О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
гр. София, 03.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 666 по описа за 2019 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 37169 от 17.12.2018 г., подадена от Л. Р. П. Л., чрез адвокат Л. В. от АК – Пловдив против въззивно решение № 1324 от 02.11.2018 г. по в.гр.д. № 1666/2018 г. на ОС – Пловдив. С него е потвърдено решение от 05.06.2018 г. по гр.д.№ 8839/2017 г. на РС-Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Л. Р. П. Л., гражданин на Република Ф., против М. К. Р., Ф. Х. С. и Ф. Р. С. обективно съединени искове да бъде признат за собственик на 4/22 ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор № ******* по КК на [населено място], с предназначение за магазин, както и да бъде постановено изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС на останалите идеални части от посочения самостоятелен обект.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация М. К. Р., Ф. Х. С. и Ф. Р. С. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил претендираните 4/22 ид.ч. от процесния магазин, поради което и няма право на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС с оглед на основния вещноправен принцип, че вещно право може да се придобие само върху самостоятелен материален обект. Въззивният съд е съобразил изложените в исковата молба твърдения, че ищецът е купувач по сключения на 06.04.2012 г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ******* – жилище, апартамент, с административен адрес: [населено място], [улица], ведно с югозападното избено помещение /приземна партерна стая/ с площ от 4 кв.м., находящо се до стълбищната клетка към улицата. Ищецът поддържал, че процесният самостоятелен обект с идентификатор № ******** (в същата сграда) бил преустроен в магазинно помещение с площ от 22 кв.м. на основание разрешение за строеж № 43 от 12.11.1991 г., като част от това магазинно помещение с площ от 4 кв.м. му била продадена заедно с апартамента. Въззивният съд е преценил самите твърдения на ищеца, че продаденото му избено помещение „не е обозначено с разделителни стени”, че не съществува реално като обект на право на собственост, както и че договорът за покупко-продажба от 06.04.2012 г. в частта относно избеното помещение е нищожен, като аргумент в подкрепа на формирания и от съда извод, че ищецът не е придобил нищо на ниво избен /приземен/ етаж, тъй като въз основа на нищожен договор за покупко-продажба не може да бъде придобито каквото и да било. Дали такова избено помещение е било предвидено по одобрения архитектурен проект за сградата, дали е било изградено и впоследствие стените му са били премахнати или въобще не е било обособено с такива стени е спорен въпрос. В приетото по първоинстанционното дело основно заключение на в.л. В. К. същата въз основа на проект за преустройство на приземна стая в магазин е определила местоположението на избеното помещение, но това не означава непременно, че такова избено помещение реално е съществувало. Ищецът е оспорил заключението, тъй като с него местоположението на избеното помещение е определено извън обема на процесния магазин, което е преценено като несъществено обстоятелство, тъй като с договор за покупко-продажба на несъществуващ обект на право на собственост не могат да се прехвърлят идеални части от правото на собственост върху съществуващ обект. Праводателката на ищеца М. Р. е праводател и на ответницата Ф. С. по сключения на 28.04.2017 г. договор за продажбата на самостоятелния обект № ******** (преустроения в магазинно помещение с площ от 22 кв.м.). Въззивният съд е посочил, че и в нотариалния акт от 28.04.2017 г., и в нотариалния акт на ищеца продаваемото помещение на приземния етаж е описано като югозападно избено помещение. Идентичност обаче не е налице, тъй като в първия нотариален акт избеното помещение е описано с площ от 22 кв.м. и като такова преустроено в магазин, а във втория с площ от 4 кв.м. и с предназначение за складово помещение. Предвид липсата на идентичност в предназначението продавачката М. Р. не би могла да формира воля да продаде реална част от процесния магазин като идеална част от същия и с предназначение за складово помещение. Волеизявлението за продажба на определена реална или идеална част от даден имот следва да намери ясно изражение в такава формулировка на предмета на договора, от която поне да е видно, че се продава част от нещо цяло, а не обособен обект. Описанието на продаваемото избено помещение в нотариалния акт от 06.04.2012 г. задължително предполага то да е принадлежност към продаденото със същия нотариален акт жилище, а не реална или идеална част от самостоятелен обект – магазин. Реална част от магазин не може да бъде складово помещение към жилище, поради което е невъзможно страните по договора от 06.04.2012 г. да са постигнали съгласие необходимото като принадлежност към жилището складово помещение да бъде осигурено чрез продажба на реална, необособена със стени част от магазина, а още по-малко чрез продажбата на идеална част от същия. Обсъдена е и хипотезата, при която евентуално е съществувало самостоятелно избено помещение с площ от 4 кв.м., чиито граници да са били материализирани със стени, част от тези стени да са били премахнати и то да е било приобщено към процесния магазин. Прието е, че в такава хипотеза би намерила приложение разпоредбата на чл. 97 ЗС, от която следва, че при присъединяване на една вещ към друга не възниква съсобственост, при което, дори да се приеме, че описаното в нотариялния акт от 06.04.2012 г. избено помещение от 4 кв.м. е съществувало, но впоследствие е било присъединено към процесния магазин, то това обстоятелство не поражда право на собственост в полза на ищеца върху идеална част от магазина.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на ТР № 3 от 28.06.2016 г. по тълк.д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС относно всички въпроси:
(1) „Процесната вещ следва ли да се идентифицира с нейната площ, както е постъпил ПОС или с нейните съседи и граници по титула за собственост и място?“ – с позоваване и на Решение от 24.02.2006 г. на ВКС по т.д.№ 385/2005 г., ТК, I о.; Решение № 912 от 15.01.1997 г. на ВКС по гр.д.№ 661/96 г.;
(2) „Актът на разпореждане с избено помещение прави ли го самостоятелна вещ или не променя статута му на акцесорно помещение? Достатъчна ли е фактическата смяна на предназначението на несамостоятелна вещ, за да стане тя самостоятелна такава? Нарушени ли са постулатите на ТР № 3/2014 г. /по чл. 26 ЗЗД/ относно реално определените части от недвижим имот?”;
(3) „При противоречие в изводите на основната и на допълнителната СТЕ, изхождащи от едно и също вещо лице, и при оплакване за необоснованост на СР има ли основание за допускане на СТЕ пред въззивната инстанция? – нарушение на ТР № 1 от 09.12.2013 г., ОСГТК. Когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да събере допълнителни доказателства при противоречиви изводи на един и същи експерт по делото, длъжен ли е окръжният съд да поправи това процесуално нарушение независимо дали има оплакване за това във въззивната жалба или не?” – с позоваване и на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Касаторът твърди, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Поставените въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Те са неотносими към решаващата воля на съда, която касае постановката, че с договор за продажба на несъществуващ обект не е възможно да бъде придобита идеална част от самостоятелен обект. Въпросите представляват доводи за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, довело до неправилност на обжалваното решение. Те са по съществото на спора, изискват преценка в конкретика на обстоятелствата по делото и не се обсъждат в подборната фаза по чл. 288 ГПК.
С оглед на въпрос № 1 в практиката на ВКС и в цитираните от касатора към въпроса решения на ВКС трайно се приема, че площта на имота не е негов съществен индивидуализиращ белег, а такива са землището, в което се намира теренът, местността, сигнатурата по регулационния план или ПУП (ако се намира в урбанизирана територия), идентификаторът (ако за съответната територия има изработена кадастрална карта) и границите. Последните определят площта, заключена между тях, т.е. пространствените предели на правото на собственост. Възможно е действителната площ на имота, определена от неговите граници, да не съвпада с площта, отразена в документа за собственост. Това може да се дължи на различни причини, включително грешно изчисление при съставяне на документа за собственост, поради което се приема, че площта на имота (като променлива величина) е второстепенен индивидуализиращ белег. За индивидуализацията на имотите е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещо лице, както съдът е процедирал в настоящия случай. Не се констатира противоречие на обжалваното решение и с ТР № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС, което е неотносимо с оглед на поставените въпроси и особено с оглед на въпрос № 3, тъй като касае случай на реално определена част от имот, която не е, но е възможно да бъде фактически обособена съобразно градоустройствените правила, действащи към момента на сключване на сделката, докато в настоящия случай се касае за несамостоятелен обект, който не може да бъде обособен от правна страна като самостоятелен обект, годен да бъде обект на право на собственост. Съдът е изследвал съдържанието на договора за продажба от 06.04.2012 г., на който се позовава ищецът и настоящ касатор, и на тази база е отрекъл наличието на основание за неговата конверсия. Именно описанието в нотариалния акт, обективиращ същия договор („югозападното избено помещение с площ от 4.00 кв.м. /четири квадратни метра/, находящо се до стълбищната клетка към улицата”) не дава основание описаното избено помещение да бъде идентифицирано с процесния магазин.
Относно въпрос № 2 съдът се е съгласил с ищеца, че процесната продажба представлява нищожна сделка, която не поражда правни последици и съответно няма и вещнопрехвърлително действие относно процесното избено помещение. Относно въпрос № 3 обжалваното решение е постановено в съответствие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, тъй като в откритото съдебно заседание съдът се е мотивирал защо не допуска нова съдебно-техническа експертиза и неговите аргументи за липсата на приложение на чл. 266 ГПК намират опора в данните по делото.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. На следващо място, горецитираната практика на ВКС, чиито разрешения се споделят от настоящия състав, представлява уеднаквена практика по конкретните правни проблеми, поставени от касатора, чието наличие изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, имайки предвид и това, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са развити доводи в горепосочения смисъл.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. Терминът няма субективни измерения (за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички), а обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответниците по касация Ф. Х. С. и Ф. Р. С. за репариране на направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС, възлизащи на сумата 450 лв., видно от приложения договор за правна защита и съдействие (л. 19).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1324 от 02.11.2018 г. по в.гр.д. № 1666/2018 г. на ОС-Пловдив.
ОСЪЖДА Л. Р. П. Л., гражданин на Република Ф., ДА ЗАПЛАТИ на Ф. Х. С. и Ф. Р. С. сумата 450 (четиристотин и петдесет) лева – разноски за защитата им пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: