О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
София, 30.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2165/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 2088 от 05.12.2014 г., постановено по в. гр. д. № 2493/2014 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 15.04.2014 г. по гр. д. № 1394/2012 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Апостол С. Б. иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на дружествени дялове, сключен на 29.11.2011 г. между Н. Р. Б. и Апостол С. Б., поради противоречие със закона – чл.122 ТЗ, чл.129, ал.1 ТЗ и чл.137, ал.1, т.2 ТЗ.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила инстанциите по същество не са изпълнили служебното си задължение да следят за нищожността на договора за прехвърляне на дружествени дялове и не са разгледали предявения от него инцидентен установителен иск за прогласяване нищожност на договора поради липса на съгласие. Навежда оплакване, че въззивният съд не е обсъдил представеното във въззивното производство съдебно решение за обявяване нищожност на пълномощното на лицето, легитимирало се като пълномощник на прехвърлителката при сключване на договора, установяващо липсата на съгласие като основание за нищожност на договора. Позовава се и на нарушение на материалния закон – чл.129, ал.1 ТЗ и чл.122 във вр. с чл.137, ал.1, т.2 ТЗ, при формиране на изводите на въззивния съд за неоснователност на предявения с исковата молба установителен иск.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което касаторът се е позовал на всички основания за достъп до касация, предвидени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В п.І и п.ІІ на изложението е възпроизведено дословно съдържанието на касационната жалба, като приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с наведените в нея оплаквания за допуснати от първоинстанционния и от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неприемане за разглеждане на инцидентен установителен иск за нищожност на договора за продажба на дружествени дялове поради липса на съгласие и непроизнасяне по нищожността на договора с оглед представеното във въззивното производство съдебно решение, с което е обявена нищожността на пълномощното за сключване на договора. Без да е формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос, във връзка с оплакванията за допуснати процесуални нарушения е цитирана съдебна практика – решение № 997/14.07.2009 г. по гр. д. № 1150/2009 г. на Софийски апелативен съд, решение № 165/04.02.2011 г. по гр. д. № 6940/2010 г. на Русенски районен съд, решение № 167/15.06.2012 г. по т. д. № 220/2012 г. на Варненски апелативен съд, Тълкувателно решение № 4/07.07.2010 г. на ОСГК на ВКС и решение № 491/07.07.2010 г. по гр. д. № 1348/2009 г. на ВКС, І г. о. В т.ІІІ на изложението е посочено бланкетно, че обжалваното решение съдържа произнасяне по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които „изискват съответно изясняване, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото” : „1. Може ли наследник да прехвърли наследствения дял от дружество с ограничена отговорност, без преди това да е подал молба по чл.122 от ТЗ за приемането му като съдружник и без да е предложил дружествения дял за изкупуване от останалите съдружници; 2. В случай, че е извършено прехвърляне, без да са изпълнени императивните изисквания на Търговския закон относно приемането на нов съдружник – подадена молба по чл.122 ТЗ, съгласие за прехвърляне на дружествен дял от Общото събрание по чл.137, ал.1, т.2 от ТЗ, това прехвърляне може ли да бъде противопоставено на дружеството от третото лице /приобретател/; 3. При подаване на инцидентен установителен иск в първото заседание на делото, с което се иска провъзгласяване на нищожност на сделка и с оглед задължението на съда да следи служебно за нищожност длъжен ли е съдът да го приеме за разглеждане; 4. При какви предпоставки могат да се релевират пред въззивния съд нови възражения”.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касация Апостол С. Б. от [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 1394/2012 г. е образувано пред Пловдивски районен съд по предявен от [фирма] против Апостол С. Б. и Н. Р. Б. иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване нищожност на договор от 29.11.2011 г., с който Н. Б. е прехвърлила на Апостол Б. дружествени дялове от капитала на [фирма], придобити чрез наследяване от починалия на 02.11.2011 г. съдружник в дружеството Р. Б.. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че договорът е нищожен поради противоречие със закона – чл.122 ТЗ, чл.129, ал.1 ТЗ и чл.137, ал.1, т.2 ТЗ, тъй като прехвърлителката Н. Б. не е подавала молба за приемането й като съдружник, не е имала качеството на съдружник към момента на прехвърляне на дяловете и общото събрание на дружеството не е давало съгласие за прехвърляне на дяловете на трето лице – несъдружник. В хода на процеса Н. Б. е починала и е заместена от наследника си по закон – ответникът Апостол Б., който първоначално е оспорил иска, но впоследствие е заявил, че признава иска, тъй като договорът е сключен при липса на валидно изразено от Н. Б. съгласие за разпореждане с дружествените дялове.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че Н. Б. е придобила чрез наследяване дружествените дялове на Р. Б. във [фирма] и че с договора от 29.11.2011 г., сключен в изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите, е прехвърлила дяловете на ответника Апостол Б., без обаче да е приемана за съдружник в дружеството и без общото събрание на дружеството да е вземало решение за даване на съгласие дяловете да се прехвърлят на трето лице – несъдружник. Като се позовал на задължителна практика по чл.290 ГПК в решение № 161/11.01.2011 г. по т. д. № 28/2010 г. на ВКС, І т. о., съдът е направил извод, че така извършеното разпореждане с дружествени дялове е непротивопоставимо на дружеството, но няма за последица нищожност на договора поради противоречие със закона. С мотив, че е сезиран с иск за установяване нищожност на договора, а не с иск за обявяване на договора за относително недействителен спрямо дружеството – ищец, съдът е отхвърлил предявения с исковата молба иск по чл.26, ал.1 ЗЗД като неоснователен.
По повод подадена от ищеца въззивна жалба Пловдивски окръжен съд е потвърдил решението на Пловдивски районен съд, достигайки до аналогични изводи за неоснователност на иска. Изложил е съображения, че сключеният без съгласие на общото събрание договор за прехвърляне на придобитите по наследство от починалия съдружник Р. Б. дружествени дялове не е нищожен поради противоречие със закона, а неговото прехвърлително действие между страните и спрямо дружеството е отложено до евентуалното вземане на решение от общото събрание за приемане на купувача на дяловете като съдружник, в каквато насока е практиката в решение № 376/12.06.2007 г. по т. д. № 149/2007 г. на ВКС, ТК. Въззивният съд е посочил, че не е обвързан от направеното от ответника признание на иска, с което са наведени твърдения за нищожност на договора поради липса на валидно изразено съгласие за разпореждане с дружествените дялове от страна на Н. Б., тъй като първоначалният иск не е предявен при условията на чл.237, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос /чл.280, ал.1 ГПК/, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на доказателствата. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само след допускане на касационно обжалване в производството по чл.290 ГПК, и специфичните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, в зависимост от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК.
В п.І и п.ІІ на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е изложил оплаквания за допуснати от първоинстанционния и от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила и по повод на тях се е позовал на съдебна практика. Нарушенията на съдопроизводствените правила са от значение за правилността на въззивното решение и са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, по които Върховният касационен съд се произнася само след допуснато касационно обжалване с решението по чл.290 ГПК. Правилността на въззивното решение не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което дори въззивното решение да е постановено при наличие на релевираните процесуални нарушения и те да се отразили на правилността му, същите не могат да послужат като основание за допускане на решението до касационно обжалване. Предвид указанията в т.1 от цитираното тълкувателно решение, настоящият съдебен състав не разполага с правомощия да изведе служебно значимият за изхода на делото правен въпрос от твърдените в изложението и в касационната жалба обстоятелства, респ. от посочената в изложението съдебна практика /част от която е обективирана в съдебни решения, които не съдържат отбелязване да са влезли в сила/. По тези съображения следва да се приеме, че в п.І и п.ІІ на изложението не са обосновани надлежно основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, предпоставящи допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Касационно обжалване не следва да се допуска и по формулираните в п.ІІІ на изложението въпроси, за които бланкетно се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На първите два въпроса е даден отговор в постановеното по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика решение № 161/11.01.2011 г. по т. д. № 28/2010 г. на ВКС, І т. о. Според произнасянето в това решение, наследник на починал съдружник в дружество с ограничена отговорност, който няма качеството на съдружник, може да прехвърли наследените дялове по правилата на чл.129, ал.1 ТЗ. В съобразителната част на решението са развити съображения, че при смърт на съдружник в О. се наследяват само дяловете от капитала, но не и правото на членство; наследникът се явява приобретател на дяловете като трето за дружеството лице по смисъла на чл.129, ал.1 ТЗ, поради което придобиването на членственото право се подчинява на реда за приемане на нови съдружници; в този случай наследникът би могъл да придобие права на съдружник на собствено основание след решение на общото събрание, като наследяването има значение само на придобивно основание за дяловете от капитала; ако наследникът на дяловете не е съдружник в дружеството към момента на наследяването, прехвърлянето на дяловете на съдружник в дружеството може да се извърши свободно, а на трето лице – при спазване на изискванията за приемане на нов съдружник, съгласно чл.129, ал.1 ТЗ; отказът на общото събрание да приеме приобретателя на дяловете за съдружник няма за последица недействителност на извършеното прехвърляне, но същото не може да се противопостави на дружеството. Въззивният съд се е позовал изрично на посочената задължителна практика и се е произнесъл в съответствие с нея като е приел, че доколкото прехвърлителката Н. Б. и приобретателят Апостол Б. не са имали качеството на съдружници във [фирма], договорът за прехвърляне на придобитите по наследство от починалия съдружник Р. Б. дружествени дялове не е нищожен поради противоречие със закона, но е непротивопоставим на дружеството заради липсата на взето от общото събрание решение за разпореждане с дяловете в полза на трето лице – несъдружник. Наличието на задължителна практика по поставените въпроси прави неприложимо основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а съобразяването на съществуващата задължителна практика от въззивния съд изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Третият въпрос, свързан със задължението на съда да разгледа предявения инцидентен установителен иск за нищожност на договора поради липса на съгласие, е зададен некоректно и не е обуславящ за изхода на делото. От протокола от проведеното на 30.10.2012 г. първо редовно съдебно заседание по гр. д. № 1394/2012 г. на Пловдивски районен съд е видно, че в това заседание касаторът не е предявявал инцидентен установителен иск за признаване нищожност на договора поради липса на съгласие и не е въвеждал липсата на съгласие като ново основание на иска, наред с първоначално заявеното в исковата молба основание /противоречие със закона – чл.26, ал.1 ЗЗД/. Инцидентният установителен иск е предявен с допълнителна молба, представена в съдебно заседание на 11.11.2013 г., в което първоинстанционният съд е отказал да приеме иска за разглеждане поради настъпила преклузия по чл.212 ГПК за предявяването му. Въпросът дали впоследствие въззивният съд е следвало да следи служебно за нищожността на договора поради липса на съгласие, е неотносим към предмета на конкретното дело, доколкото въззивният съд се е произнесъл по иска за нищожност на основанието, въведено с исковата молба – противоречие със закона. Непроизнасянето по предявения в хода на делото иск за установяване нищожност на договора поради липса на съгласие е резултат от преценката на първоинстанционния съд за отсъствие на процесуални предпоставки за неговото разглеждане, която е възприета и от въззивния съд.
Четвъртият въпрос – при какви предпоставки могат да се релевират за първи път пред въззивния съд нови възражения, е зададен хипотетично, без да е аргументирано значението му за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на този въпрос се съдържа в закона – чл.266, ал.2 ГПК, и в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.4, поради което основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо. Във връзка с посочения въпрос следва да се отбележи, че възражението е процесуален способ за защита на ответника по иска, докато в случая касаторът е имал качеството на ищец в първоинстанционното производство и позоваването от негова страна на нищожност на договора поради липса на съгласие представлява по същността си въвеждане на ново основание на иска, за допустимостта на което процесуалният закон предвижда преклузивни срокове – чл.212 ГПК и чл.214 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 2493/2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2088 от 05.12.2014 г., постановено по в. гр. д. № 2493/2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :