О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№397
София, 16.04.2009 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 405 по описа за 2009 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 260/02.12.2008 г. на Софийски апелативен съд, първи състав, постановено по гр.д. № 1638/2008 г.
Ищецът М. М. М. обжалва решението в частта, с която иска му е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лв.
Излага доводи за необоснованост и противоречие с материалния закон- чл. 52 ЗЗД.
Прокуратурата на Република България, ответник по иска, обжалва въззивното решение, като счита, че размера на присъденото обезщетение следва „да бъде намален”. Иска отмяна и постановяване на друго решение, с което да бъде присъдено справедливо обезщетение, въпреки, че не изяснява, какво разбира в случая.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните.
Прокуратурата на Република България не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
М. М. М. възразява срещу касационната жалба на противната страна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
И двете са подадени е срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения о чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М. М. М. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди на осн. чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, резултат от повдигане на обвинение за престъпления по чл. 354а, ал. 2, т. 1, пр. 3, 5 и 6 НК и по чл. 242, ал. 1, б. „д” НК, за които е признат за невинен с влязло в сила съдебно решение.
Съдът е приел, че на ищеца са причинени неимуществени вреди, които обхващат целия период от повдигането на обвинението, предварителното и съдебното следствие, наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”.
Размерът на обезщетението е определен по справеддливост, като съдът е взел предвид отрицателните емоции, сравнително тежкия характер на двете обвинения, продължителността на наказателното производство и периода на наложената мярка за неотклонение.
Съдът също така е постановил и изплащане на компенсаторни лихви върху главницата от 20 000 лв., считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 12.08.2005 г.
По касационната жаба на М. М. М.:
В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК той обосновава допускането на касационното обжалване с материалноправния въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ и в частност отчитане тежестта на престъплението, за което увреденият е признат за невиновен.
Поддържа, че липсва съдебна практика по ЗОДОВ във връзка с повдигнати обвинения в извършване на престъпления по Раздел ІІІ НК „Престъпления против народното здраве и против околната среда”, което според него налага създаване на единна, трайна и ясна съдебна практика, което е от значение за точното приложение на правото.
Въпросът е съществен за изхода на конкретното дело, но разглеждането на спора с оглед разрешаването му, не се налага.
Отговорността по ЗОДОВ на държавата и общините е деликтна и, доколкото няма специални правила, размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди се определя от общата норма – чл. 52 ЗЗД, която определя справедливостта като единствен критерий.
Установената съдебна практика включително и задължителните указания, дадени от Пленума на ВС РБ в Постановление № 4 от 1968 г. дават разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя обезщетението. Въпрос на фактическа преценка с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на пострадалия, е определянето на конкретния му размер.
Тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение се преценява именно като обстоятелство, което е от значение за справедливото овъзмездяване на оневинения обвиняем /подсъдим/.
Това обстоятелство, обаче, няма и не може да има самостоятелно значение, нито може да бъде определено парично изражение на неимуществените вреди, за които се претендира по чл. 2 ЗОДВПГ, по текстове на НК.
Важно е как то се е отразило върху обвиняемия /подсъдимия/, което няма как да бъде напълно еднакво за различните лица, а и при специфичните за всеки случай факти и обстоятелства.
Процесуалноправният въпрос, който според М. М. М. обуславя допускане на касационното обжалване е обсъждането на всички възражения и доводи на страните и излагане на мотиви от съда. Той е принципно важен, но не е съществен в случая. В изложението няма аргументи а и от съдържането на касационната жалба, не може да се изясни кои доводи и възражения на страните съдът не е обсъдил.
Ако това отново е тежестта на престъплението, за което е бил привлечен като обвиняем, то не е ясно какво според него съдът е следвало още да вземе предвид. Във въззивното решение, това е установено като факт и съдът, излагайки правните си съображения по приложението на чл. 52 ЗЗД, изрично е посочил, че отчита това обстоятелство.
Не е налице и противоречие с решение № 228/2002 V ГО ВКС, защото в обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения по всички съществени въпроси и правни доводи на страните, което е и принципното указание в цитираното по-горе решение.
В заключение, не са налице предпоставките нито по чл. 280, ал. 1, т. 3, нито по т. 2 ГПК и касационната жалба на М. М. М. не следва да се допуска до касационно обжалване.
По жалбата на Прокуратурата на Република България:
Посоченият като основание за допускането й по чл. 281 ГПК материално-правен въпрос, е този за определяне на справедливо обезщетение за вреди от водено незаконно наказателно производство, по повод на което е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”.
По изложените вече по-горе съображения, въпросът е от значение по искове с правно основание чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ и се явява съществен за резултата по конкретния спор.
Той, обаче, не е решаван противоречиво от съдилищата, както твърди касатора, нито на това сочат приложените от него съдебни актове – Р-991/2006-ІV ГО и Р-1323/2007-І ГО на Върховния касационен съд, Р-82/2003 на Бургаския апелативен съд.
Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Както съставът вече изясни, разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото обезщетение, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр.
По изложените съображения, касационната жалба на Прокуратурата на Република България не следва да се допуска до касационно обжалване.
МОТИВИРАН от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО ОБЖАЛВАНЕ касационна жалба, подадена от М. М. М. срещу въззивно решение № 260/02.12.2008 г. на Софийски апелативен съд, първи състав, постановено по гр.д. № 1638/2008 г.
НЕ ДОПУСКА ДО ОБЖАЛВАНЕ касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 260/02.12.2008 г. на Софийски апелативен съд, първи състав, постановено по гр.д. № 1638/2008 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: