О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
София, 17.03.2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №6911 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. Г. С. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Я., срещу решение от 11.01.2013г., постановено по в.гр.д.№65/2012г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 21.12.2010г. по гр.д.№7867/2010г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявените от Р. Г. С. искове с правно основание чл.45 и чл.49 ЗЗД, и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Институт по физикохимия ”А..Р. К.” към Б., чрез процесуален представител адв.Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Х. Н. Н., чрез процесуален представител адв.П.-С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Р. Г. С. срещу Институт по физикохимия ”А..Р. К.” към Б. и Х. Н. Н. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от издаването на заповед №103/11.11.1996г. на директора на Институт по физикохимия ”А..Р. К.” към Б., в размер на 20 000лв., както и на обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че не е налице непозволено увреждане с вписването на „стая 513” като работно място на служителя в процесната заповед, тъй като не е установено противоправно поведение. Прието е, че работното място се определя едностранно от работодателя, за разлика от мястото на работа, което е елемент от необходимото договорно съдържание на трудовия договор.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че в обжалваното решение са разрешени въпроси: „дали постановяването на първоинстанционното решение след датата, която е посочена от съда, като дата, до която ще обяви решението си, е в съотствие с добрите нрави и дали такова решение е нищожно”; „валидно ли е съдебно решение, което е постановено след едномесечния срок по чл.235, ал.5 ГПК”; „дали въззивният съд без да посочи мотиви може да обяви, че първоинстанционното решение е валидно”; „дали е нищожно решение, постановено при наличие на основания за отвод на членове на решаващия съдебен състав и който отвод не е приет за основателен”. Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението по поставените въпроси. Отделно следва да се посочи, че има установена и ненуждаеща се от промяна съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл.269, предл.1 ГПК, уреждаща изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение. В съдебната практика не е имало колебание, че: посочването от първоинстанционния съд на основание чл.149, ал.2 ГПК на деня, в който ще обяви решението си, не променя началния момент, от който започва да тече двуседмичният преклузивен срок за обжалване, който съгласно изричната норма на чл.259, ал.1 ГПК започва да тече от връчване на първоинстанционното решение на страната; че съгласно по-широко застъпеното служебно начало в сега действащия ГПК е възприет принципът на уведомяване на страните чрез връчване на преписи от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване /арг. от чл.7, ал.2 ГПК/; че от връчването на обжалваемия акт започва да тече преклузивният срок за обжалване, че същият начален момент се съдържа и в чл.283 ГПК при определяне срока за касационно обжалване; че съдът обявява решението си с мотивите най-късно в едномесечен срок от последното заседание – чл.235, ал.5 ГПК и този срок винаги се е тълкувал като инструктивен; относно процесуалните последици от отказа за отвод по чл.22 ГПК – че дори и да са допуснати сочените нарушения от страна на съда, това евентуално би съставлявало основание за отмяна на решението като неправилно, а не като нищожно.
Касаторът поставя въпроси: „дали при вписани неверни към фактическата ситуация данни в измамна фиктивна заповед №103/1996г. относно работно място стая 513, могат или не могат да се нанесат неимуществени вреди от тази измамна фиктивна заповед” и „дали чрез неправилна квалификация на иска по чл.45 и чл.49 ЗЗД вместо по чл.53 ЗЗД и чл.226, ал.3, изр.1 КТ може да се обяви поведението на ответниците за непротивоправно”, не са от значение за конкретното дело, по което се претендират вреди от издадената заповед, която е диспозитивен, а не удостоверителен документ.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 150лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.01.2013г., постановено по в.гр.д.№65/2012г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Р. Г. С. да заплати на Х. Н. Н. сумата 150лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: