2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
София, 03.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3781 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. А. Д., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. С., против решение № 218 от 21 февруари 2018 г., постановено по гр.д. № 3036/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 3745 от 27 октомври 2017 г., постановено по гр.д. № 17050/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], за отхвърляне на предявения от Д. против „ЕВН България топлофикация” ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], иск за прогласяване нищожността на заповед № 479 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.01.2016 г., издадена по ч.гр.д. № 893/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания по чл. 281 ГПК за отмяна на въззивното решение. Сочи се, че съдът не се е произнесъл по пет от самостоятелните основания, водещи до нищожност на заповедта за изпълнение, поради което е налице отказ от правосъдие. Подробно са изложени необсъдените от съда пет основания за нищожност, и са развити доводите на касатора по приложението на правото на ЕС и националното право – заповедта за изпълнение е нищожна поради неприлагане правото на Европейския съюз, издадена е в нарушение на т. 2б от ТР № 4/2013 г., ОСГТК, не е съставен писмен съдебен акт за липсата на отрицателни предпоставки по чл. 411, ал. 2 ГПК, в нарушение на основните принципи на правото е, издадена е при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 и/или 6 ГПК, в заявлението не е посочен правопораждащият договорното отношение юридически факт, в нарушение на чл. 122, ал. 1 КРБ е, решението на съдебния акт е политическо; съдебното решение не прилага правото на Европейския съюз, постановено е при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 ГПК, и е политическо решение на съдебния състав. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора изпълват съдържанието на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът „ЕВН България топлофикация” ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт П. П., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователността на жалбата по същество.
Въззивният съд приема първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Тъй като не са констатирани нарушения на императивни материалноправни норми, е препратено към мотивите на първата инстанция. Аргументите за нищожност на разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение са били предмет на исковата молба и са коментирани в мотивите на първоинстанционното решение. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и ал. 3 ГПК и чл. 128, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Заключено е, че от външна страна са били налице всички изисквания към момента на издаване на заповедта, поради което тя не е нищожна. Изложените доводи в исковата молба са приети за неотносими към действителността на заповедта за изпълнение, защото имат значение и са предмет на разглеждане в образуваното производство по чл. 422 ГПК след възражението на жалбоподателя по чл. 415 ГПК.
Неоснователно се поддържа от касатора, че обжалваното съдебно решение е нищожно и недопустимо. В закона липсва дефиниция кога съдебният акт е нищожен, но съдебната практика приема, че нищожен е онзи съдебен акт, който не може да бъде припознат като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление или поради противоречие с правовия ред. Съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, както и при нарушаване на диспозитивното начало в процеса. Нито една от горните характеристики не се наблюдава по отношение на обжалвания в настоящото производство съдебен акт. Твърденията за нищожност и недопустимост на заповедта за изпълнение са предмет на обжалвания съдебен акт. Ето защо напълно неправилно е виждането на касатора, че ВКС е служебно задължен сам да формулира въпросите относно акт, предмет на исков процес, за който се твърдят сочените по-горе тежки пороци. Затова съдът пристъпва към обсъждане на изрично формулираните от касатора въпроси.
Касаторът е поставил множество въпроси (посочени в настоящото изложение така, както са записани в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване), но нито един от тях не обосновава допускането на касационното обжалване.
Въпросите: нищожността патология на правото, основания за нищожност на съдебен акт извън възприетата практика на ВКС, съдебните решения на Европейския съд като източник на основания за нищожност на съдебен акт, основания за нищожност на заповед по чл. 410 ГПК, нетипични за съдебните решения с оглед едностранния характер на заповедното производство, в нарушение на основни принципи на правото, формиращи го като основен резултат на обществените отношения – противоречие на правото въобще, дори и да се приеме, че са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не са поставени в каквато и да е връзка с конкретния предмет на спора, и изискват доктринално, а не казуално тълкуване, поради което не са основание за допускане на касационното обжалване.
Въпросите: тълкуване на чл. 291, § 1, вр. чл. 288 ДФЕС относно действието на директивите с императивен характер в периода на задължителното им транспониране; допуска ли директивата с императивен характер (в случая Директива 2011/83/) в периода на задължителното й транспониране в националното законодателство законодателен орган на страна членка (в случая НС на Република България) да създаде закона конструкция (в случая чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ) в противоречие на самата директива (в случая чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83/); уредената конструкция в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 150 ЗЕ (създаден на 17.07.2012 г. в периода на задължително транспониране на Директива 2011/83/ЕС за възникване на облигационно отношение между топлофикационно дружество и потребител) не е ли от една страна противоречие на чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС, а от друга непозволена държавна помощ по смисъла на чл. 107 ДФЕС; допустимо ли е доставчик на универсална услуга (в случая топлинна енергия) едностранно да определя цената и в горна граница определена от регулатора (в случая КЕВР), не са обусловили изхода на спора, тъй като не адресират мотивите на съдебния акт. Същото се отнася и за въпросите за противоречие с чл. 122 КРБ и с чл. 8 КРБ, вр. чл. 195, ал. 1, т. 6 ЗСВ. За да приеме решението на първата инстанция за правилно, въззивният съд сочи два аргумента – заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било редовно от външна страна, и доводите на ищеца са неотносими към действителността на заповедта за изпълнение и имат значение за производството по чл. 422 ГПК. Поставените въпроси очевидно не са обусловили изхода на конкретния спор.
Въпросът следва ли в заповедта да е конкретизирано точно по основание съгласно чл. 9 § 3, б. „б” Директива 2012/27 – топлоенергия за отопление на имот, топлоенергия за отопление на общи части и топлоенергия за БГВ и размер на задължението, претендирано от взискателя, не е обуславящ изхода на спора – по него няма формиран извод както от първата, така и от въззивната инстанция. Ако касаторът твърди липса на произнасяне по надлежно въведено оплакване срещу съдебния акт, то е следвало до посочи съответния правен въпрос. Същият е изводът и по следващия въпрос – в какъв съдебен акт заповедният съд обективира, че не са налице отрицателните предпоставки на чл. 411, ал. 2 ГПК и са налице предпоставките на чл. 127, ал. 1 и ал. 2 и чл. 128, ал. 1 ГПК, за да се издаде заповедта по чл. 410 ГПК, и този съдебен акт подлежи ли на самостоятелно обжалване.
Въпросът заповедта по чл. 410 ГПК е издадена при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 и/или 6 ГПК; по т. 1 на чл. 22, ал. 1 ГПК в тази хипотеза – основание за нищожност ли е постановено решение с оглед страна и състав в едно лице по делото, е напълно неразбираем. Не може да се приеме, че въпросът е разяснен в касационната жалба, в която се твърди, че „е налице положителна дискриминация по отношение на т.д с юрисконсулти спрямо ТД, на който управителите са с юридическо образование, както и към ФЛ с юридическо образование“. Ако от по-нататъшната обосновка се приеме, че се твърди липса на доказване на реално изплатено договорно възнаграждение на юрисконсултите, не е ясна относимостта към поставения въпрос. Освен това въпросът също не е насочен към мотивите на въззивния съд.
Въпросът в заявлението не е посочен правопораждащия договорното отношение юридически факт/ти като основание за изпълнение на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и абсолютна предпоставка за издаване на заповедта, не обосновава допускането на касационното обжалване. Въззивният съд приема, че заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е отговаряло на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Действително, в него са заявени обстоятелствата, на които се гради искането. Дали между страните съществува твърдяното договорно отношение, е предмет на разглеждане от съда по реда на чл. 422 ГПК при сторено възражение по чл. 414 ГПК.
По въпроса когато се депозира основание за нищожност на заповед по чл. 410 ГПК пред въззивна инстанция за първи път, длъжен ли е съставът да се произнесе по основанието, следва да се отговори, че въззивният съд се произнася в съответствие с правилото на чл. 269 ГПК. Дали въпросът касае настоящия случай и по кои въпроси не се е произнесъл въззивният съд касаторът е пропуснал да отбележи, което препятства допускането на касационното обжалване. Въпросът процесуално легитимен ли е състав да прогласи нищожност на заповед по чл. 410 ГПК, която сам е издал, няма относимост към конкретния спор. Същият е изводът и по въпроса когато във възражението по чл. 414 ГПК ответникът е посочил като основание нищожност на издадената заповед, задължен ли е съставът да се произнесе по основанието с проекто-доклада по делото и с оглед допустимостта на втората фаза – установителния иск, както и по въпроса когато се посочи основание за нищожност с отговора по чл. 131 ГПК или в писмени бележки по ход по същество, длъжен ли е състава да се произнесе по основанията за нищожност в съдебното решение, тъй като въпросите са относими към производството по чл. 422 ГПК. Последният въпрос – в случай, че отговорите са положителни, по какъв процесуален ред страна/гражданин може да информира ВКС, за да се упражни конституционното задължение по чл. 124 КРБ по делата на монополистите топлофикация, които са в размер под 5000 лева и са над 50 % от всички дела в районния съд в [населено място], очевидно е неотносим към предмета на спора, поради което и той не води до допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 218 от 21 февруари 2018 г., постановено по гр.д. № 3036/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: