О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
София, 15.06. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 478/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 324 от 27.10.2016 г. по в. т. д. № 1152/2016г. на Старозагорски окръжен съд, с което, след частична отмяна и частично обезсилване на постановеното от Районен съд – [населено място] решение № 36 от 22.04.2016 г. по гр. д. № 363/2014 г., е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск за сумата 19 815.48 лв. – цена на извършена услуга с багер, доставка и транспорт на фракция и на пресят пясък по фактура № [ЕГН]/31.05.2012 г. , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.10.2014 г. – до окончателното й изплащане, като е прекратено производството по делото в частта, с която е извършено прихващане на вземането на [фирма] в размер на сумата 19 815.48 лв. по отношение на [фирма] по предявения от това дружество насрещен иск за сумата 20 100.40 лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо поради това, че: съдът се е произнесъл по недопустима въззивна жалба, доколкото същата е подадена не от страната, а от нейния пълномощник, а освен това не е била надлежно подписана при депозирането й в съда; въззивният съд не е разгледал по същество предявения от ответника насрещен иск и не е обсъдил събраните във връзка с него доказателства; прекратил е производството по отношение извършеното прихващане между вземанията на страните, предмет на предявените от всяка от тях претенции; в полза на ищеца е присъдил адвокатско възнаграждение, без да са налице доказателства за плащането му. С твърдението, че решаващият състав изобщо не е обсъдил доказателствата по делото, касаещи насрещната искова претенция, в касационната жалба е релевирано оплакване и за неправилност на въззивния акт с искане същият да бъде отменен, като след извършване на прихващане между вземанията на страните, първоначално предявеният от [фирма] иск бъде отхвърлен.
Като значими за допускането на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: „1. Кой е процесуално легитимиран в гражданския процес да подава въззивна жалба против решение на първоинстанционен съд – дали адвокатът като пълномощник на страна в съдебното производство или ищеца или ответника в производството чрез свой пълномощник и процесуален представител адвокат; 2. Има ли адвокатът пълномощник на някоя от страните в гражданското съдебно производство самостоятелни права да обжалва постановените против неговите доверители съдебни актове; 3. Как следва да бъдат извършвани изявленията до съда в гражданския съдебен процес от името и за сметка на страните, дали като изявления на адвоката пълномощник или като изявления на страните чрез пълномощника им; 4. Неподадената от страна в гражданското съдебно производство и неподписана въззивна жалба от страна в това съдебно производство може ли да бъде допустима, след като липсва в нея волеизявление от страната в съдебното производство; Такава въззивна жалба може ли да бъде санирана с обратна сила чрез оставяне без движение или същата следва да бъде върната от първоинстанционния съд като недопустима; 5. Може ли да бъде отменяно първоинстанционно решение от въззивен съд, когато против него не е подадена в срок въззивна жалба от нито една от процесуално легитимираните страни в производството; 6. Отмяната на влязло в законна сила първоинстанционно съдебно решение поради необжалването му от процесуално легитимирана в срока определен в нормата на чл. 259, ал. 1 ГПК страна в гражданско съдебно производство води ли до недопустимо произнасяне на въззивния съд; 7. Длъжен ли е въззивният съд преди да разгледа подадена до него въззивна жалба против първоинстанционно съдебно решение да обсъди възраженията на ответната страна по нейната недопустимост и когато не стори това, постановеното въззивно решение допустимо ли е или не; 8. Кой следва да носи отговорност за неизпълнение на договорни задължения, поети от неперсонифицирано дружество, създадено по реда на чл. 357 и сл. ЗЗД – дали това може да бъде всеки един от съдружниците или самото неперсонифицирано дружество; 9. Кой е правно валидният за съда факт, за да присъди едно парично вземане – договорното задължение или неговото отражение в счетоводен документ – фактура; 10. Има ли ограничение за извършване на прихващане на еднородни и насрещно дължими движими вещи между страните в един граждански съдебен процес съобразно нормата на чл. 211, ал. 1 ГПК и това прихващане следва ли да бъде допуснато и извършено от съда с постановеното решение, когато има извършено изрично искане на една от страните за това“.
По отношение на всички поставени въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), като за последните три въпроса, свързани с оплакването за неправилност на обжалвания акт, се поддържат и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с позоваване на едно невлязло в сила първоинстанционно решение – решение № 2202 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 7576/2014 г. на Варненски районен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С въззивното решение Старозагорски окръжен съд е споделил извода на първата инстанция за основателност на предявения от [фирма] срещу [фирма] иск за сумата 19 815.48 лв. по фактура № [ЕГН]/13.05.2012 г., представляваща стойността на извършена в полза на ответното дружество услуга с багер, доставка и транспорт на фракция и на пресят пясък. С оглед липсата на доказателства за плащането на посочената сума и предвид направеното от ответника изрично признание на задължението, решаващият състав е счел, че са налице предпоставките на чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266 ЗЗД за присъждането на същата.
Въззивният съд е преценил обаче като недопустимо извършеното от първата инстанция прихващане на присъдената на ищеца сума със сумата 20 100.40 лв., предмет на предявения срещу него насрещен иск от ответника [фирма] по съображения за недопустимост на насрещната претенция. Този извод е формиран при приетите за безспорно установени факти, че: Вземането за сумата 20 100.40 лв. произтича от договор за наем на строителна механизация от 16.05.2012г., сключен между [фирма] и Д. „Л.“ и е отразено във фактура № 914/01.10.2012 г. и фактура № 915/15.10.2012 г.; С договор за цесия от 31.10.2014 г. наемодателят [фирма] е прехвърлил това свое вземане към Д. „Л.“ на [фирма]; Д. „Л.“ е възникнало по силата на договор за учредяване на консорциум от 12.10.2011 г. със съдружници [фирма] и [фирма].
При тези факти съдът е преценил, че не са осъществени предпоставките, при които е допустимо предявяване на насрещен иск, а именно – предмет на насрещния иск да е такова спорно право, което да се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск, т. е. да произтича от същия факт или да се отнася до един и същ обект, или да може да се компенсира с правото, предмет на първоначалния иск. Според решаващия състав, в случая предявеният от [фирма] насрещен иск не произтича от правоотношението, по което е предявен искът на [фирма], а от правоотношение, което е с трето лице – Д. „Л.“. За ирелевантен е счетен фактът, че едноличният търговец е бил съдружник в гражданското дружество, тъй като процесното вземане произтича от облигационно правоотношение именно с дружеството. Отсъствието на втората алтернативна предпоставка за предявяване на насрещния иск – възможността да бъде извършено прихващане между вземанията – е мотивирана с липсата на субективен идентитет на страните по правоотношенията, от които произтичат спорните вземания, доколкото договорът за наем на строителна механизация от 16.05.2012 г. е сключен между [фирма] като наемодател и Д. „Л.“ като наемател. С оглед посочените обстоятелства и съобразявайки, че по своята правна природа гражданското дружество не е персонифицирано и при реализиране на отговорността му искът следва да бъде насочен срещу всички съдружници в него, въззивният съд е приел, че предявеният от ответника [фирма] срещу първоначалния ищец [фирма] насрещен иск е недопустим, поради което е недопустимо и постановеното от първоинстанционния съд решение в частта, с която е извършено прихващане с присъдената по него сума 20 100.40 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение, при която хипотеза касационната инстанция, включително и по служебен почин, е длъжна да допусне касационното обжалване в съответствие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. От данните по делото не може да се счете, че въззивното производство е образувано по жалба, подадена от нелегитимирано лице. Видно от отразеното в жалбата, същата е подадена от адвокат Д. К., но не в лично качество, а като пълномощник на първоначалния ищец [фирма], чиято представителна власт е надлежно удостоверена с представеното пълномощно от 14.05.2016 г. Поради това, твърдението на касатора за недопустимост на въззивния акт е неоснователно.
Що се отнася до поставените в тази връзка процесуалноправни въпроси (първите седем въпроса), същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не са налице както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и предпоставките на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изводът за това, дали въззивната жалба е подадена от страната по спора или от лице, което не е легитимирано, е предпоставен от обсъждането на данните в самата въззивна жалба и от представените към нея доказателства, относими към установяване правото на подателя на жалбата да осъществява процесуално представителство на страната. Следователно, така поставените от касатора въпроси са свързани с възприемането на фактите и доказателствата по делото, поради което не могат да бъдат определени като обуславящи неговия изход по смисъла на задължителните указания по т. 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Отделно от това, по отношение на тези въпроси не са осъществени и предпоставките на заявеното основание по чл. 280, ал. 1,т.3 ГПК, доколкото, освен, че относимата към тях процесуалноправна уредба е изчерпателна и напълно ясна, по приложението на същата е създадена и непротиворечива съдебна практика.
По отношение на останалите поддържани от касатора доводи за недопустимост на въззивното решение – непроизнасяне на съда по насрещния иск, необсъждане на всички доказателства и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, без да са доказани, следва да се отбележи, е същите касаят правилността, а не допустимостта на обжалвания акт.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите, свързани с оплакванията за неправилност на въззивното решение (въпроси №8-№10), тъй като не отговарят на общото изискване да са обуславящи изхода на спора. По отношение на последните два въпроса този извод следва от обстоятелството, че същите изобщо не са били предмет на обсъждане в мотивите на решението. Предвид извода, че предявеният насрещен иск е недопустим, съдът изобщо не е преценявал нито дали вземането, предмет на този иск, е съществуващо, нито дали може да се извърши прихващане между него и вземането, присъдено по първоначалния иск. По отношение на въпрос № 8 отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от факта, че същият не съответства на изложените от съда решаващи съображения. За да обезсили първоинстанционния акт и да прекрати производството по насрещния иск, въззивната инстанция е приела, че същият е недопустим, тъй като не са налице кумулативните предпоставки за предявяването му, предвидени в чл. 211 ГПК, а именно – връзка на насрещната претенция с първоначалната и възможност да бъде извършено прихващане на двете вземания. Въпросът за това, кой следва да носи отговорност за неизпълнение на договорни задължения, поети от неперсонифицираното дружество Д. „Л.”, изобщо не е бил предмет на обсъждане. Този въпрос би бил релевантен само при разглеждане на насрещния иск по същество, каквото в случая не е извършено поради приетата негова недопустимост. В мотивите на акта е изразено само принципното становище, че когато следва да бъде ангажирана отговорността на едно гражданско дружество, искът трябва да бъде насочен срещу отделните съдружници в него, а не срещу самото гражданско дружество, тъй като същото не е правосубектно. Това становище е изцяло в съответствие с последователната практика на ВКС, в т. ч. и задължителна – напр. решение № 126 от 14.10.2011 г. по т. д. № 701/2010 г. на І т. о., поради което дори да би бил релевантен, така поставеният въпрос не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол на нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 324 от 27.10.2016 г. по в. т. д. № 1152/2016г. на Старозагорски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: