос, какъвто обаче не е поставен, е дали след разделянето на имота на два отделни имота ответниците са придобили собствеността на единия от тях по реда на чл. 110 ЗТСУ /отм./, а не записания в изложението въпрос.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответниците по касация претендират за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът дължи заплащане на 250 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 241 от 29.07.2009 г. по гр. д. № 120/09 г. на Окръжен съд гр. Х..
ОСЪЖДА Ж. В. А. да заплати на А. Х. А. и К. Х. А. 250 лв. разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: