7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№397
гр.София 21.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№666/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №348/07.11.2016г. по в.т.д.№614/16г. на Пловдивски апелативен съд , с което е потвърдено решение №121/16.10.13г. по т.д.№230/12г. по описа на ОС Пазарджик,с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [община] иск за присъждане на сумата 261 617,27 лв.,произтичаща от неоснователно обогатяване,ведно със законната лихва.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност поради противоречие с материалния закон на изводите на въззивната инстанция и за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила /конкретно на това по чл.294 ГПК/. Твърди се , че ПАС не се е съобразил и не е изпълнил задължителните указания на ВКС, дадени с решението му от 13.09.2016г., приемайки,според касатора, за недопустими възраженията му за нищожност на договора за наем. Претендира се касиране на решението на въззивната инстанция и разрешаване на спора по същество с уважаване на предявения иск.
Ответникът [община] възразява срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и оспорва по същество изложените в касационната му жалба доводи за неправилност на същото.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови атакуваното решение , ПАС е приел за установено по безспорен начин наличието на сключен на 11.05.12г. между ответната община и физическото лице И. Т. договор за наем на общински имоти,представляващи земеделски земи,описани подробно по вид,категория и предназначение,в който е уговорен общ размер на наемна цена и е предвидено задължение на наемателя да предостави за обезпечаване плащането на същата банкова гаранция в размер на сумата; наличието на сключен между наемателя и ищеца договор от същата дата,по силата на който последният се е задължил срещу възнаграждение да осигури издаването на банковата гаранция при предоставено от възложителя обезпечение – особен залог върху всички субсидии,които ще получи от ДФ“Земеделие“; наличието на последващо сключен на 18.05.12г. между ищеца и [фирма] договор за предоставяне на кредитен лимит за издаване на банкови гаранции в полза на посочени от кредитополучателя лица,обезпечен със залог върху паричните вземания на ищеца по банковата му сметка при [фирма] до размер на сумата по банковата гаранция; издадена на същата дата в полза на ответника [община] банкова гаранция,с която банката се е задължила безусловно и неотменяемо да заплати при поискване сума в размера на определената с договора от 11.05.12г. наемна цена; упражнено в срока на валидност на гаранцията – на 16.10.12г. право на общината да поиска плащане; усвояване на банковата гаранция; задължаване на сметката на ищеца чрез реализиране на учредения залог върху паричните му вземания по банковата сметка.Преди да се произнесе по основния спорен въпрос,въведен в предмета на делото с инцидентното възражение на ищеца за нищожност на договора за наем,причинило по твърденията му неоснователно разместване на блага в патримониумите на страните по делото, ПАС е изложил съображения по преюдициалния според съда въпрос доколко тази нищожност би могла да обоснове право на ищеца да търси и получи от ответника исковата сума на основанието,на което е предявен искът по чл.59 ЗЗД. Изложил е принципни теоретични разсъждения относно характера на банковата гаранция,като се е позовал на правната й уредба,съдържаща се в разпоредбата на чл.442 ТЗ и – по аналогия – на §1 т.6 от ДР на Наредба №7/22.12.06г. за големите експозиции на банките, съобразявайки,предвид препращащата норма на чл.288 ТЗ,като кодифицирани търговски обичаи и Еднообразните правила за гаранциите на поискване на М..Приел е,че изведените въз основа на теорията и съдебната практика критерии,определящи една банкова гаранция като безусловна са изпълнени и по отношение на дадената такава от ищеца като обезпечение на вземането за наемна цена.Доколкото,според теорията и съдебната практика,същата представлява абстрактна сделка, съдът е направил извод,че нито гарантът /банката/,нито наредителят /ищецът/ биха могли да се позовават на възражения,произтичащи от обстоятелства извън самата банкова гаранция и по-конкретно такива, свързани с договорното правоотношение,обезпечено с нея,за да обосновават неоснователно разместване на имуществени блага при реализирането на същата. Фактът, че наредителят по банковата гаранция и задълженото по каузалното правоотношение лице са различни,съдът е приел,че не е от естество да промени този извод,доколкото това обстоятелство е без правно значение. Тъй като извършеното от банката плащане представлява реализиране на безусловната банкова гаранция,по отношение на чиято действителност и настъпване на условията за плащането й не са наведени възражения, въззивният съд е намерил,че е налице правно основание за разместването,което изключва приложението на чл.59 ЗЗД. Независимо , че при този извод, според ПАС, нищожността на договора на наем не би могла да лиши плащането от основание,съдът,съобразно указанията на ВКС,дадени с отменителното решение от 13.09.16г., е разгледал наведените от страните възражения и доводи относно валидността на този договор,като, анализирайки събраните по делото доказателства – включително писмени такива и заключения на съдебни експертизи, е достигнал до противен на извода на първата инстанция извод за неговата нищожност,поради противоречие със законови разпоредби /за част от имотите/ и невъзможен предмет /за друга/,като е приел,че тази нищожност не е частична,доколкото при сключването му е определена обща наемна цена.По предходно изложените съображения за неотносимост на тази нищожност към основанието за извършеното плащане,ПАС е потвърдил крайния резултат,до който е достигнал ПзОС.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя като такива от значение за изхода на делото следните въпроси : Може ли въззивният съд след връщане на делото за ново разглеждане да не се съобрази с указанията на ВКС и какъв е обхватът на въззивната проверка?; Може ли наредителят по безусловна и неотменима банкова гаранция,която обезпечава изпълнението на договор,по който той не е страна, да противопоставя на бенефициера по гаранцията възражения за нищожност на този договор по иск с правно основание чл.59 ЗЗД? и При иск с правно основание чл.59 ЗЗД спрямо кого следва да се преценява отсъствието /съответно наличието/ на основание – спрямо извършилия плащането в полза на обогатилия се или спрямо обеднилия се посредством извършено от трето лице плащане в полза на обогатилия се?
Първият от така формулираните въпроси не осъществява общия, установен с разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, критерий за допустимост на касационното обжалване, доколкото в първата му част съдържа невярно фактическо твърдение , а втората е от принципен характер,без обосноваване на значението му за изхода а делото. С решението,с което ВКС е отменил постановеното от въззивния съд такова и е върнал делото на ПАС за ново разглеждане от друг състав, касационната инстанция е приела за основателни оплакванията на касатора за неправилно приложение на материалния закон, доколкото при формиране на изводите си за действителност на наемния договор, ПАС е приложил принципа „нищожността на отделни клаузи не води до нищожност на договора като цяло“,без да извърши преценка за наличие или отсъствие на условията за частична недействителност на процесния наемен договор и как такава би се отразила на действителността на целия договор за наем.Като основателни са преценени и оплакванията за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения с необсъждане на направените във въззивната жалба доводи и възражения за наличие на елементите от фактическия състав на чл.26 ал.1 ЗЗД по отношение на част от земеделските имоти,предмет на наемния договор; за нарушение на правилото на чл.146 ГПК от страна на ПзОС; за необсъждане на заключенията на експертизите,а вместо това – излагане в мотивите на общи фрази без конкретни отговори на спорните въпроси. Във връзка с тези констатации дадените от ВКС задължителни по смисъла на чл.294 ал.1 изр.2 ГПК указания са били за обсъждане при повторното разглеждане от въззивния съд на доводите и възраженията на страните,за самостоятелно излагане на фактите,които приема за установени с посочване и анализ на относимите към тях доказателства и излагане на мотиви по съществото на спора. Всички тези указания са изпълнени от въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото, която в мотивите на решението си е отделила спорното от безспорното,описала е възприетата от нея за установена фактическа обстановка,като подробно е коментирала доказателствата, на които основава констатациите си,а въз основа на тях и при отнасянето им към съответните материално-правни норми, е споделила възражението на въззивника за наличието на основания за приложимост на разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗЗД,като е направила правния си извод за нищожност на договор за наем. Що се отнася до извода,че това обстоятелство не би могло да обуслови липса на основание при разместването на имуществените блага с усвояването на банковата гаранция, при формирането му съдът не е бил обвързан от задължителни указания на горната инстанция,а е процедирал съобразно принципите,установени в чл.5 и чл.12 ГПК,прилагайки материалния закон,според доказателствата и вътрешното си убеждение при съобразяване доводите на страните.
Няма характер на правен /по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ и третият от поставените въпроси,доколкото не кореспондира в решаващите изводи на въззивния съд. За да приеме,че липсват предпоставки за приложението на чл.59 ЗЗД, ПАС е изходил от обстоятелството,че обогатяването на общината /чрез постъпване в патримониума й на сумата,дължима й по наемния договор, е станало на основание валидно учредената в нейна полза безусловна банкова гаранция, наредител по която е ищецът , а доколкото е налице такова основание за увеличаване на патримониума й разпоредбата на чл.59 ЗЗД е неприложима. При анализ на мотивите на въззивното решение е видно,че съдът не е изследвал въпроса дали е налице основание за плащане по отношение на банката-гарант /каквото се цели да бъде внушено с формулирания въпрос/,нито че на такъв именно извод е основал крайния резултат по делото.Съдът е коментирал теорията и съдебната практика /визирайки мотивите на решение №22//02.08.16г. по т.д.№3349/14г. на първо т.о. на ВКС/,според която, поради характера на безусловната банкова гаранция на абстрактна сделка, гарантът не би могъл да се позовава при изпълнение на задължението за плащане на възражения, произтичащи от правоотношението бенефициер-наредител. Стъпвайки на тази практика, съдът е направил извод,че това правило е относимо и към наредителя по банковата гаранция,който също не би могъл да се позовава на обстоятелства, стоящи извън нея,приемайки като непроменящ този извод факта,че в конкретния случай наредителят и задълженото по каузалното правоотношение /договорът за наем/ лице са различни. Тези изводи на въззивния съд /без да се навлиза в преценка за правилността им,която не е предмет на настоящото производство/ не са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика – ППВС 1/79г., р.№67/05.04.16г. по гр.д.№4147/15г. на четвърто г.о. на ВКС, р.№419/13.10.10г. по гр.д.№738/09г. на второ г.о. на ВКС, р.№459/08.06.10г. по гр.д.№1238/09г. на четвърто г.о. на ВКС,която е постановена по въпроси на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД,но при хипотези,различни от настоящата. Принципно възприетото в тази практика /р.№419/13.10.10г./ положение,че при предявен иск за неоснователно обогатяване от ползването на чужд имот следва да не е налице основание за това в преките отношения между собственика на имота и неговия ползувател,не може да бъде приложено формално и в случаи,когато е възникнал комплекс от облигационни правоотношения между различни контрагенти по веригата между обогатилия се и обеднилия се,всяко от които поражда съответни задължения за страните по тях и представлява отделно основание за изменение на патримониумите им. Противното в конкретния случай би довело до извод,че независимо от валидността на договора за наем,след като обеднилия се и обогатилия се не са насрещни страни по него,то винаги в отношенията между тях ще липсва основание за разместването на благата. Доколкото в настоящата хипотеза настъпилото с реализирането на банковата гаранция намаляване на патримониума на ищеца е в изпълнение на поето от него задължение по възмезден договор с трето лице /наемателя по договора на наем/ за осигуряването на такава банкова гаранция срещу възнаграждение и при поето от третото лице задължение за връщане на ищеца на платената за негова сметка сума, правата на последния,произтичащи от намаляването на имуществото му, в този случай са защитими на договорно основание спрямо третото лице /наемател по договора с ответника и възложител по договора с ищеца/,наличието на която правна възможност е основание за неприложимост на състава на чл.59 ЗЗД.
По отношение на втория от поставените в изложението въпроси следва да се приеме,че е осъществен общият критерий на чл.280 ал.1 ГПК,тъй като в решението на ПАС на същия е отговорено по отрицателен начин.За обосноваване допустимостта на обжалването с въпроса касаторът е релевирал и трите допълнителни предпоставки на чл.280 ал.1 т.т.1,2 и 3 ГПК.Първата е обоснована с посочени ТР №4/07.07.10г. о тълк.д. №4/2009г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК /р.№83/18.07.11г. по т.д.№747/10г. на първо т.о., р.№500/20.07.10г. по гр.д. №421/ 09г. на трето г.о.,р.№133/22.11.11г. по т.д.№17/11г. на първо т.о., р.№56/19.02.16г. по гр.д.№5040/15г. на четвърто г.о./,а втората – с решения на ВКС,постановени по реда на отменения ГПК – р.№1305/16.07.02г. по гр.д.№1373/01г. на четвърто г.о., р.№925/20.10.98г. по гр.д.№1150/96г. на второ г.о.,р.№79/26.06.12г. по гр.д.№791/11г. на трето г.о. и решение №4234/11.07.11г. на СГС по гр.д.№5987/10г. /за което няма данни да е влязло в сила,поради което не може да обоснове само по себе си приложимост на сочения допълнителен критерий на т.2 на чл.280 ал.1 ГПК/. Посочената практика е неотносима,доколкото разрешава въпроси за допустимостта на установителния иск по чл.26 ал.1 ЗЗД,предявен от трето лице,което не е страна по атакуваната сделка и, на което тази практика признава правен интерес от воденето на такъв иск,при положение,че това лице твърди от съответната сделка да е засегнато негово право,както и въпроси за процесуалния ред за упражняване на защитата срещу недействителна сделка – чрез иск или възражение.Атакуваното пред настоящата инстанция решение не съдържа разрешения в противоречие с посочената практика,доколкото въззивният съд е приел и разгледал като допустимо направеното от ищеца възражение за нищожност на договора за наем,по който той не е страна,а по същество го е намерил за основателно. Изводът,че този факт не би могъл да обуслови основателност на предявения иск по чл.59 ЗЗД,доколкото от него не произтича обедняването на ищеца, при отчитане спецификата на конкретно сложилите се по казуса правоотношения и който извод именно е обусловил и крайния изход по спора,не се намира в противоречие с нито едно от посочените решения.
Последният сочен допълнителен критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК се обосновава от касатора с липсата на съответна изрична правна норма и съдебна практика,които да дават пряк отговор на поставения въпрос,което налага създаване на тълкувателно правило,чрез което да се избегне неправилна съдебна практика. Доколкото отговорът на поставения въпрос зависи от спецификите на конкретните облигационни правоотношения, възникващи по повод дадена банкова гаранция,той не би могъл да се формулира като общоважим,а при съобразяване и на конкретните обстоятелства по делото,не би могъл да обуслови различен правен резултат.
По посочените съображения на касатора следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
В полза на ответника по касация [община] следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 7500 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №348/07.11.2016г. по в.т.д.№614/16г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.2 да заплати на @@29@ [населено място] [улица] разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 7500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.