О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
гр. София, 10.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 730/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “А. Ф.”А., [населено място] срещу въззивно решение № 430 от 27.10.17г., постановено по в.гр.д.№ 530/17г. на Плевенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
С решение № 780 от 05.05.2017г. по гр.д.№ 5038/16г. на Плевенския районен съд, Х с-в, е признато за установено по отношение на касатора, че Н. Т. Т. е собственик по завещание на ниво с площ от 14,300 дка, съставляваща имот № 068006 и на нива с площ от 10,549 дка, съставляваща имот № 102018 по плана на землището на [населено място], Плевенска област и същият е осъден да й предаде владението върху имотите на основание чл.108 ЗС.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която дружеството е осъдено да предаде на ищцата владението върху имотите и вместо него е отхвърлил това искане, а в останалата му част е потвърдил решенето.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесните земеделски земи е възстановено на Ц. Д. Ц. с решение № 5000 от 30.07.1998г на ПК-Д. М.. Същият е починал на 31.12.2002г. и е оставил за свой наследник по закон Г. Ц. Д. /дъщеря/, конституирана като трето лице-помагач на ответника. Със саморъчно завещание от 05.07.2000г., обявено на 14.01.2003г. и вписано в АВ-П. на 02.04.2003г. и в АВ-Б. на 02.03.2003г. Ц. Ц. е завещал двата имота на ищцата. От 01.09.2000г. имотите са отдавани под аренда първоначално от наследодателя, от 01.04.2004г. от неговата дъщеря и от 25.05.2011г. от ищцата, като от тогава се намират в държане на арендополучателя ЗК”Нов път”, [населено място]. С нот. акт № 73 от 08.07.2011г. Г. Д. е продала имотите на [фирма], а с нот.акт № 164 от 15.11.2011г. е сключен договор за замяна между това дружество и ответника, с който същият се легитимира като техен собственик.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че саморъчното завещание, за което е установено, че е написано изцяло и подписано от Ц. Д. Ц., е произвело правно действие към момента на неговата смърт и по силата на същото собственик на процесните имоти е станала ищцата, а не наследникът му по закон Г. Д., поради което последната не е могла да прехвърли правото на собственост върху имотите на посоченото дружество, респ. то не е могло да го прехвърли на ищеца. Във връзка с направеното в отговора на исковата молба възражение, че Г. Д. е придобила собствеността върху имотите по давностно владение и е могла да я прехвърли, въззивният съд е приел, че кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС в нейна полза не е изтекла, тъй като тя не е имала качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал. ЗС след като не ги е владяла на правно основание, годно да я направи собственик. Изложени са и допълнителни съображения, че в нейна полза не е изтекла и 10-годишната давност по чл.79, ал.1 ЗС, тъй като нито тя, нито праводателя на ответника са се позовали на придобивна давност, която няма действие ex lege, а двата елемента на владението /обективен и субективен/ е следвало да станат достояние на действителния собственик.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика и в нарушение на материалния закон- чл.70 и чл.79, ал.2 ЗС, както и че решенето е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение.
Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, нито се позовава на противоречие с някаква практика, поради което релевираните предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба, като само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че след акто саморъчното завещание в полза на ищцата е произвело действие със смъртта на завещателя, неговият наследник по закон не е имал качеството на добросъвестен владелец на завещаните имоти по смисъла на чл.70 ЗС, тъй като ги е владяла без правно основание, а до 25.05.2011г., от когато ищцата е започнала да ги владее чрез арендополучателя по силата на сключения между тях договор, 10-годишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС от смъртта на наследодателя не е бил изтекъл.
Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е на лице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивно решение –значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация Н. Т. сторените от нея разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 430 от 27.10.17г., постановено по в.гр.д.№ 530/17г. на Плевенския окръжен съд.
О с ъ ж д а “А. Ф.”А., със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на Н. Т. Т. от [населено място] сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: