2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
гр. София, 18 септември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2884 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото С. Г. П. срещу определение № 1444/08.06.2018 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1048/2018 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 1644/07.02.2018 г. по гр. дело № 12477/2017 г. на Варненския районен съд, с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на обжалваното въззивно определение.
В изложението към частната касационна жалба, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, е формулиран процесуалноправният въпрос – има ли правен интерес, съответно – допустим ли е установителен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК, след като ищецът е оспорил истинността на същия документ в производство по чл. 193, ал. 1 от ГПК между същите страни, когато ищецът основава твърденията си за неистинност на различни (допълнителни) обстоятелства, от тези, заявени и възприети от съда в производството по чл. 193, ал. 1 от ГПК. Жалбоподателката счита, че са налице и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответниците И. А. К., А. К. С., С. С. С. и Ю. Т. К.-К. в отговора на частната касационна жалба излагат доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Отговор на формулирания от жалбоподателката процесуалноправен въпрос вече е даден от ВКС по настоящото дело – с определение № 538/14.11.2017 г. по частно гр. дело № 4322/2017 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е възприето разрешението, дадено с определение № 335/15.05.2014 г. по частно гр. дело № 2560/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, а именно: „Оспорването на истинността на документ по естеството си представлява предявяване на инцидентен установителен иск, при което спорът за истинността на документа се решава със сила на пресъдено нещо. Поради това по-късно предявеният иск между същите страни за установяване на неистинност на документа е процесуално недопустим, доколкото основанията за оспорването му съвпадат. Когато ищецът основава твърденията си за неистинност на документа на различни обстоятелства от тези, заявени в производството по чл. 154 ГПК /отм./, респ. чл. 193 ГПК, предявеният иск е допустим“. При така възприетото разрешение на въпроса, с първото посочено определение № 538/14.11.2017 г. ВКС е отменил предходно определение на въззивния съд по настоящото дело, с което е потвърдено предходно определение на първоинстанционния съд за прекратяването на производството поради недопустимостта на предявения от жалбоподателката иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК за установяване неистинност на констативен акт за установяване годността за приемане на строеж (акт обр. 15) от 13.10.2015 г. – жилищна сграда, вх. „А“, с местонахождение – УПИ …, …, …, …, кв. … по плана на 7-ми микрорайон, [населено място], [улица] и [улица]; като ВКС е върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, с конкретни указания – да се установи дали оспорването на същия документ по реда на чл. 193 от ГПК в другото образувано и висящо между същите страни гр. дело, се основава на обстоятелства, идентични на тези, на които се основава иска по настоящото дело, в който случай този иск е недопустим, или на различни обстоятелства, в който случай е налице нов иск, който е допустим.
След връщането на делото, както първата, така и въззивната инстанция са изпълнили така дадените указания от ВКС. В обжалваното пред настоящия състав на ВКС въззивно определение № 1444/08.06.2018 г., окръжният съд след подробен анализ и съпоставка е установил, че и по двете дела жалбоподателката-ищца оспорва автентичността на процесния частен документ на едни и същи фактически основания, поради което е споделил крайния извод на първата инстанция, че предявеният по настоящото дело иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК е процесуално недопустим. По този начин въззивният съд е разрешил повторно формулирания (и пред настоящия състав на ВКС) от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, не в противоречие, а в пълно съответствие както с постановеното по настоящото дело определение № 538/14.11.2017 г. по частно гр. дело № 4322/2017 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС, така и с определение № 335/15.05.2014 г. по частно гр. дело № 2560/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, на последното от които жалбоподателката изрично се позовава в изложението си.
Следва да се отбележи и че повторно поставения от нея по делото процесуалноправен въпрос, в случая се явява и некоректно формулиран, тъй като в обжалваното определение въззвният съд е установил идентичност на фактическите основания за оспорването на процесния документ в двете производства (исковото по настоящото дело и това по чл. 193 от ГПК по по-рано образуваното висящо дело между същите страни), а не различия между тях, от каквато постановка изхожда въпросът. В тази връзка следва също да се посочи, както неведнъж е разяснявано в определения на ВКС, че несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически констатации и правни изводи, когато е намерило израз във формулировката на поставените от него правни въпроси, не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В изложението си жалбоподателката неоснователно се позовава и на тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 1 от което е прието, че е недопустим иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 от ГПК. В случая жалбоподателката извежда правния си интерес от воденето на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК единствено от висящността на другото образувано гр. дело между същите страни, в което тя вече е оспорила по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК същия частен документ (и то – на същите фактически основания, както е констатирал въззивният съд). При това положение, по аргумент за по-силното основание следва направеният от окръжния съд извод за недопустимост на иска ? по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК, тъй като съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с това тълкувателно решение, е недопустимо заобикалянето на процесуалната преклузия по чл. 193, ал. 1 от ГПК чрез предявяването на иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК за оспорването истинността на един и същ документ.
Предвид така установеното съответствие на обжалваното въззивно определение с практиката на ВКС, включително задължителната такава, намерила израз в посоченото тълкувателно решение, не са налице допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Макар да сочи в изложението си и т. 2 на тази разпоредба, жалбоподателката не твърди противоречие на обжалваното въззивно определение с акт на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, поради което не е налице и тази хипотеза за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците А. и С. С., претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на частната касационна жалба, а именно – на всеки един от тях двамата – сумите от по 200 лв. Тъй като отговорът на частната касационна жалба е подаден от името на четиримата ответници от общия им процесуален пълномощник по делото адв. К. К., и за това му е заплатено адвокатското възнаграждение, макар само от посочените двама ответници, то той не е оказал безплатна адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв на ответницата Ю. К.-К., поради което няма основание да му се присъжда адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, каквото той претендира.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1444/08.06.2018 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1048/2018 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Г. П. да заплати на А. К. С. и С. С. С. – на всеки един от тях двамата – сумите от по 200 лв. (двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: