О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
гр. София, 12.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4521/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 200 от 27.04.15г., постановено по в.гр.д.№ 1157/14г. на Русeнския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 97 от 24.10.14г. по гр.д.№ 138/14г. на Беленския районен съд и вместо него е допуснал да се извърши съдебна делба между С. Б. С. и Г. С. К. на подробно описани в решението осемнадесет поземлени имота /посевна площ и 17 ниви/, находящи се в землището на [населено място], Р. област при равни права.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи и че процесните земеделски земи са закупени от ответника в периода 2005г.-2011г. по време на брака им изцяло в режим на съпружеска имуществена общност, респ. че след развода правата им върху тях са равни. Правоизключващото съсобствеността възражение на ответника, че имотите са негова лична собственост, тъй като всичките са закупени със средства, дарени му от неговия баща, е прието за неоснователно по съображения, че от показанията на бащата и на брата на ответника, разпитани като свидетели по делото, не се установява по категоричен начин дадените от баща му средства да са били вложени при закупуването на някои от имотите, респ. за друга част от тях изобщо да са дарявани средства.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.задължен ли е служебно въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, да определи въз основа на тях установените релевантни факти и въз основа на тях да изгради правните си изводи; 2. длъжен ли е въззивният съд да обсъди признанието на ищеца /въззивен жалбоподател/ по делото на неизгоден за него факт и следва ли това признание, направено в хода на друго съдебно производство, да бъде обсъдено при съда при формиране на правните изводи и 3. допустимо ли е свидетелските показания на близки роднини на страната да бъдат приети за недостоверни на основание чл.172 ГПК само поради посоченото от съда „липса на житейска логика” без друга обосновка и без други мотиви, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отношение на първия поставен въпрос касаторът се позовава на противоречие с Р № 49 по гр.д. № 5062/14г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че съдът е служебно задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да определи установените с тях релевантните за спора факти и въз основа на тях да изгради правните си изводи. Противоречие с това решение в случая не е налице, тъй като в действителност посочените изисквания са изпълнени от въззивния съд. Това е така, тъй като фактите, които касаторът твърди, че са установени с необсъдените писмени доказателствата, а именно че в сключен между страните договор за наем от 2008г. ищцата, като наемател на част от процесните земеделски земи, е признала че той е техен собственик и че неговият баща е разполагал с парични средства с нищо не променят крайните изводи на съда, т.е. тези доказателства са неотносими към предмета на спора. Според съдебната практика това признание не е доказателство за право на собственост върху недвижим имот, още повече, че в настоящото производство ищцата е твърдяла, че договорът за наем е сключен с цел получаване на допълнителни субсидии от държавата. Казаното се отнася и за показанията на свидетелите М. и П. /показанията на бащата и на брата на касатора са обсъдени/, като показанията на първия свидетел не се основават на преки възприятия и не установяват конкретни факти относно предмета на спора, а тези на втория свидетел са във връзка с извършен ремонт на жилището на страните.
Вторият поставен въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд. Този въпрос е поставен от касатора във връзка с твърдението му, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е отказал да приеме препис от протокол от съдебно заседание от 13.01.15г. по друго дело, в който било отразено твърдение на ищцата, че освен нива от 5 дка в [населено място] не притежава други недвижими имоти. В случая обаче по делото липсват данни касаторът да е поискал пред въззивния съд събирането на някакви доказателства и съдът да е отказал да ги допусне. В допълнение следва да се отбележи, че посоченото твърдение на ищцата, дори да е било направено, не представлява признание на неизгоден за нея факт и противоречие с посоченото по-горе решение на ВКС, на което касаторът се позовава, не би било налице.
Липсва противоречие и с представеното във връзка с последния въпрос Р № 176 по гр.д.№ 759/10г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че при преценка на достоверността на свидетелските показания съдът следва да изложи съображения налице ли са основание да не бъде дадена вяра на показанията на свидетелите и защо, тъй като в случая и това изискване е изпълнено. Освен това показанията на бащата и на брата на касатора не са приети за недостоверни само поради липса на житейска логика, а е посочено, че същите не кореспондират на фактическите твърдения на ответника и на писмените доказателства по делото относно момента на придобиване на имотите. Няма противоречие и с представеното Р № 150 по гр.д.№ 4125/13г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че за преобразуването на лично имущество по чл.23 СК правно значение имат влагането на средства при придобиването на вещта и източникът на вложените средства, които факти могат да се доказват и със свидетелски показания, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение№ 200 от 27.04.15г., постановено по в.гр.д.№ 1157/14г. на Русeнския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: