О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 03.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 133 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 114 от 26.09.2018 г., подадена от И. К. М., чрез адвокат М. Ч. от АК – Кърджали против частта от въззивно решение № 142 от 19.07.2018 г. по в.гр.д.№ 115/2018 г. на ОС – Кърджали, с която е отменено решение № 161 от 01.12.2017 г. по гр.д.№ 393/2015 г. на РС – Момчилград и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на И. К. М., че М. А. М., Х. А. М. и З. Е. Р. са собственици по наследство и давностно владение на поземлен имот с пл.сн.№ *, в кв. * по плана на [населено място], [община], обл. К., одобрен със заповед № 597 от 26.09.1980 г., с площ 910 кв.м., за който е отреден УПИ *, с пл.сн. № * в кв. *, при посочени граници и съседи на имота и като последица от това е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 179 от 24.07.2013 г., том II, рег. 1766, д.№ 379/2013 г. по описа на нотариус Г. Г. (№ *** по регистъра на Нотариалната камара – София).
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и спорът да бъде разрешен по същество или производството по делото да бъде прекратено като недопустимо.
Ответниците по касация Х. А. М., М. А. М. и З. Е. Р. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по съществото на предявения от Х. А. М., М. А. М. и З. Е. Р. срещу И. К. М. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като същият е намерен за основателен. Въз основа на всестранен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност е прието за доказано, че през 1983 г. наследодателят на ищците А. М. Р., заедно със самите тях (негови съпруга и синове) е установил върху процесния имот трайна фактическа власт с намерение за своене. Последното е прието за установено не само с оглед презумпцията по чл. 69 ЗС, но и предвид установените факти за извършени подобрения (изкопан кладенец с дълбочина 3 м.; направа на водоем; прекаран трифазен ток; поставен метален гараж, използван за отглеждане на животни; изграден мост над реката). Владението е установено в резултат от сключен писмен договор, обективиран с протокол от 20.01.1983 г., за който е отбелязано, че не е годен да прехвърли правото на собственост върху процесния имот (предвид несъответствието с изискването за форма по чл. 18 ЗЗД), но съставлява доказателство за момента на предаване на владението в полза на наследодателя на ищците. Самият ответник не е доказал да е упражнявал фактическа власт върху спорната вещ. Обобщено е, че ищците са придобили имота по наследство и давностно владение, с оглед което е оборена доказателствената сила на нотариалния акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение, съставен в полза на настоящия касатор и като последица от основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК е отменен и нотариалния акт.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията преди изм. с ДВ, бр. 86 от 2017 г., а именно:
(1) „Ако едно лице е упражнявало фактическата власт върху недвижим имот в продължение на повече от десет години /в случая петдесет/, явно, с грижата на добър стопанин и необезпокоявано от никого, може ли друго лице – претендиращо собственически права от името на наследодателя си, да бъде признат за собственик по давност при положение, че наследодателят му приживе не е изразил воля да придобие правото на собственост по реда на чл. 79, ал. 1 от ЗС.” – с позоваване на Решение № 128 от 09.05.2011 г. по гр.д.№ 538/2010 г. на ВКС, II г.о.; и ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г., ОСГК на ВКС,
(2) „Изявления, съдържащи се в частен документ, установяват ли начало на давност по смисъла на чл. 120 ЗЗД ?” – с позоваване на Решение № 555 от 28.02.1969 г. по гр.д. № 2052/1968 г. на ВС, I г.о.; Решение № 170 от 11.04.2012 г. по гр.д. № 961/2011 г. на ВКС, I г.о. и т. 10 от ППВС № 6 от 27.XII.1974 г. по гр.д.№ 9/1974 г.;
(3) „При оспорване на признато с нотариален акт право на собственост, чия е доказателствената тежест на оспорване и следва ли доказването да е пълно и главно ?” – с позоваване на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г., ОСГК на ВКС и Решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 4951/2012 г. на ВКС, I г.о.;
(4) „Следи ли въззивният съд служебно за допустимостта на иска, предявен пред първоинстанционния съд и за допустимостта на подадената въззивна жалба. При констатиране на нередовности в исковата молба /в случая исковите молби/ и във въззивната жалба, какви са задълженията на въззивния съд. При подадени три искови молби с различно съдържание в обстоятелствената част и в петитума и с различно обективирани твърдения и при хипотезата на разгледан иск, следва ли въззивния съд да се произнесе по спорното право или следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне исковите молби ?” – с позоваване на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Към изложението са приложени още Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661/2016 г. на ВКС, II г.о. и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г., ОСГК на ВКС, за които в изложението липсват доводи във връзка с кое от питанията се релевират, но ВКС ги преценява като относими към въпрос № 1.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, нито се констатира противоречие с релевираната съдебна практика – задължителна и казуална. Въпроси №№ 1 и 3 са неотносими към решаващата воля на съда, която касае постановката, че имот може да бъде придобит по давност, ако страна по делото се позове (в случая – с установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК) на изтекла придобивна давност, включително в полза на наследодателя на страната, както е прието в ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС. Като последица от доказването на основателността на претенцията констативният нотариален акт, с който ответната страна е призната за собственик на основание чл. 587, ал. 2 ГПК, е подлежал и правилно е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Съдът се е произнесъл в съответствие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г., ОСГК на ВКС, тъй като ищците – като оспорваща страна, която не разполага с документ за собственост, са доказали при условията на пълно и главно доказване, че не съществува признатото от нотариуса право на собственост на ответника. Правото на позоваване на изтекла придобивна давност не е с оглед на личността на неговия носител и може да бъде упражнено от продължилите владението му негови наследници, тъй като то се включва в наследствената маса, какъвто е и настоящият случай (т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС). Изводите на съда са в съответствие с Решение № 128 от 09.05.2011 г. по гр.д.№ 538/2010 г. на ВКС, II г.о., Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д. № 661/2016 г. на ВКС, II г.о. и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г., ОСГК на ВКС. Релевираното Решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 495/2012 г. на ВКС, I г.о. третира въпроса относно демонстрирането спрямо собственика на имот, че държането се е превърнало във владение, какъвто проблем по настоящото дело не е стоял и съответно – не е обсъждан от въззивния съд, поради което този акт съставлява неотносима съдебна практика, тъй като в случая наследодателят на ищците изначално е започнал да упражнява фактическата власт със своително намерение, видно от доказателствата по делото, като впоследствие имотът е владян и от неговите наследници. Въпрос № 2 е фактически по своя характер и е невъзможно същият да получи принципен еднозначен отговор, тъй като изисква преценка по конкретиката на фактическите обстоятелства по съответното дело. В случая съдът правилно е приел, че протоколът от 1983 г. не обективира сделка с вещнопрехвърлително действие, но доказва начало на владение за наследодателя на ищците. Обсъден в съвкупност с останалите доказателства по делото, протоколът дава основание да се приеме, че именно през 1983 г. владението на процесния имот е предадено на А. М. М. (А. М. Р.) от М. Х. В.. Решение № 555 от 28.02.1969 г. по гр.д. № 2052/1968 г. на ВС, I г.о. е неотносимо към настоящия случай, тъй като третира хипотеза на присъединяване на владение при липса на правоприемство по предварителен договор. Решение № 170 от 11.04.2012 г. по гр.д. № 961/2011 г. на ВКС, I г.о. също е неотносимо, тъй като третира въпросите за прекъсване на срока на придобивната давност и липсата на добросъвестност на владението в светлината на т. 10 от ППВС № 6 от 27.XII.1974 г. по гр.д.№ 9/74 г. Въззивното решение не противоречи, а е в съответствие с т. 10 от ППВС № 6/1974 г. с оглед възприетата постановка, че приложимо за случая е правилото на чл. 79, ал. 1 ЗС, а не това по чл. 79, ал. 2 ЗС. С оглед на въпрос № 4 следва да се подчертае, че обжалваното решение е допустимо като постановено по редовна искова молба. ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС е неотносимо, тъй като касаторът поставя въпрос за допустимостта на въззивното решение, а т. 1 от цитираното ТР, на която той се позовава, касае служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение независимо от оплакванията във въззивната жалба, когато следва да бъде приложена императивна материалноправна норма или когато правата на някои частноправни субекти следва да бъдат защитени поради публичен интерес. Следва да се има предвид и изричната разпоредба на чл. 262, ал. 1 ГПК, съгласно която въззивната жалба не е нередовна при липса на указание в нея в какво се състои порочността на обжалваното решение, а в настоящия случай ищците, в качеството им на въззивници, подробно са изложили в какво според тях се състои неправилността на първоинстанционния акт.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (противоречие с практиката на съдилищата) не съществува към момента на подаването на касационната жалба с оглед на изменението на разпоредбата с ДВ, бр. 86 от 2017 г.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивното решение е постановено при стриктно съблюдаване постановките на относимата към казуса задължителна съдебна практика, което изключва възможността да бъде допуснато до касационно обжалване.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Такива пороци в случая не са налице.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважени претенциите на ответниците по касация Х. А. М. и М. А. М. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1000 лв. за Х. А. М. и в размер на 1200 лв. за М. А. М., които са доказани с приложени договори за правна защита и съдействие, фактура и отчет по сметка (л.л. 42, 49, 50, 51). Касаторката З. Е. Р. не е доказала да е направила разноски за защита пред ВКС.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 142 от 19.07.2018 г. по в.гр.д.№ 115/2018 г. на ОС – Кърджали.
ОСЪЖДА И. К. М. ДА ЗАПЛАТИ на Х. А. М. сумата 1 000 (хиляда) лева, както и ДА ЗАПЛАТИ на М. А. М. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: