О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
гр. София, 03.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 440 по описа за 2019 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2270 от 21.06.2018 г., подадена от Л. Н. Ч., чрез адвокат З. И. от АК – Б. против въззивно решение № 2491 от 22.05.2018 г. по в.гр.д. № 699/2017 г. на ОС – Благоевград. С него е потвърдено решение № 3094 от 23.05.2017 г. по гр.д. № 1048/2016 г. на РС – Разлог в частта, с която е допуснато извършването на делба върху процесните двадесет недвижими имота (подробно описани в решението с надлежните им идентификационни признаци) с участието на съделителите Л. Н. Ч., И. И. Ч. и Г. И. Ч. и при права за тях, както следва: (1) 1/24 ид.ч. за Л. Н. Ч., (2) 1/48 ид.ч. за И. И. Ч. и (3) 1/48 ид.ч. за Г. И. Ч..
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане.
Ответникът по касация Д. Г. М. е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
Ответниците по касация И. И. Ч. и Г. И. Ч. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК обхваща доказателственото искане на въззивницата и настояща касаторка за представяне на ново писмено доказателство (нотариален акт, издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК по нотариално дело, в което като доказателство е приложено саморъчно завещание, обявено на 22.02.2017 г., съгласно което Л. Н. Ч. е единствен наследник на Р. К. Ч., по този начин изключвайки от наследяване ответниците по касация И. И. Ч. и Г. И. Ч.), тъй като не е доказано наличието на някоя от хипотезите по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по предмета на разглеждане – предявен иск за делба на съсобственост, възникнала в резултат на оставени в наследство от Д. Н. К., б.ж. на [населено място], починал на 13.05.1969 г., имоти, одържавени или включени в ТКЗС, ДЗС и други образувани въз основа на тях кооперативни организации, собствеността върху които се възстановява по силата на приетите реституционни закони (ЗСПЗЗ). Преките наследници, призовани към наследяване към датата на откриване на наследството, също не са живи към датата на възстановяване на собствеността. Наследниците на тези лица, починали след наследодателя, но преди новооткритото наследство по смисъла на чл. 91а ЗН, получават своята наследствена част не по силата на заместването от общия наследодател (чл. 10, ал. 1 ЗН), а по силата на наследственото правоприемство т. е. встъпвайки в правата на своя наследодател само в рамките на неговия наследствен дял и именно от този дял (като обем права и дял в натура). В конкретния случай имотите, чиято делба се иска, са възстановени през 2006 г., като към този момент преките наследници на наследодателя Д. Н. К. не са били живи, а са формирани четири колена наследници, придобили правата си по чл. 5, ал. 1 ЗН, чл. 8, ал. 1 ЗН и чл. 10, ал. 2 ЗН. В първото коляно са наследниците на дъщерята М. Д. З. (починала на 23.01.1998 г.), а именно: син Д. К. З., син Г. К. З. и дъщеря Р. К. Ч.. Последната е починала през 2016 г. и е оставила за свои низходящи наследници касаторката Л. Н. Ч. /дъщеря/ и И. Н. Ч. – син, починал през 1994 г. Последният е оставил за свои низходящи наследници дъщерите И. И. Ч. и Г. И. Ч.. Ответникът по касация и ищец по делото Д. Г. М. е наследник в третото коляно (в качеството на син на починалия на 07.02.1991 г. Г. Д. К., син на общия наследодател). Производството пред въззивната инстанция е образувано по подадената от Л. Ч. въззивна жалба досежно определените квоти на съделителите в коляното на М. Д. З. и по-специално – в правата, определени за един от наследниците й по закон – починалата през 2016 г. Р. Ч.. Данните по делото са, че след смъртта си М. З. е оставила за наследници по закон за нейната 1/4 идеална част от наследството и при равни права от по 1/12 ид.ч. (за всеки – по 1/3 ид.ч. от притежаваната 1/4 ид.ч.) децата си: Д. К. З., Р. К. Ч. (починала на 06.05.2016 г.) и Г. К. З., починал на 21.02.2016 г. Наследници по закон на Р. Ч. са нейните рождени деца – въззивницата Л. Ч. и син И. Ч.. Последният е починал преди наследодателката си (още през 1998 г.) и на основание чл. 10, ал. 1 ЗН се замества в наследяването по закон от своите низходящи (ответниците по касация) И. Ч. и Г. Ч., като именно те наследяват по коляно неговата 1/24 идеална част, или всяка една от тях – по 1/48 идеална част. Л. Ч. наследява права на основание чл. 5, ал. 1 ЗН – другата 1/24 идеална част от наследството на Р. Ч..
С въззивната жалба Л. Ч. е поддържала, че решението на РС е неправилно в частта, с която до участие в делбата са допуснати ответниците по касация И. Ч. и Г. Ч., позовавайки се на ново доказателство – нотариален акт, издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК по нотариално дело, в което като доказателство е приложено саморъчно завещание, обявено на 22.02.2017 г., съгласно което Л. Н. Ч. е единствен наследник на Р. К. Ч.. Въззивният съд е оставил без уважение като преклудирано искането на Л. Н. Ч. за събиране на новото писмено доказателство, с което се обосновават нови по обем права в съсобствеността, като се е мотивирал с констатациите, че нотариалният акт е съставен на 18.04.2017 г., а разглеждането на делото пред РС е приключено в о.с.з. на 09.05.2017 г., с оглед което страната е разполагала с възможността (ако е счела за необходимо) да представи този акт в процеса. Процесуалното й бездействие да го стори не може да бъде преодоляно в производството пред втората инстанция поради забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК. С действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) са въведени преклузии, ограничено въззивно производство и ограничени доказателствени искания в производството пред въззивната инстанция, с които съдът се е съобразил, поради което и не е допуснал поисканото за събиране писмено доказателство, с което страната е разполагала и не е представила в първата инстанция. Мотивите за непредставянето му, които страната е изтъкнала с въззивната жалба и които не осъществяват предпоставки по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, са неотносими към преценката за допустимостта му пред въззивната инстанция. Правата в съсобствеността на съделителите Л. Ч., И. Ч. и Г. Ч. са определени правилно от първоинстанционния съд, след съобразяване на представеното удостоверение за наследници и документите, касаещи приключилата земеделска реституция, като И. Ч. и Г. Ч. не следва да бъдат изключени от тази съсобственост.
В представеното изложение на касационните основания е поставен следният въпрос с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
„Счита ли се за преклудирано процесуално действие представянето на Нотариален акт за собственост върху недвижими имоти , издаден на основание Чл. 587, ал. 1 от ГПК № 109, том I, рег.№ 1026, дело № 83 от 2017 г., вписан в СВ Вх.Рег.№ 11372/18.04.2017 г., Акт № 158, том IV, дело № 846/2017 г., пред въззивната инстанция, който нотариален акт има значение за спорното право?“.
Касаторката сочи, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Поставеният въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Той е неотносим към решаващата воля на съда, която касае постановката, че само новоузнати и нововъзникнали доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 ГПК могат да преодолеят преклузията, предвидена в чл. 266, ал. 1 ГПК, , както е прието в постоянната практика на ВКС (така – Решение № 95 от 27.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4571/2013 г., IV г. о.; Решение № 70 от 21.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2014г., III г. о.). На следващо място, не е налице и хипотеза на чл. 266, ал. 3 ГПК. Въпросът е по съществото на спора, изисква преценка в конкретика на обстоятелствата по делото и не подлежи на обсъждане в подборната фаза по чл. 288 ГПК. Следва да се подчертае, че разпоредбата на чл. 266 ГПК е продължение на принципа на концентрационното начало, въведен с новия ГПК от 2008 г. и изисква страните по делото да проявяват процесуална активност своевременно, съобразно предвиденото в процесуалния закон, за да доказват претенциите си. Така би се осигурило установяването на истината в производството по смисъла на чл. 121, ал. 2 КРБ, което не следва да зависи само от волята на страните по делото. Съдът е длъжен да издирва формалната, а не обективна, извънпроцесуална истина, тоест да изгражда фактическа и правна обстановка по делата само въз основа на представените по делото съгласно процесуалните норми и срокове доказателства (т. „в“ от Решение № 4 от 16.06.2009 г. на КС по к. д. № 4/2009 г., докладчик съдията Р. Я.).
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. На следващо място, цитираната по-горе практика на ВКС, чиито разрешения се споделят от настоящия състав, представлява уеднаквена практика по конкретния правен проблем, поставен от касаторката, чието наличие изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, имайки предвид и това, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са развити доводи в противен смисъл.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. Терминът няма субективни измерения (за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички), а обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат уважени претенциите на ответниците по касация – Д. Г. М., И. И. Ч. и Г. И. Ч. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 600 лв. за Д. Г. М. и общо в размер на 600 лв. за И. И. Ч. и Г. И. Ч., които са доказани с приложени договори за правна защита и съдействие (л. 15 и л. 19 от делото).
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2491 от 22.05.2018 г. по в.гр.д. № 699/2017 г. на ОС – Благоевград.
ОСЪЖДА Л. Н. Ч. ДА ЗАПЛАТИ на Д. Г. М. сумата 600 (шестстотин) лева, както и ДА ЗАПЛАТИ на И. И. Ч. и Г. И. Ч. сумата 600 (шестстотин) лева – разноски за защитата им пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: