О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
София, 20,05,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………..………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1115 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 16765/7.ІV.2009 г. на Т. Н. Х. Д. от София, подадена чрез процесуалния й представител адв. Ц. Т. от САК, против въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-В, от 22.ІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 3153/08 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение на Софийския районен съд, ГК, 29-и с-в, от 28.VІІ.2009 г. по гр. д. № 616/08 г. С последното, като неоснователни, са били отхвърлени отрицателните установителни искове на настоящата касаторка с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./, предявени срещу „О” АД-София – за недължимост на сума в размер на 9 619.09 лв. по договор за потребителски кредит и д-р за поръчителство, за който банката е била снабдена с изп. лист по реда на чл. 237, б. „в” ГПК /отм./, както и срещу „Е” О. – София – съответно за недължимост на същата сума, но по договор за цесия на горното вземане на банката, сключен между „ОББ” АД-София и „Е” О. – София на 3.ІV.2006 г.
Оплакванията на касаторката са за постановяване на атакуваното въззивно решение при пороци, обективиращи приложението на трите отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което тя претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който отрицателните й установителни искове по чл. 254 ГПК /отм./ срещу двамата ответници да бъдат уважени.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие и на трите предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос, че „защитата, потърсена въз основа на несъдебно изпълнително основание, имала същия обхват, както и исковата защита”, който бил решаван противоречиво от съдилищата, вкл. и в решенията на отделни състави на ВКС, а това налагало квалифицирането му като въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази връзка в изложението се цитират и представят в ксерокопия четири решения на отделни състави от ВКС, респ. на ВС /до 1996 г./, както следва: 1/ Р. № 100 от 5.ІІ.1988 г. по гр.д. № 784/87 г. на ІІ-ро г.о.; 2/ Р. № 351/12.VІ.1995 г. по гр. д. № 2635/94 г. на бившето V-то г.о.; 3/ Р. № 1646/16.VІ.1978 г. по гр. д. № 465/78 г. на І-во г.о. и 4/ Р. № 540 от 21.VІІ.2008 г. на търговската колегия на ВКС.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „О” А. – София писмено е възразила чрез процесуалния си представител-правен съветник В. П. Д. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение на СГС.
Ответното по касация „Е” О. – София не е ангажирало свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на изложените в жалбата на Д. оплаквания за неправилност на постановеното от СГС въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на Т. Н. Х. Д. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 3 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСТГК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд „или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос”. Докато според постановките по т. 2 на същото тълкувателно решение, предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК ще е налице при противоречие на атакуваното въззивно решение със задължителна практика на ВКС по отменения ГПК, но също и с отделни решения на състави от неговите ГК и ТК, постановени вече по реда на чл. 290 от сега действащия процесуален закон.
Във връзка с горното преценката за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК се изразява в съпоставяне дали обжалваното от касаторката въззивно решение на СГС се намира в противоречие с някое от посочените от нея общо четири решения на отделни състави на от ГК на ВКС, респ. на ВС /до 1996 г./, всички те постановени от отменения процесуален закон, но само на плоскостта на релевирания от нея процесуалноправен въпрос, както и дали по същия е налице противоречие между тези четири влезли в сила решения.
За да отхвърли отрицателните установителни искове на касаторката по чл. 254 ГПК /отм./ въззивната инстанция е приела, че в отношенията между ответната търговска банка и кредитополучателката М. Г. Г. по процесния договор за потребителски кредит от 18. ХІІ.2003 г., а в равна степен и в отношенията на „ОББ” А. с поръчителката-настояща касаторка, предсрочната изискуемост на кредита настъпва не автоматично – с факта на неплащането на двете вноски за месеците февруари и март на 2004 г., а едва от момента на подаване на молбата по чл. 237, б. „в” ГПК /отм./ за снабдяването на кредитната институция с изп. лист, приравнявайки последната от 13.VІІІ.2004 г. с предявяване на иск по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, но само защото „съдържа имплицитно изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем”, а не защото определението на първостепенния съд за уважаване искането за издаване на изп. лист в полза на банката по извлечение от с/ка се ползва със сила на пресъдено нещо, така както би се ползвало едно съдебно решение за уважаване на иска по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Или констатираната от въззивния съд идентичност между исковата защита и тази по облекчения ред на чл. 237, б. „в” ГПК /отм./ е само досежно процесуалния им обхват: да се реализира и по двата процесуално възможни начина изрично уговорената с процесния договор за потребителски кредит от 18. ХІІ.2003 г. солидарна отговорност на кредитополучателката с тримата й поръчители вкл. и в хипотезата на неговата предсрочна изискуемост при установено неплащане на две погасителни вноски. В посочения смисъл обжалваното въззивно решение на СГС е в пълно съзвучие с цитираното от касаторката Р. № 540/21.VІІ.2008 г. на състав от ТК на ВКС – досежно решаващия правен извод, че с онази клауза от договора за кредит, отнасяща се до възможността той да бъде обявен за предсрочно изискуем, „е създадена една допълнителна, а не алтернативна правна възможност да бъде удовлетворен кредиторът при неизправност на длъжника и преди настъпване падежа на главното задължение”, а оттам – понеже предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, не е било констатирано бездействие на банката, надвишаващо 6-месечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при подаване на молбата й от 25.V.2005 г. за снабдяване с изп. лист по реда на чл. 237, б. „в” ГПК /отм./ и срещу съответния поръчител – ответник по касация.
Обжалваното от Т. Д. въззивно решение не се намира в противоречие и с всяко едно от останалите три решения на състави от ГК на ВКС, между които също не може да се констатира разноречиво прилагане на разпоредбата на чл. 147 ЗЗД относно това, че от падежа на главното задължение започва да тече 6-месечен срок за предявяване на иск и срещу поръчителя. Освен че не се констатира противоречие между атакуваното от Т. Д. въззивно решение на СГС и всяко от посочените от нея четири решения на отделни състави от ГК на ВКС, липсва противоречие и при съпоставката на всеки един от тези общо пет съдебни акта с цитираното от първостепенния съд в мотивите на потвърденото от СГС негово решение: това на ВКС, ІІ-ро г.о., постановено по гр. д. № 1264/04 г. решение № 55 от 29.ІІІ.2006 г., което е в смисъл, че ако веднъж е претендирал своевременно вземането си срещу длъжника, кредиторът запазва правата си по отношение на поръчителите, независимо от това по какъв признат от закона ред е направил това, щом като в ЗЗД понятието „иск” не се използва само в известния негов процесуалноправен смисъл (actio), а и в материалноправния му смисъл на „вземане”-арг. чл. 54, чл. 55, ал. 2, чл. 56 и чл. 58 ЗЗД и затова ако вземането е удостоверено в несъдебно изпълнително основание /в случая извлечение от с/ка/, не е необходимо то да бъде предявено с иск.
В заключение, при установената непротиворечива съдебна практика в горецитираните 5 решения, постановени от отделни състави на ВКС, не може да се приеме наличие и на релевираната от Д. предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касае се до едно общо основание за допускане на касационното обжалване, което би намерило проявлението си във всички онези случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая обаче текстът на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД е в достатъчна степен изяснен и не се налага осъвременяване на тази съдебна практика по тълкуването му, което да е продиктувано от промени в законодателството или в обществените условия.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-В, от 23.ІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 3153/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2