3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№398
[населено място], 07.11.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4952 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №599 от 17.04.2014г. по гр.д. № 357/2014г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 5772/14.12.2013г. по гр.д. №12965/2010г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от М. П. М. против [община] иск за установяване собственост по давност върху недвижим имот с площ 528 кв.м., означен на скицата на вещото лице на л.68 с лилав цвят, находящ се в [населено място], З. промишлена зона, с административен адрес: [улица].
Касационната жалба е подадена от ищеца М. П. М. чрез пълномощника адв. С.. Претендира се допускане на касационно обжалване поради противоречие на решението със съдебна практика на Върховния съд, постановена по отменения ГПК.
Ответникът по жалбата [община] не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение при проверка допустимостта на касационната жалба счита, че тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост. Ищецът претендира, че е придобил правото на собственост върху имота по давност, текла от 1994г. до 2010г. С. придобивно основание е заявено след изискано от съда уточнение на обстоятелствената част на исковата молба.
Установено е, че през 1956г. М. Н. Ч. е закупил лозе от 1,567дка, извън регулация, в землището на [населено място], местн. „Ч.”/К. ханче/. Ищецът е внук на М. Ч. и се явява един от наследниците му. През 1959г. по реда на З. от М. Ч. е отчужден имот пл. № 5763 с площ 1039лв. срещу парично обезщетение. Теренът е отреден за станция за техническо обслужване на моторни коли. През 1991г. е подадено искане за възстановяване на собствеността. С решение на Кмета на [община], потвърдено от съда, е отхвърлено искането за реституция, тъй като мероприятието, за което е отчужден имота, е осъществено, а останалата свободна част не може да се обособи в парцел.
Приетата техническа експертиза установява, че част от имот пл. № 5763 влиза в Автосервиз В., а част попада в улична регулация. Според комбинираната скица на в.л. П. останалата неотчуждена площ по заповедта за отчуждаване от 1959г., е 855 кв.м., които са показани на скица на л. 229 и попадат в озеленената част на [улица]. П. 528кв.м. са част от тези 855 кв.м. и са показани на скицата на л. 68 от първоинстанционното дело.
За да отхвърли иска, съдът е установил, че спорният имот попада в улично озеленяване по чл. 61, ал.2 ЗУТ. Посочил е, че за периода преди приемане на З. такива площи са били собственост на държавата, а по силата на §7ЗМСМА са преминали в собственост на общината. Придобиването по давност на вещи общинска собственост понастоящем е невъзможно поради действието на мораториума на § 1 ЗИД ЗС, според който давността е спряна до 31.12.2014г. Поради това, съдът е заключил, че имотът не може да бъде придобит по давност. Освен това, съдът е намерил за недоказано осъществяваното от ищеца владение върху имота, доколкото самия той признава в исковата молба, че имотът не се владее и ползва от никого. Показанията на разпитаните свидетели съдът е намерил за недостоверни, тъй като имотът не е ограден, нито по някакъв начин е обособен, а и твърденията им за поставяне на пчелни кошери не са достатъчни да обосноват владение върху имота за период повече от десет години.
На последно място съдът е изтъкнал, че не изследва обстоятелствата досежно отчуждаването на имота, извършено през 1959г. от дядото на ищеца, тъй като последният се позовава единствено на оригинерно основание.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното:
В изложението няма формулирани правни въпроси, а се сочи противоречие на отделни изречения от мотивите на въззивния съд с конкретни решения на ВС. Преди да бъдат обсъдени тези твърдения, следва изрично да се посочи, че липсата на поставен правен въпрос /който съставлява общо основание за достъп до касационен контрол/ е достатъчно основание да бъде отказано допускане на касационно обжалване. В този смисъл е т.1 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
1/ Според касатора съображенията в последния абзац на мотивите, че едно лице не може да е собственик на две основания, противоречат на Решение № 2348/07.10.1972г. по гр.д. № 1941/72г. на І г.о., в което се приема, че наследяването поражда общо правоприемство и затова то е основание за присъединяване на владение. От една страна, липсва каквото и да е противоречие в двете логически съждения, тъй като те касаят различни неща, а от друга страна, сочената част от мотивите е само за обяснение защо съдът не разглежда друго основание за придобиване на собствеността, извън уточненото от ищеца.
2/. Сочи се противоречие на въззивното решение с Решение № 2162 от 22.10.1962г. по гр.д. № 1615/69г. на І г.о., според което основанието на един иск за собственост не е самото това право, а фактическите обстоятелства, от които произтича това право. Именно по този начин е разглеждал решаващия съд наведените от ищеца твърдения за фактическите обстоятелства, от които произтича правото му на собственост; поради това изрично е изтъкнал, че се произнася само за правото на собственост, придобито по давностно владение. Така че, обжалваният акт напълно съответства на представената практика.
3/.Навежда се противоречие с константната практика на ВКС /намерила изражение в Решение № 2191 от 14.11.1967г. по гр.д. № 1630/67г. на І г.о./, която приема писмената защита като част от протокола от съдебното заседание. Според касатора в случая съдът е пренебрегнал изложените от него доводи в писмената защита, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Такива нарушения обаче могат да обосноват неправилност на решението /чл. 281,т.3 ГПК/, но не са основание за допускане на касационно обжалване.
4/.Твърди се, че съдът не е взел предвид изменението на иска с молба от 29.10.2010г., според което е следвало да приеме, че собствеността е придобита по давност още от наследодателя на ищеца М. Ч., преди смъртта му през 1978г.; вместо това съдът е разглеждал придобивната давност само от 1994г.; това поведение на съда противоречи на Решение № 2438/07.1972г. по гр.д. № 1941/72г. на І г.о., което допуска присъединяване на владението на праводателя. И първоинстанционният, и въззивният съд са се произнесли по претенцията на ищеца, както е уточнена не само с молбата от 29.12.2010г., а и с още няколко последващи молби, от които последна е молбата от 09.10.2012г., в която се поддържа придобивна давност в полза на ищеца от 22.08.1994г. По този начин съдът е докладвал делото и ищецът не е възразил срещу доклада /протокол от с.з. на 07.02.2013г./ .
5/.К. счита, че решаващият съд се е произнесъл незаконосъобразно по друг материално правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Тук цитира мотивите на съда, че по силата на чл. 66, ал.4 ЗУТ, §7 ПЗР З. и чл.3, ал.2, т.1 З. улиците, тротоарите и зелените площи са публична общинска собственост. Изтъква, че съдът неправилно не е приел придобиване на имота по наследствено правоприемство, което се установява от събраните доказателства. По-нататък касаторът излага отново тезата си, че имотът е придобит от него по давност, присъединявайки владението на своя баща от 1978г. до 1994г. и на своя дядо от 1956г., както и че спорната част не е била отчуждена и е останала в собственост на М. Ч.. В решението съдът не е обсъждал отчуждаването на имота и упражняваното давностно владение преди 1994г.; в постановения диспозитив за отхвърляне на иска изрично е ограничил произнасянето си до придобиване по давност след 1994г., така се тези съображения са извън рамките на спора, въведен от ищеца и разгледан от съда. Отделно от това, изтъкнатите съображения принципно са относими към правилността на съдебния акт и не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК, в което се извършва преценка на предпоставките за достъп до касационен контрол, посочени в чл. 280, ал.1 ГПК.
При горните изводи следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №599 от 17.04.2014г. по гр.д. № 357/2014г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на М. П. М. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: