О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
София, 21,05,2010 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1114/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “ В. ” ЕООД– гр. С. срещу решение от 14.08.2009г. по гр.д.2070/07г. на Софийски градски съд.
Ответникът по касация – “Б” ПАД – гр. Р. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, дружеството – касатор е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Сочил е, че основанията за касационно обжалване са за частична недопустимост на обжалваното решение, неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, квалифицирани от него по чл.281, т.2 и 3 ГПК. Като процесуалноправен въпрос е поставил този относно това „допустимо ли е съдът да не разглежда оплакванията релевирани във въззивната жалба, а да се произнася по въпроси, по които страните не били спорили”. Мотивирано е разбиране, че съдът не бил вече втора инстанция, която разглежда изцяло спора по същество, а следвало да разгледа и обсъди доказателствата относими към наведените въззивни основания – посочено е противоречие с определение на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК. Поставен е въпросът – „носи ли изпълнителя отговорност за липса на окончателно приключване на работата, поради неоказано съдействие от страна на възложителя”. Страната е развила своето разбиране по така поставения въпрос, интерпретирайки в този контекст доказателствата по делото. Направен е извод, че последиците от забавата на кредитора са тези по чл.96 ЗЗД и длъжникът се е освободил от собствената си забава. Поддържано е в тази връзка, че след като не е приел това становище на страната, СГС постановил своят акт в противоречие с „решение №853 от 11.10.1999г. по гр.-д. 159/99г., ІІ г.о., решение по ВАД №33/96г. и решение №156/85г., ІІ г.о.” Формулиран е въпроса : „ при спиране работата, поради причини за които изпълнителят не отговаря, има ли право същия на възнаграждение за неизпълнената до този момент работа при положение, че изпълнението не е невъзможно”. Посочено е, че този въпрос не бил поставян за разглеждане пред ВКС, поради което неговото разрешаване било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставен е и въпроса : „ допустимо ли е разваляне на договора от неизправната страна”, по който е поддържано противоречие на мотивите на въззивния съд с тези по решение №746/2001г. на Пловдивски апелативен съд.
Касаторът е сочил довод за недопустимост на решението, поради произнасяне на съда извън предмета на въззивната жалба и разглеждането на въпроси, по които не били релевирани оплаквания. В тази връзка е поставен и въпроса –„допустимо ли е съдът да не разглежда оплакванията релевирани във въззивната жалба, а да се произнася по въпроси, по които страните не са спорили”. Изложеното не съставлява довод за недопустимост на съдебното решение. В случая, то е и мотивирано с неправилно разбиране на правната същност на въззивното производство. Производството пред въззивният съд се е развило по реда на чл.196 и сл. ГПК / отм./ т.е. при условията на пълен въззив, който изисква въззивният съд да се произнесе по исковете като направи свои самостоятелни фактически и правни изводи. При проверка правилността на акта на първата инстанция съдът не е обвързан от оплакванията в жалбата, а разглежда спора по същество без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение – буквално т.4 на ТРОСГК на ВКС на РБ №1/2000г. С т.19 на същото тълкувателно решение е прието и това, че мотивите на въззивния съд следва да отразяват решаваща а не проверяваща правораздавателна дейност. Следва да се отбележи, че цитираното от касатора определение не съставлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, тъй като не разрешава материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, поради което е ирелевантно спрямо доводите за противоречиво разрешаване на поставения въпрос, още повече, че в случая той е разрешен и със задължителна практика – цитираното тълкувателно решение на ВКС.
Макар и поставил релевантни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК касаторът не обосновава приложно поле на касационно обжалване. Дефинитивно, това изискване, свързано с твърдяните хипотези на т.1 и 2, означава съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен, а не фактически въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, да се е отклонил от установената задължителна или казуална практика на ВКС, респективно ВС или съдилищата и неговото разрешение да е в противоречие с възприетото по приложените съдебни актове. Не е довод за наличие на предпоставките по посочената норма, развитото разбиране за това, че съдът неправилно е възприел установената по спора фактическа обстановка, тъй като то по своята същност съставлява оплакване за неправилност на съдебния акт, свързано е с поддържаното от страната становище по спора, а не с правните изводи на въззивния съд и е относимо към чл.281 ГПК, но не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това противоречието следва да е свързано с изводите на въззивния съд, а не в контекста на изложеното от страната разбиране по спора. Не съставлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК приложеното решение по арбитражно дело, както и представеното решение на ПАС, за което няма данни да е влязло в сила- арг. т.2 и 3 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/09г. По отношение на посочените решения на ВКС липсва конкретно обосноваване на поддържаното противоречие, с оглед поставения въпрос, който е разгледан във връзка с фактическото му, а не правно съдържание, като предвид различните факти, установени по разглежданите от ВКС искове, страната не е изложила доводи за наличие на обективен идентитет. Различните правни разрешения, обусловени от различие в установените факти не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК/ неправилно квалифицирано от касатора по т.1 на текста, тъй като същият е сочил единствено казуална практика на ВКС, а не задължителна – арг. т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 / 2009./ , още повече, че изложените от касатора доводи са свързани с конкретни факти, чието доказване е проведено различно.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като двете хипотези формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е лаконично посоченото, че повдигнатия въпрос не бил поставян за разглеждане пред ВКС.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касация не установява да е направил разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което такива не му се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.08.2009г. по гр.д.2070/07г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: