О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
гр.София, 08.04.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на първи април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 505/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на „С” А. гр. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 16/ 06.01.2010 г. по гр.д. № 1675/ 2009 г. С въззивното решение е оставено в сила решение на Варненски районен съд по гр.д. № 3105/ 2008 г. в частта, в която са отхвърлени предявените от касатора против „Ч” А. , гр. В. искове за заплащане на сумата 1 200 лв – платена електроенергия за период 28.02.2003 г. – 28.02.2008 г. и за сумата 4 800 лв – платена сума за охрана за същия период.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е разгледал неправилно въпросът за съотношението между институтите на неоснователното обогатяване и гестията, като отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Същото значение според него има и отговорът на процесуалните въпроси подлежат ли на доказване ноторно известните факти, обикновените и законовите презумпции, както и неоспорените от противната страна обстоятелства. Касаторът поддържа още, че в противоречие със съдебната практика на ВКС въззивният съд отговорил на въпроса дали обикновените предположения са допустими като доказателства по граждански дела и нуждаят ли се от доказване законовите оборими презумпции. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация оспорва жалбата. Според него няма основания за допускане на обжалването, тъй като изводите на окръжният съд са правилни. Моли касационното обжалване да не бъде допускано, евентуално – жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира за разноските по касационното производство.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Повдигнатите от касатора въпроси за съотношението между институтите на неоснователното обогатяване и гестията нямат значение за правния спор, който е разрешен с обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е разрешил спор за неоснователно обогатяване – това следва недвусмислено от мотивите на решението, а същото се твърди и от касатора. Наред това самият касатор поддържа, че е заявил за решаване от съда именно искове за изравняване на неоснователно обогатяване. След като (и то според твърденията на самата заинтересована страна) съдът се произнесъл именно по претенциите с които е сезиран, то въпросът за съотношението между предмета на тези претенции и друг правен институт нямат никакво значение за конкретното дело. Касационно обжалване се допуска не по материално и процесуалноправни въпроси въобще, а само по такива принципни въпроси, отговорите на които стоят в основата на обжалваното въззивно решение. Тъй като в процесния случай е без значение материалноправният въпрос за съотношението между два извъндоговорни източника на облигационни задължения, то касационното обжалване не следва да се допуска, независимо дали този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Относим за спора е процесуалният въпрос подлежат ли на доказване ноторно известните факти, презумпциите и признатите от ответника факти, обаче по този въпрос нито има противоречива съдебна практика, нито отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Както по отменения, така и по действащия ГПК доказателствено значение има тези признания на ответника, които са вписани в съдебния протокол и са отделени като безспорни (чл.109 ал.4 от ГПК – отм., чл.146 ал.1 т.4 от действащия ГПК). Общоизвестни са тези факти, за които съдът е съобщил на страните, че ги смята за такива и е определил, че не се нуждаят от доказване (чл.127 ал.1 изр.2 от ГПК – отм., чл.155 от действащия ГПК) – т.е. и тези факти трябва да са уточнени със съдебно определение като ненуждаещи се от нарочно доказване. Фактите, за които съдът не е уведомил изрично страните, че ще ги счита за установени и без да са ангажирани доказателства за тях, на общо основание подлежат на доказване.
Що се касае до презумпциите, то въпросът е решен напълно категорично с нормата на чл.128 ал.1 от ГПК (отм.) (респ. – чл.154 ал.2 от действащия ГПК). Когато е установена презумпционната предпоставка, презумираният факт не трябва да се доказва от страната, която се ползва от него. Противната страна може да оборва настъпването на този факт всякога, когато законът допуска това. За да имат доказателствено значение, презумпциите трябва да са установени в закона – това е изрично подчертано и в двете хипотези на разпоредбата на чл.128 ал.1 от ГПК (отм.), т.е. нямат пълна доказателствена стойност т.нар. „житейски” презумпции. По тези въпроси нито има неяснота или непълнота в закона, нито има проблеми в правоприлагането, така че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за намеса на ВКС по изясняването им.
По тези въпроси няма данни и за противоречива практика на съдилищата. Приложеното от касатора решение № 1* от 26.07.2002 г. по гр.д. № 732/ 2001 г., ВКС, ІV г.о. изцяло преповтаря правилото на чл.128 ал.1 от ГПК (отм.), че когато има законова презумпция, оборването й е в тежест на този, който твърди друго. Нищо различно не е приел в обжалваното решение въззивният съд. Що се касае до решение по гр.д. № 6465/ 1956 г., ВКС, І г.о., то не е приложено с мотивите, за да се прецени дали е постановено при предпоставки, които са сходни с обстоятелствата по процесния казус. Не е ясно какво съдържание е вложено в понятието „обикновено предположение”, което е използвано в текстовата извадка от решението, приложена по делото. Съответно не може да се прецени дали тълкуването на това понятие е в разрез с изводите на въззивния съд в обжалваното решение.
Предвид изложеното съдът не намира основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода от спора ответникът по касация има право на разноските в производството по чл.288 от ГПК. Той е представил доказателства за направени разходи за адвокатска защита от 500 лв, които следва да бъдат възложени в тежест на касатора.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 16/ 06.01.2010 г. по гр.д. № 1675/ 2009 г.
ОСЪЖДА „С” А. гр. Д. да заплати на „Ч” А. , гр. В. сумата 500 лв (петстотин лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: