О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 23.06.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 22 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е” А. , гр. С. срещу решение № 121 от 04.03.2009г. по гр. д. № 2103/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 5 състав, с което е оставено в сила решение от 18.08.2008г. по гр. д. № 526/2007г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от „Е” А. , гр. С. срещу „Б” ЕА. , гр. С. иск за заплащане на сумата 708 527,59 лв. – левова равностойност на 362 264,40 евро, представляващи стойност на изпълнени СМР, и частичен иск за сумата 117 349,80 лв. – левова равностойност на 60 000 евро, представляваща част от дължимите неустойки за периода от 16.09.2006г. до 16.05.2007г., заедно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното плащане на главницата, и ищецът е осъден да заплати на ответника направените по делото разноски в размер 12 323 лв.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писменото изложение към касационната жалба и уточнението към него допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторът поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС, решават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави договорна клауза за неустойка без определен краен предел: краен срок или максимален размер на начисляване /т. 2 и т. 3/; 2/ нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави неустойка, която поради прекомерния си размер надвишава значително размера на основното вземане /т. 2 и т. 3/; 3/ въпросът за тълкуване на договорите /т. 1/; 4/ значението на приемането на работата от възложителя по договора за изработка /т. 1/.
Ответникът „Б” ЕА. , гр. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липсата на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като част от цитираните решения са неотносими, друга част не установяват противоречива практика и е налице категорична и непротиворечива практика по релевантните за спора правни въпроси. Моли въззивното решение да не се допуска до касационно обжалване, евентуално да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за изработка на отделни видове СМР, двукратно изменян с две споразумения, със срок на изпълнение от 01.02.2006г. до 31.05.2006г., договорените СМР фактически са изпълнени към 23.08.2006г., но изпълнителят е станал причина да бъде забавено подписването на окончателните приемо-предавателни протоколи поради това, че до 28.03.2007г. не е предал на представителя на строителния надзор резултатите от изпитанията на вложените материали. Изложил е съображения, че задължението за представяне на съответните сертификати и декларации за съответствие е било на изпълнителя съгласно чл. 4.4. от основния договор и необходимостта от представянето им е била отразена и в четирите протокола от 26.06.2006г. Решаващият съдебен състав е констатирал, че изпълнителят е изпаднал в забава по отношение на представянето на необходимите документи до 28.03.2007г., поради което е направил извод, че за възложителя не е възникнало задължение за заплащане на неустойка съгласно чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В обжалвания съдебен акт е прието, че ответникът – възложител е изпаднал в забава на 29.03.2007г., от която дата дължи неустойка върху 278 287 евро /разликата между взаимно признатата сума от 298 887 евро и 20 600 евро, които съгласно чл. 4 от Споразумение № 2 във връзка с чл. 4.2. от основния договор са станали изискуеми в 12-месечен срок от подписване без забележки на окончателния приемо-предавателен протокол/. Констатирано е, че дължимото възнаграждение е в размер 298 887 евро, а размерът на неустойката – 818 163 евро, от която сума частично са претендирани 60 000 евро.
По отношение на инвокираното в първоинстанционното производство от ответника възражение за прихващане въззивният съд е приел, че изпълнителят също е изпаднал в забава за периода от подписване на Споразумение № 2*6г. до датата на представяне на необходимите документи за подписване на окончателния приемо-предавателен протокол – 28.03.2007г., поради което дължи неустойка за забава в размер общо 496 750,94 евро. Отчитайки размера на насрещните вземания съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, Софийски апелативен съд е направил извод, че исковите претенции следва да бъдат отхвърлени.
Относно възражението на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави решаващият съдебен състав е изложил съображения, че клаузите за неустойки не са нищожни, въпреки високия им размер и липсата на горна граница, тъй като са еднакви, както за възложителя, така и за изпълнителя и имат както обезщетително, така и дисциплиниращо предназначение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Посочените от касатора материалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото и са част от доводите, формирали решаващата воля на съда. Неоснователен е доводът на касатора, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС относно тълкуването на договорите в съответствие с критериите на чл. 20 ЗЗД и в частност в противоречие на решение № 1792/06.10.1961г. по гр. д. № 6771/1961г., ВС, І г. о., решение № 807/05.05.1997г. по гр. д. № 1516/1996г., ВС, V г. о. и решение № 454/02.04.2007г. по гр. д. № 363/2005г., ВКС, ІІ г. о. Въззивният съд не е тълкувал волята на страните, съдържаща се в договора и споразуменията към него, по начин, който да противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, която е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се извежда чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии. Въззивният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимовръзка, включително и споразумение № 2 към договора, и, тълкувайки отделните уговорки във връзка една с друга, е констатирал, че освен фактическото изпълнение на договорените СМР към 23.08.2006г., волята на страните е приемо-предавателните протоколи да се подпишат от представителя на независимия надзор. Изразената в чл. 3.1. от договора, съответно чл. 4, ал. 5 от споразумение № 1 воля приемането на всеки етап от СМР да се извършва с констативен протокол, подписан от представителя на строителния надзор, е потвърдена в споразумение № 2 и приемо-предавателните протоколи. Това обстоятелство е съобразено от решаващия съдебен състав при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Въпросът за значението на приемането на работата от възложителя по договора за изработка не е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, респективно в противоречие с решение № 1100/04.07.2003г. по гр. д. № 1876/2002г., ВКС, V г. о., решение № 1661/06.12.1999г. по гр. д. № 972/1999г., ВКС, V г. о.и решение № 240/14.06.2007г., ВКС, ТК. Многократно ВКС, респективно ВС е изразявал становище, че приемането на извършената работа е основание за плащане на дължимото възнаграждение, а за да бъде приета работата, е необходимо фактическото получаване на изработеното от възложителя да бъде придружено от изявление на възложителя /изрично или мълчаливо/, че счита работата извършена в съответствие с договора. Поради това, че приемането на извършената работа е не само фактическо, но и правно действие с определени последици, и с оглед спецификата на предмета на процесния договор страните са уговорили приемането на работата да се извършва от представителя на строителния надзор. Въззивният съд се е съобразил със закона и трайно установената съдебна практика и въз основа на обсъдените в съвкупност събрани по делото доказателства е направил извод, че представителят на строителния надзор е могъл да одобри изпълнението едва след представяне от изпълнителя на съответните документи, което е станало на 28.03.2007г.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящият случай. По въпроса нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави договорна клауза за неустойка без определен краен предел /краен срок или максимален размер на начисляване/ или с оглед нейния прекомерен размер към датата на постановяване на въззивното решение е съществувала противоречива съдебна практика, която към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е преодоляна с Тълкувателно решение № 1/2009г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСТК. Клауза за неустойка без определен краен предел, краен срок или фиксиран размер не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Преценката за нищожност на неустоечната клауза на посоченото основание следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора като се използват различни критерии. Неустойката като всяка друга договорна клауза е проява на принципа на автономията на волята на страните в частното право. Тя има обезщетителна, обезпечителна и наказателна функция – служи за обезщетение за вредите от неизпълнението без да се доказват /обезщетителна функция/, представлява гаранция за това, че ще стимулира съконтрахента към точно изпълнение на поетите с договора задължения /обезпечителна функция/ и има за цел да накаже в гражданскоправен смисъл неизправната страна /наказателна функция/. Когато единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тази клауза е нищожна. В настоящия случай въззивният съд се е позовал на обезщетителното и дисциплиниращо предназначение на уговорените за двете страни неустоечни клаузи и е направил извод за неоснователност на възражението на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка.
Страните по търговски договор могат свободно да уговарят начина на определяне размера на дължимата неустойка като глобална сума или като процент от главното задължение, еднократно или по дневно, с определен или без определен краен срок на начисляване, тъй като разпоредбата на чл. 92 ЗЗД има диспозитивен характер. Действително, клауза за неустойка за забава, която определя ежедневен процент на неустойка, без да лимитира горна граница, предпоставя възможност неустойката да достигне до значително високи размери. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Преценявайки дали клаузата за неустойка е нищожна, съдът е отчел, че страните с договора са уговорили по-нисък размер на неустойката, който впоследствие поради промяна на графика на етапите на изпълнение на възложените СМР е увеличен, взел е предвид конкретните проценти на неустойката, различни за отделните периоди от неизпълнението, симетричността, реципрочността на това задължение и за двете страни по договора, съобразил е предмета на договора /изкопно – насипни работи, рандбалки и фундаменти на монолитна част в халето и индустриален под, производство, доставка и монтаж на стоманобетонови елементи, доставка и монтаж на покривна ламарина, изолации и панели за послоен монтаж, вкл. монтаж на фасадни метални панели на обект „Производствена сграда” в гр. С., в резултат на което е стигнал до правилното заключение, че клаузите за неустойка не са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Изводът на въззивния съд е изграден въз основа на прилагането на комплексен подход, отчитащ различните фактори, влияещи върху неустойката, уговорена по еднакъв начин и за двете страни, и е постановен в съответствие с практиката на ВКС, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат Разноски на ответника за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 от 04.03.2009г. по гр. д. № 2103/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.