О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 28.07.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 729 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение [фирма] срещу определение № 620 / 20.02.2017г. по т.д. № 1843 / 2016г. на Апелативен съд – С., с което се оставя без уважение молбата на жалбоподателя от 16.01.2017г. за изменение в частта за разноските на въззивно решение от 07.12.2016г. по т.д. № 1843/2016г. на Апелативен съд – С. чрез присъждане в полза на ищеца на разноски в размер на 19 116 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение по обезпечителното производство.
В частната касационна жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248 ГПК е неправилно, поради противоречие със закона и необоснованост. Сочи се, че обезпечението е допуснато от първоинстанционния съд под условие – внасяне на гаранция от 50 000 лева, без да определи срок за това, поради което е внесъл същата на 28.12.2015г. след приключване на първоинстанционното производство, като СГС е разпоредил издаване на обезпечителната заповед на 07.01.2016г.- повече от месец след постановяване на решението по спора. Сочи, че за преценката, дали своевременно е заявена претенцията за присъждане на разноските по обезпечението, релевантно е единствено обстоятелството, кога е приключило обезпечителното производство. Съобразно чл.391, ал.1, т.2 ГПК – до внасяне на определената от съда гаранция и издаването на обезпечителната заповед, обезпечението не се счита допуснато, поради което до приключване на устните състезания пред първата инстанция няма допускане на обезпечението и претенция пред първата инстанция за разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с производство по допускане на обезпечението би била преждевременна. Излагат се и допълнителни съображения, че част от тези разноски в размер на 9120 лева са заплатени след постановяване на първоинстанционното решение във връзка с изготвянето и подаване на отговор на частната жалба срещу обезпечението на иска, по която производството е приключило с определение от 16.02.2016г. на САС, с което е потвърдено определението на СГС за допускане на обезпечението. Към датата на приключване на първоинстанционното производство не е бил налице стабилен съдебен акт по допускане на обезпечението, от което се извежда неправилност на извода на САС, че обезпечителното производство се е развило в рамките на първоинстанционното производство.
Ответниците по частната жалба, СБНД Т.” Е., ЕИК[ЕИК] и [фирма], поддържат недопустимост на жалбата, поради липса на изложение на касационни основания по чл.280, ал.1 ГПК, съответно неоснователност на същата. Споделят мотивите на апелативния съд, че единствената причина обезпечителната заповед да бъде издадена след 07.01.2016г. т.е. след постановяване на първоинстанционното решение, е бездействието на жалбоподателя- ищец, разноските са направени в първата инстанция и не могат да се присъдят при потвърдително въззивно решение. Излагат се съображения за неоснователност на довода на жалбоподателя, че едва с произнасяне на въззивната инстанция по частната жалба се е реализирал фактическия състав на допускане на обезпечението, тъй като съгласно чл.396, ал.3 ГПК, действието на определението, с което се допуска обезпечението на иска, не може да бъде спряно поради обжалването му с частна жалба, като независимо от последната е бил наложен допуснатия запор на банковите сметки. Налагането на обезпечителната мярка е поискана от ищеца в рамките на процедурата, развила се пред първоинстанционния съд, поради което направените от жалбоподателите разноски се явяват такива, направени пред първата инстанция. Бездействието на страната жалбоподател, довело до забавяне на издаването на обезпечителната заповед, съответно до налагане на обезпечението, не може да бъде санирано пред САС. С молба от 09.06.2017г. се прави възражение за прекомерност по отношение на разноските за жалбоподателя за настоящото производство, ако такива са направени.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно т.24 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване и изменение на въззивното решение в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по чл.274, ал.3 ГПК, поради което обжалването му не е обусловено от предпоставките на чл.280 ГПК.
Въззивният съд е счел за неоснователна молбата на ищеца по чл.248 ГПК в частта за разноските за обезпечителното производство, приемайки, че това са разноски за първата инстанция и те не могат да бъдат присъдени от въззивната инстанция при постановено от последната потвърдително решение. Аргументирано е, че обезпечителното производство се е развило в рамките на първоинстанционното, тъй като обезпечението е допуснато с определение от 25.08.2014г. на СГС много преди постановяване на първоинстанционното решение от 03.12.2015г., като получаването на обезпечителната заповед след решението се дължи изцяло на действията на самия ищец, който едва тогава е внесъл определената парична гаранция, а срокът на обжалване на определението тече от съобщението на ответниците за налагане на обезпечителната мярка.
Настоящият състав на ВКС констатира следното от фактическа страна:
С определение от 05.08.2015г. е допуснато обезпечение от първоинстанционния съд на предявените искове под условие – внасяне на гаранция от 50 000 лева, което е обжалвано от ответниците по исковете и е потвърдено от въззивната инстанция с определение от 16.02.2016г. След постановяване на 03.12.2015г. на първоинстанционното решение, с молба от 06.01.2016г. ищецът е представил доказателства за внесената от него на 28.12.2015г. гаранция от 50 000 лева по допуснатото обезпечение, като срещу първоинстанционното решение е подадена на 30.12.2015г. въззивна жалба от ответниците по исковете. Искането за присъждане на разноските за обезпечителното производство е направено и доказателства за тях са представени от ищеца за първи път в проведеното във въззивната инстанция открито съдебно заседание на 02.11.2016г., след което е постановено въззивното решение, с което е потвърдено осъдителното решение на първата инстанция. Ищецът е заплатил по банков път адвокатско възнаграждение във връзка с молбата за обезпечение на предявените искове от 9996 лева с ДДС на 22.07.2014г. и договорено адвокатско възнаграждение за отговора на частната жалба срещу определението за допускане на обезпечение в размер на 9120 лева с ДДС на 04.02.2016г.
С оглед горната фактическа обстановка, ВКС приема следното от правна страна на спора:
Правото на разноски за обезпечителното производство е предпоставено кумулативно от положителния изход на това производство за молителя и от разрешаване на спора по същество в исковото производство изцяло или частично в негова полза, с оглед на това, че обезпечителният процес, от една страна, е отделно производство от исковото, но от друга страна, има обслужващ характер спрямо исковия процес. Предвид очертаната специфика, компетентен да се произнесе относно отговорността за разноските за обезпечителното производство е исковият съд, разглеждащ спора по същество- т.5 от Тълкувателно решение № 28 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай обезпечението е допуснато под условие – внасяне на гаранция, поради което актът, с който е допуснато обезпечението, поражда правните си последици едва след сбъдване на условието – внасяне на гаранцията и представяне на доказателства за това по делото. С оглед на това, основателен е доводът на жалбоподателя, че съобразно чл.391, ал.1, т.2 ГПК и чл.395, ал.3 ГПК, до внасяне на определената от съда гаранция обезпечението не поражда присъщите му правни последици, поради което и не се ползва и с предварително изпълнение по чл.396, ал.3 ГПК. Безспорно, сбъдването на условието е предпоставено от действията на самия молител в обезпечителното производство, но доколкото законът не определя срок за това, не може да се възприеме становището на апелативния съд, че внасянето на гаранцията след постановяване на първоинстанционното решение само по себе си е пречка за присъждане на разноските за обезпечителното производство.
От друга страна, за да се приеме, че разноските са направени в обезпечителното производство, следва да се представят доказателства за това до приключване на това производство, тъй като въпреки, че присъждането им зависи от изхода на спора по същество, това производство е отделно от исковото. В настоящия случай доказателства за разноските са представени след приключване на обезпечителното производство, поради което не подлежат на присъждане.
С оглед изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 620 / 20.02.2017г. по т.д. № 1843 / 2016г. на Апелативен съд – С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.