ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№398
гр. София, 05.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 1203 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против Решение № 1618/14.12.2016 г. по в.гр.д. № 1365/2016 г. на Окръжен съд – Варна. С посоченото въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 2099/27.05.2016 г. по гр.д. № 10116/2015 г. на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от И. И. П. против касатора отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вместо което е прието за установено по отношение на ищеца, че ответникът не е собственик на имот с площ от 450 кв.м., представляващ идеални части от имот с идентификатор 72709.505.190, идентичен с поземлен имот № 190 – 40 и 41 по предходен кадастрален план, целият с площ от 888 кв.м., находящ се в местността „До стадиона“, в землището на [населено място], [община]. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което отрицателният установителен иск за собственост бъде отхвърлен със законните последици.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че са разрешавани противоречиво от съдилищата, респ. произнасянето по тях от настоящата касационна инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросите, уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, са следните: 1. Какво е приложното поле на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, и намира ли същата приложение са имоти, прехвърлени с частни писмени договори, които не са вписани? 2. Как следва да се установи дали даден имот принадлежи на граждани, юридически лица или държавата – въз основа на вписани актове за собственост или чрез гласни доказателствени средства? 3. Как се отнася разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ с тази на чл. 19 ЗСПЗЗ и обусловено ли е приложението й от установяването, че съответният имот се намира в т.нар. „остатъчен поземлен фонд” по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ? По тези въпроси касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение от 15.09.2009 г. по гр.д. № 35/2009 г. на Районен съд – Царево.
Ответникът по касационната жалба – И. И. П. чрез адв. Й. Ч., е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124 ГПК – за установяване, че ответникът в лицето на [община] не е собственик на спорната част от поземлен имот с идентификатор 72709.505.190. В исковата молба са изложени твърдения, според които посоченият имот е придобит по силата на договор за покупко-продажба от 24.03.1986 г., сключен между наследодателя на ищеца И. П. П. и С. К. П., като купувачът е владял имота до 1994 г., а след смъртта му и до момента на завеждане на исковата претенция фактическа власт върху имота била упражнявана от ищеца. Правният интерес от исканото установяване е обоснован с твърдението, че по повод подадена от ищеца молба – декларация за извършване на обстоятелствена проверка и признаване правото му на собственост на основание чл. 79 ЗС, ответната община е оспорила претендираното право чрез издаване на Акт за общинска собственост № 8117/19.03.2015 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за общинската собственост. В отговора на исковата молба ответникът – [община], е оспорил собственическите права на ищеца върху процесния имот с твърдението, че същият е частна общинска собственост на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно който земеделска земя, която не принадлежи на физически лица, юридически лица или държавата е общинска собственост, доколкото в представените по административната преписка по издаване на акта от 19.03.2015 г., планове и регистри към кметство Тополи, поземленият имот бил записан като неидентифициран. Посочил е, че имотът не може да бъде придобиван на оригинерно правно основание чрез давностно владение на основание П.. 1 от ЗИД на ЗС, с която е установен мораториум за придобиване по давност на имоти – частна общинска собственост до 31.12.2017 г., считано от 01.06.2006 г.
За да уважи така предявения отрицателен установителен иск срещу Община – В., въззивният съд е приел въз основа на изслушаната пред първоинстанционния съд Съдебно-техническа експертиза, че процесният поземлен имот с идентификатор 72709.505.190 е новообразуван имот по плана на новообразуваните имоти на м. „До стадиона“, одобрен със Заповед № РД-1-7706(22)/23.01.2004 г. на областния управител на Област В., записан в регистъра по плана на неидентифициран собственик, в който били включени изцяло териториите на поземлен имот № 40 и поземлен имот № 41. Последните били записани в регистъра към плана за новообразувани имоти със собственик [община], които съгласно плана на старите имотни граници са част от имот № 9 и са с неидентифицирани собственици. Съдът се е позовал на писмо до началник Отдел „Земеделие“, [община], в което било посочено, че за спорния имот не бил съставен акт за държавна собственост до 01.06.1996 г. и не било извършвано отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, З. и др. С оглед събраните по делото доказателства и доводите на страните, съдът е приел за безспорно установено, че процесният имот представлява земеделска земя с начин на трайно ползване – лозе, който не подлежи на възстановяване на реституиран собственик и по отношение на който не е било предоставяно право на ползване по силата на някой от актовете, посочени в П.. 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ. По отношение на поддържаното от ответника основание за придобиване на собствеността върху имота по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е прието, че в приложното поле на тази разпоредба се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не били заявени в предвидените в закона срокове, респ. не били изкупени от ползватели по смисъла на П.. 4 ЗСПЗЗ, частна хипотеза на която е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Изложени са мотиви, според които в обхвата на ЗСПЗЗ не били са включени и тези земеделски земи, които не са били обобществени и са останали собственост на физически лица в реалните им граници. С оглед на така изложените доводи въззивната инстанция съд е приела, че ответникът в лицето на [община] не се легитимира като собственик на имота на поддържаното правно основание, доколкото не е доказана една от предпоставките за осъществяването му, а именно – имотът да е подлежал на реституиране по ЗСПЗЗ, но в установените срокове спрямо него да не са били заявени реституционни претенции.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Произнасянето на въззивния съд по поставените от касаторите правни въпроси, свързани с приложението на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, е съобразено със задължителната съдебна практика /Решение № 109/25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 356/2016 г., I г.о./, според която нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ не се отнася за земята, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за която не се провежда процедура за възстановяване на собствеността по този закон. Такива земи, ако не са станали държавни на някакво друго основание, респ. общински след отделяне на общинската собственост от държавната през 1991 г., могат да се придобиват по давност, ако не съществуват пречките за това, предвидени в отменените ЗРПВПНИ и чл. 29 ЗСГ. Предвид наличие на задължително тълкуване по поставените въпроси в практиката на ВКС, на което съответстват изводите на въззивния съд в атакуваното решение, следва, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. В тази връзка следва да има предвид, че данните по делото по категоричен начин обуславят извода, че процесният имот не попада в приложното поле на ЗСПЗЗ- доколкото, видно от представения писмен договор за покупко-продажба от 24.03.1986 г., имотът очевидно не е бил обобществен, след като е бил във фактическата власт на продавача далеч преди влизане в сила на законодателството, предвиждащо възстановяване правата на собствениците върху отнетите им чрез масовизация или по друг начин земеделски земи.
Конкретно вторият формулиран в изложението към касационната жалба правен въпрос, свързан с доказването дали даден имот принадлежи на граждани, юридически лица или държавата и допустимите за това доказателствени средства, не е и от обуславящо за изхода на спора значение, доколкото не е обсъждан в мотивите на въззивното решение и не поставя необходимост от разясняване чрез постановяване на касационно решение по чл. 290 ГПК, тъй като не е налице каквато и да е неяснота, непълнота или вътрешни противоречия, които да се преодоляват по тълкувателен път /т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК/. В случая, за да уважи исковата претенция въззивният съд се е позовал не на това, че по отношение на спорния имот ищецът или друго лице има титул за собственост, а е изложил съображения, че имотът не попада в приложното поле на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, която се отнася единствено до земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на този закон и не принадлежат на граждани, юридически лица или държавата. Както беше посочено по-горе, изложените в този смисъл мотиви изцяло кореспондират със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК.
По изложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на Окръжен съд – Варна.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 750 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1618/ 14.12.2016 г. по в.гр.д. № 1365/2016 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на И. И. П. сумата 750 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: