О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№399
гр. София, 05.10.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 805 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 299 от 15.11.2016г. по гр.д. № 388/2016г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 12 от 04.01.2016г., поправено с решение № 570 от 11.05.2016г., и двете по гр.д. № 3571/2016г. на Добрички районен съд за отхвърляне на предявените от Г. А. С. и М. Х. С. против К. Г. А. и И. Г. А. установителен иск за собственост въз основа на давностно владение за периода 20.09.2001г. до 20.09.2011г. върху 82 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 72624.622.5477 по кадастралната карта на [населено място], целия с площ от 154 кв.м., заедно с построената в имота сграда. Със същото решение е признато за установено, че К. Г. А. и И. Г. А. са собственици на Ѕ ид.ч. от гореописания недвижим имот и са осъдени Г. А. С. и М. Х. С. на основание чл. 108 ЗС да предадат владението върху тази идеална част.
Касационната жалба е подадена от Г. А. С. и М. Х. С. чрез пълномощника адв. Г. и касае отхвърления им установителен иск за собственост по давност върху целия имот и уважената срещу тях претенция по чл.108 ЗС за предаване владението върху Ѕ ид.ч. Касаторите се позовават на съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Изтъкват нередовност на исковата молба по чл. 108 ЗС доколкото ищците А. не са заплатили отделна държавна такса по искането за признаване на собствеността. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са повдигнати правни въпроси, в голямата си част процесуални, които касаторите най-общо считат, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, без да сочат конкретна съдебна практика.
Ответниците не са представили писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост на недвижим имот, към който е присъединен ревандикационен иск на ответниците спрямо ищците за Ѕ ид.ч. от същия имот. Г. А. С. и М. Х. С. претендират да се установи спрямо К. Г. А. и И. Г. А., че са собственици по давностно владение, осъществено в периода от 20.09.2001г. до 20.09.2011г., върху поземлен имот и сграда в [населено място]. Съответно, К. и И. А. твърдят, че са собственици на Ѕ ид.ч. от този имот, която Г. и М. С. държат без основание и претендират установяване на собствеността и предаване на владението върху нея.
Установено е от фактическа страна, че през 2006г. Г. С. лично и като пълномощник на М. С. продава на К. А. и И. А. спорния недвижим имот. С влязло в сила решение на Добрички окръжен съд по гр.д. № 685/2013г. е постановено следното: 1/ потвърдено е решението на първоинстанционния съд за обявяване недействителността на договора за продажба от 2006г., сключен от продавача М. С., на основание чл.42, ал.2 ЗЗД като сключен от негов представител при превишаване на пределите на представителната власт, в частта относно 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор 72624.622.5477.1; 2/ отменено е решението на първоинстанционния съд за отхвърляне иска за недействителност на същия договор относно дела на продавача М. С. от поземления имот и вместо това е постановено ново решение за обявяване недействителността на договора за продажба между М. С., от една страна, К. и И. А., от друга страна, като сключен от представител на продавача М. С. при превишаване пределите на представителната власт, в частта относно Ѕ ид.ч. от продадените 84/154 ид.ч. от поземления имот с идентификатор 72624.622.5477. Следователно, като краен резултат е призната недействителността на договора за продажба за Ѕ ид.ч. от поземления имот и сградата.
Разпитаните свидетели заявяват, че от около 2000г. М. и Г. живеят в имота, а А. признават, че понастоящем нямат ключ от имота. При тези обстоятелства съдът е приел, че имотът е във фактическа власт на С.. До сключване на договора за продажба през 2006г. те са безспорни собственици на имота на деривативно правно основание – договора, с който са го закупили през 2001г. и позоваването на дублиращо оригинерно основание за собственост за същия период е изключено. Предвид обявената недействителност на договора за продажба, считано от 2006г. С. се легитимират като собственици на 1/2 ид.ч. от имота /тази, за която договорът за продажба е недействителен/. За придобиване по давност на собствеността върху останалата 1/2 ид.ч., за която договорът за продажба е действителен, е необходимо да докажат явно и непрекъснато владение повече от десет години / чл. 79, ал.1 ЗС/. От сключване на договора за продажба през 2006г. до предявяване на иска за собственост през 2014г. обаче не е изтекъл изискуемия от закона десетгодишен срок. Поради това е отхвърлен предявения от тях установителен иск за собственост.
По отношение ревандикационния иск на А. за 1/2 ид.ч. от имота съдът е изтъкнал, че те са собственици на тази идеална част по силата на договора за продажба, в неговата действителна част. Ответниците по този иск С. нямат правно основание да владеят притежаваната от А. идеална част. Поради това е уважен ревандикационния иск на последните.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Повдигнати са от касаторите следните правни въпроси:
Първо, относно задължението за внасяне на държавна такса при предявяване на обективно кумулативно съединени искове и по-конкретно по иск за собственост, който съдържа две искания – за признаване на собствеността и за предаване на владението. Въпросът не обуславя нередовност на исковата молба и на постановеното решение, както считат касаторите. Не съществува съмнение, че искът за собственост е един и по него се дължи внасяне на една държавна такса, което е сторено. Както е разяснено в Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГК, т.2А, ревандикационният иск съдържа две искания за правна защита, по които съдът е длъжен да постанови два отделни диспозитива.
Вторият и третият правни въпроси касаят правомощието на въззивния съд да връща делото на първоинстанционния при наличие на очевидна фактическа грешка и възможността да се иска поправка на такава грешка след сроковете за обжалване и за допълване на решението. Въпросите са предизвикани от предприетото от въззивния съд връщане на делото на първоинстанционния за постановяване на установителен диспозитив по ревандикационния иск. Начинът, по който са формулирани обаче, не държи сметка, че съгласно чл. 247 ГПК поправката на очевидна фактическа грешка не е обвързана със срок и може да бъде осъществена както по инициатива на съда, така и по искане на страната. Съдът е действал в пълно съответствие с указанията в горепосоченото Тълкувателно решение и липсва основание за касационен контрол.
Четвъртият правен въпрос е за законосъобразността на съдебно решение, постановено без да е изготвен доклад и да е разпределена доказателствената тежест. Въпросът не е обоснован с никакви конкретни оплаквания във връзка с доклада и поради това не е в състояние да предизвика касационен контрол.
На пето място е посочен въпроса за възможността да бъдат присъединявани добросъвестно и недобросъвестно владение. Довод за такова присъединяване не е правен по делото от ищците Г.; съдът не е разглеждал този въпрос в мотивите си и затова той не е обусловил изхода на спора. Съдът е приел, че периода от 2001г. до 2006г. /до сключване на договора за продажба с ответниците/ придобивна давност не може да тече, защото Г. са били собственици на основание сключения от договор за продажба през 2001г. Претенцията за собственост по давност е отхвърлена поради недостатъчност на давностния срок от 2006г. до завеждане на делото през 2014г.
Шестият и седмият въпрос са за възможността да се владее един имот инкогнито, без никой да е видял владелеца в имота и за установяване началото на владението, без да са налице доказателства за въвод или други подобни. Не е ясно с кои мотиви на съда са свързани те. В решението на съда са възпроизведени твърденията на А., че са упражнявали фактическа власт от 2006г. до 2012г., но тези твърдения не са приети за доказани в решаващата част на мотивите. Същото се отнася и до въпроса дали действията на учредяване на ипотека върху недвижим имот прекъсват придобивната давност за него – такива са били наведените от А. възражения, но те не са възприети от съда.
На последно място е се поставя въпроса за законосъобразността на съдебен акт, който не е съобразен с обвързващата сила на мотивите на друг съдебен акт. Касаторите визират определението на Върховния касационен съд в производството по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл. 42 ЗЗД. В неговите мотиви погрешно е констатирано, че искът за недействителност е уважен за целия имот. Мотивите на това определение обаче нямат обвързваща сила. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд не извършва дейност по решаване на правния спор, а селекция на касационните жалби по установени в закона критерии. Като резултат от недопускането на касационно обжалване влиза в сила обжалваното въззивно решение и силата на пресъдено нещо се формира от неговия диспозитив. А този диспозитив в случая е правилно възприет и съобразен в обжалвания акт.
Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 299 от 15.11.2016г. по гр.д. № 388/2016г. на Добрички окръжен съд по касационната жалба на Г. А. С. и М. Х. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: