О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 396
гр.София, 25.05.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 572 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 18.10.2017 г. по гр.д. № 243/ 2017 г., с което Окръжен съд – Монтана е отменил решението от 28.12.2016 г. по гр.д. № 486/ 2015 г. на Районен съд – Берковица и е отхвърлил исковете на А. В. К. срещу П. И. А., М. П. И., Г. П. И. и Р. И. М., както следва:
· за прогласяване на нищожността на договор по н.а. № 163/ 26.03.2011 г., том I, рег. № 928, н.д. № 78/ 2011 г. на нотариус О. К. на основание чл. 26, ал. 2, пр. посл. ЗЗД (главен иск) и
· за обявяването на същия договор за недействителен по отношение на А. В. К. на основание чл. 135 ЗЗД (евентуален иск).
Решението се обжалва от А. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1. Наследникът на продавача има ли интерес да обжалва съдебното решение, когато по иск на трето за договора за покупко-продажба лице сделката е прогласена за нищожна? и 2. Когато министърът на правосъдието не е издал заповед по чл. 73 ЗКИР, правилно ли е при решаване на правния спор съдът да се позове на предвиденото в чл. 6, ал. 2 ЗКИР? С първия въпрос касаторът обосновава вероятната недопустимост, евентуално – неправилност на решението. Позовава се на това, че нищожният договор не поражда правни последици, а при уважаване на главния иск имотът е актив в наследството на продавача и уголемява дела на наследниците. Вторият въпрос касаторът счита за включен в предмета на делото и обуславящ решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане накасационния контрол извежда с довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с мотивите на ТР № 7/ 25.04.2013 г. по тълк.д. № 7/ 25.04.2013 г. на ВКС ОСГТК. Независимо от това, обосновава и неговата „очевидна неправилност“.. Оплакването по същество е за необоснованост (чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК). Претендира разноски.
Четиримата ответници, ответници и по касация, възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, основанието „очевидна неправилност“ касаторът не е обосновал, а решението е допустимо и правилно. П. И. А. претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело с цена на всеки обективно съединен иск над 5 000 лв. Касатор е ищецът по отхвърлените искове, а надлежната процесуална легитимация е налице. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:
Ищецът е извел правният си интерес от предявените искове с твърденията, че е кредитор на ответника П. И. А. по съдебно установено вземане с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 20 500 лв. (влязло в сила решение от 10.04.2013 г. по гр.д. № 6976/ 2012 г. на Софийски градски съд). В хода на приключилото дело длъжникът и неговата съпруга Б. И. А., която към предявяване на исковете е починала и е наследена от длъжника и двете им деца, ответниците М. и Г. И., на 23.01.2011 г. сключват договор за покупко-продажба два съседни имота в [населено място], единият от който е застроен с 2-етажна жилищна сграда и търговски обект (магазин), а купувач е ответникът Р. И. М.. Страните по договора не са целели да породи правни последици, а той е привиден, напълно обективно симулативен (не прикрива друга сделка). От друга страна, длъжникът не притежава друго имущество, върху което кредиторът да насочи принудителното изпълнение на своето паричното притезание, а за обективната симулация кредиторът не притежава обратен документ (не е страна по договора). Така ищецът е заявил поредица факти, които според него ще установят онази логическа връзка помежду си, която да направи категоричен извода за обективната симулация по договора. Основното искане за прогласяване (установяване) на нищожността, а евентуалното – за обявяване на относителната негова недействителност. По иска по чл. 135 ЗЗД е добавил, че договорът го уврежда, а страните са знаели, че е кредитор на вземането от неоснователно обогатяване.
С първоинстанционното решение съдът главният иск е уважен. Съдът е приел, че част от твърдяните в исковата молба факти и други, установени по делото, категорично налагат извод за привидност на договора за покупко-продажба като напълно обективно симулативен.
Въззивното решение е постановено по жалби от ответниците Р. М. и от М. и Г. И.. Нови доказателства от втората инстанция не са събирани. Въззивният съд е възприел същата фактическа обстановка. При обсъждането й обаче не е съзрял онази категоричност и непоколебимост в извода за привидност на договора. Обсъдил е и чл. 6, ал. 2 ЗКИР, но не само поради предвиденото в тази алинея е приел за непълно проведеното доказване за (действителните) намерения на страните припокупко-продажбата. Въззивният съд е приел, главният иск недоказан, като е приложил неблагоприятните последици на доказателствената тежест спрямо ищеца. Пристъпил е към евентуалния. Намерил го е също недоказан и го е отхвърлил. Не било установено знанието на купувача Р. М. за дълга от неоснователно обогатяване на продавача.
Настоящият състав намира, че за постановяване на въззивното решение е достатъчна въззивната жалба от ответника Р. М.. Той е купувач по договора, а решението по главния иск за установяване на неговата нищожност не може да е различно спрямо страните по сделката и в частност, спрямо продавачите, респ. техните наследници по закон. За тях договорът е породил или не е породил правно действие. Достигайки до извода, че главният иск е неоснователен, въззивният съд е бил длъжен да отмени първоинстанционното решение, да го отхвърли по отношение на всички ответници и да разгледа евентуалните искове по чл. 135 ЗЗД. По главния иск ответниците са необходими факултативни другари. Предвиденото в чл. 271, ал. 3 ГПК и това, че във въззивното производство нови доказателства не са събирани, в т. ч. и по жалбите от М. и Г. И., изключва обусловеността на въззивното решение от първия повдигнат въпрос. Съществуването на правото на въззивно обжалване по отношение на двамата не обосновава допустимостта на въззивното решение, нито обяснява резултата по правния спор. Следователно по първия въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
То е изключено и по втория. Не само поради предвиденото в чл. 6, ал. 2 ЗКИР въззивният съд е приел главният иск за недоказан. Така втори се явява ъпросът, че мотивите към това тълкувателно решение не пораждат действието по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, а с това – не обосновават соченото допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките на ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Следователно настоящият състав е длъжен да разгледа и основанието „очевидна неправилност“, след като изключи останалите заявени от касатора (предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът го обосновава с въпроси, които са изцяло насочени към развитото в жалбата (касационно) оплакване, че въззивният съд е решил правния спор при изкривено формиране на вътрешното си убеждение, нарушил е логическите и опитните правила, включително се е позовал на норма, която няма действие за имотите в [населено място] (чл. 6, ал. 2 ЗКИР). Основанието от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обаче изисква и друго, нещо различно, което да се насложи върху неправилността (необосноваността) на обжалвания акт като негово обективно качество. И поради това, че към етапа на селекция на касационната жалба ВКС не разглежда заявените касационни оплаквания. При липса на подобно изложение решението не следва да се допуска до касационно обжалване, въпреки предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 18.10.2017 г. по гр.д. № 243/ 2017 г. на Окръжен съд – Монтана.
ОСЪЖДА А. В. К. ЕГН [ЕГН] да плати на П. И. А. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 150 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.