3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
София, 27.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2013/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 448 от 18.11.2015 г. по в. гр. д. № 1347/2015 г. на Старозагорския окръжен съд е отменено решение № 151 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 828/2014 г. на Казанлъшкия районен съд и е признато за установено, че Н. С. И. е собственица на 34 кв. м., придадени от имот № 27499.501.274 към имот № 27499.501.275 по плана на [населено място], и ответниците са осъдени да предат владението на имотите на собственицата.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ответниците М. Т. К. и М. З. П., които искат обжалваното решение да бъде отменено като неправилно.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори от ищцата и от ответниците Ц. Х. Я., И. Х. П., Р. Т. С. и Е. Т. С..
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Спорът за собственост има за предмет части от дворно място, придадени според отреждането на дворищнорегулационния план от 1970 г., от имот, собственост на Н. Д. П. – наследодател на ответниците /част от които са касатори/, към имот на наследодателката на ищцата Б. И. К.. В съответствие с протокол от 03.07.1984 г. за оценка на придаваеми по регулация имоти, на 12.07.1984 г. от името на наследници на Б. К. са заплатени по банков път 121 лева в полза на наследниците на Н. П. за „отчуждено дворно място за регулация”, и 44 лева в полза на [община] за общинско място, за което са представени два броя разписки и два броя уведомителни писма. Въззивният съд приел, че при действието на З. /отм./ дворищнорегулационният план има пряко отчуждително действие. Собственикът на парцела, към който се придават части от съседен имот, става собственик на придаваемите места от деня, когато планът влезе в сила – чл. 110, ал. 1 от З. /отм./, но преминаването на собствеността има условен характер, който отпада след прилагането на регулацията – когато придадените имоти са заети по законоустановения ред или дължимото за тях обезщетение е изплатено на правоимащия собственик. Съдът приел, че в случая е налице последната хипотеза, а именно дължимото обезщетение е изплатено на правоимащите собственици, части от чиито имоти се отчуждават по силата на регулацията. По тези съображения предявеният иск за ревандикация е уважен.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, тъй като за незавършените до влизането в сила на З. /отм./ отчуждителни производства, както е в разглеждания случай, важат правилата на ЗПИНМ /отм./ и правилника за неговото прилагане, както и че изводът на въззивния съд за заплатено обезщетение не почива на събраните по делото доказателства и е в противоречие със закона.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: в кой момент се счита, че отчуждителното производство е завършено – след превода в банката на определената сума като обезщетение, или от съобщението до отчуждените /лица/ да си изтеглят от банката определеното им обезщетение. Касаторите поддържат, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 73 от 17.02.2009 г. по гр. д. № 1248/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на ГПК /отм./. С него е прието, че при действието на ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./ отчуждаването настъпва с плащането на паричното обезщетение. Погасителният ефект на депозиране на сумата в Д. може да настъпи само при предвидените в пар. 93 ППЗПИНМ /отм./ предпоставки: правото да се получи обезщетение да не е установено със съответни документи; да има отказ за получаване на обезщетение; да съществува спор между няколко лица относно плащането върху дължимата сума, в който случай Д. изплаща сумата на лицето, установило правата си по съдебен ред и правоимащият да не е известен, както и да е изпълнено условието по ал. 2 – правоимащият да е уведомен по реда на ГПК. Ако не са установени тези предпоставки, депозирането на сумата в Д. не удостоверява платено обезщетение и не може да се приеме, че е настъпил конститутивният ефект на отчуждаването.
Поддържаното противоречие не е налице, защото влязлото в сила решение разглежда хипотеза на отчуждаване по уличнорегулационен план, при което самото отчуждително производство, както и обезщетяването и плащането на дължимото обезщетение, са извършени при действието на ЗПИНМ /отм./. Претендираните в настоящото производство права се основават на отчуждаване по дворищнорегулационен план, влязъл в сила през 1970 г. – т. е. при действието на ЗПИНМ /отм./, но според изричното предвиждане на чл. 178, ал. 3 от ПЗР на З. /отм./ за начините на обезщетяване, плащане на дължимото обезщетение, заемане на отчуждените имоти и др., важат разпоредбите на З. /отм./. Това са чл. 110 – 114 З. /отм./ и чл. 279 – 284 ППЗТСУ /отм./, на които се е позовал и въззивният съд и съобразно с тях е придал правно значение на обстоятелството, че сумите на обезщетението по влязлата в сила оценка са внесени в Държавната спестовна каса – чл. 282, ал. 1 ППЗТСУ /отм./. Изискването за съобщение до правоимащите по реда на ГПК е предвидено, по препращане от чл. 282, ал. 3 ППЗТСУ /отм./, в чл. 273, ал. 2 ППЗТСУ /отм./ – при отчуждаване на недвижими имоти за мероприятия на държавата и общините, и важи за случаи, аналогични на тези по пар. 93 ППЗПИНМ /отм./. В настоящия случай не са установени обстоятелства, които да правят приложима посочената норма и да налагат извод за незавършено отчуждително производство и неприложен дворищнорегулационен план.
С оглед изложеното, не е налице поддържаното от касаторите специално основание за допускане на касационно обжалване, което следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представеното решение е постановено при действието на ГПК /отм./ и не съставлява задължителна съдебна практика.
Представено е и допълнително изложение към касационната жалба, в което се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, но те са неотносими към етапа на селекция на касационните жалби. По тях Върховният касационен съд се произнася, само ако касационното обжалване бъде допуснато. В изложението не се сочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, а съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС Върховният касационен съд не може от доводите за неправилност да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 448 от 18.11.2015 г. по в. гр. д. № 1347/2015 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: