О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 03.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 254 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б. чрез прокурор Н. Н. – прокурор в окръжната прокуратура в [населено място], против въззивното решение № 169 от 1 април 2011 г., постановено по в.гр.д. № 157 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2011 г., с което е отменено решение № 2209 от 22 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 5578 по описа на районния съд в гр. Русе за 2010 г. в частта му за отхвърляне иска на А. Т. А. от [населено място], обл. Р. за осъждане на прокуратурата да му заплати обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ над сумата от 500 лева до 1000 лева и вместо него прокуратурата е осъдена да заплати на А. още 500 лева неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 15 юли 2010 г. и разноски, а в останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, защото първоначално е било повдигнато обвинение за престъпление от общ характер, а впоследствие производството е било прекратено за престъпление от общ характер, след като е преценено, че се касае за престъпление от частен характер; за същото деяние ищецът се е признал за виновен и е сключил спогодба с пострадалото лице; прекратяването на наказателното производство не е извършено на някои от основанията по чл. 243, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, а на основание чл. 24, ал. 4 НПК, тъй като прокурорът е приел, че извършеното от ищеца деяние е престъпление от частен характер; в случая се касае за едно и също престъпление, като разликата е само дали ищецът е имал или не качеството на „длъжностно лице” по смисъла на чл. 93 НК; НПК позволява прокурорът в изключителни случаи да образува наказателни производства и за престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия; въззивният съд превратно е тълкувал и приложил принципа за справедливо определяне на размера на дължимото обезщетение, изводите му са изцяло немотивирани и не се подкрепят от доказателствата по делото; не е ясно какви неимуществени вреди са причинени от воденото досъдебно производство, щом ищецът е извършил престъпление по НК и как са оценени те. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС и превратно е тълкувал и приложил принципа за справедливо определяне на размера на дължимото обезщетение, изводите са изцяло без мотиви и не се подкрепят от никакви доказателства по делото; по ЗОДОВ не е налице многобройна и обширна практика на ВКС, което обуславя разнопосочно прилагане на принципа за справедливо обезщетение, което е видно от различните размери, възприети от районния и окръжния съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; ангажира ли се отговорността на държавата в случаите, когато ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност за престъпление от общ характер, а впоследствие наказателното производство срещу него е било прекратено за престъпление от общ характер, но ищецът е бил осъден за престъпление от частен характер и има ли значение дали престъплението от частен характер е от същия вид или не; представлява ли престъплението от частен характер освобождаващ или ангажиращ държавата юридически факт по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ; приравнява ли се прекратяването на наказателното производство поради това, че престъплението, предмет на производството, е от частен характер, с хипотезата, че деянието не е извършено от лицето. Отговорът на последните три въпроса се търси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът А. Т. А. с адрес за призоваване в [населено място], чрез процесуалните си представители адв. Н. Б., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Ответникът ОД МВР [населено място] не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че изложените в постановлението съображения за прекратяване на досъдебното производство дават основание да се приеме, че ответниците следва да носят солидарна отговорност на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, защото повдигнатото и предявено обвинение не е подкрепено от събраните по делото доказателства; недоказаността на обвинението в случая е равнозначна на неизвършване на деянието, за което ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност, тъй като е налице разлика между съставите на деянията по чл. 130 НК и чл. 131 НК, а събраните доказателства не са били достатъчни, за да обосноват, че А. е действал като длъжностно лице; причиняването на лека телесна повреда е ирелевантно за изхода на спора, тъй като леката телесна повреда по чл. 130 НК се преследва по тъжба на пострадалия и намесата на правозащитните органи в този случай е недопустимо съгласно чл. 24, ал. 4 НПК; при положение, че повдигнатото и поддържано обвинение против ищеца за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 НК е било незаконно, ответниците дължат възмездяване на причинените неимуществени вреди; спазен е критерият за справедливост на обезщетението, като доказани са само твърденията на ищеца за преживени неприятни емоции и притеснения по повод образуваното наказателно производство; продължителността на периода, през който ищецът е бил обвиняем и установените преживяни притеснения дават основание да се приеме, че е справедливо за тях ищецът да бъде възмезден със сумата 1000 лева, колкото е определил и районният съд; не е налице основание за освобождаване на ответниците от отговорност или за намаляване на отговорността им, тъй като увреждането не се дължи на изключителна вина на ищеца, нито той е допринесъл за настъпването му, поради което изложените съображения в тази насока от районния съд са неправилни.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
На първо място касаторът твърди, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС и превратно е тълкувал и приложил принципа за справедливо определяне на размера на дължимото обезщетение, изводите са изцяло без мотиви и не се подкрепят от никакви доказателства по делото. Макар да се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съдебна практика по смисъла на посоченото основание не се сочи. Освен това правен въпрос, поставен по критериите, дадени в задължителното за прилагане ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, не се съдържа в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, нито в самата касационна жалба. Дори и да се приеме, че е поставен въпросът за съдържанието на понятието „справедливост” при определяне на дължими обезщетения, то отговор на този въпрос е даден в изобилна практика на ВКС, пример за която е решение № 407 по гр.д. № 1273/ 2009 г., ІІІ г.о., в която ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. Тъй като при различните случаи въз основа на различни обективни и субективни обстоятелства вредите са като правило различни, то не може да се даде търсената от касатора рамка, в която съдилищата да определят дължимите обезщетения.
Останалите три материалноправни въпроса също не обосновават допускането на касационното обжалване и даването на отговор от страна на ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, тъй като не са насочени към конкретните правни разрешения на въззивния съд. Касаторът пита ангажира ли се отговорността на държавата в случаите, когато ищецът е бил привлечен към наказателна отговорност за престъпление от общ характер, а впоследствие наказателното производство срещу него е било прекратено за престъпление от общ характер, но ищецът е бил осъден за престъпление от частен характер и има ли значение дали престъплението от частен характер е от същия вид или не. Отговорът на първата част на въпроса е очевидно положителен и се съдържа в самия закон – чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. В случая с постановлението за прекратяване на досъдебното производство е прието, че събраните доказателства не са достатъчни, за да обусловят извода, че А. е действал като длъжностно лице, а квалифицирането на действията му се ограничава до причиняване на лека телесна повреда. След това спрямо ищеца е подадена тъжба, по която е постигната спогодба между тъжителя и подсъдимия. Това е прието и от въззивния съд – налице е прекратяване на досъдебното производство при недоказано обвинение, или деянието, за което е бил привлечен към наказателна отговорност, не е извършено от ищеца. Извършено е друго престъпление, квалифицирано по друг текст на НК. Следователно обуславящият правен въпрос, незададен от касатора, е представлява ли основание за носене на отговорност от страна на държавата за обезщетяване на вреди неправилната квалификация на деянието като престъпление, производството по което е от общ характер, довела до прекратяване на наказателното производство. Липсата на подобен правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване.
По следващия правен въпрос представлява ли престъплението от частен характер освобождаващ или ангажиращ държавата юридически факт по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, въззивният съд не се е произнесъл, тъй като е взето предвид само прекратяването по обвинението за причиняване на лека телесна повреда от длъжностно лице. Същият е изводът и по последния правен въпрос – въззивният съд не е приел, че наказателното производство е следвало да се прекрати, защото престъплението е от частен характер, а защото предявеното обвинение не е подкрепено от събраните доказателства, което е недоказаност на обвинението.
Ответникът А. претендира присъждане на разноски за въззивното и касационното производство. За разноски пред въззивното производство искането следва да бъде отправено пред компетентния съд, поради което делото следва да бъде изпратено на въззивния съд за произнасяне по искането в тази му част, а за касационното производство няма данни разноски от ответника да са сторени, поради което касационният съд не присъжда разноски.
Постъпила е и частна жалба от А. Т. А. с адрес за призоваване в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Н. Б., против определение № 510 от 20 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 157 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2011 г., с което е изменено решение № 169 от 1 април 2011 г. по същото в.гр.д. в частта за разноските и А. е осъден да заплати на ОД МВР [населено място] 440 лева юрисконсултско възнаграждение и 15 лева разноски.
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.
В жалбата се сочи, че не е направено надлежно искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, а и искането е неоснователно, тъй като въззивният съд не е съобразил, че първата инстанция е присъдила обезщетение в размер на 500 лева и разноски в тежест на частния жалбоподател от 440 лева съобразно отхвърлената част от иска, въззивният съд е увеличил иска с още 500 лева и съответно е трябвало да бъде присъдена сума в по-малък размер от присъдената на първата инстанция.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че в производството пред въззивния съд МВР е представлявано от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът му дължи възнаграждение за юрисконсулт съобразно отхвърлената част от иска съгласно раздел ІІІ, чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 2 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 440 лева.
Определението е неправилно.
С решение № 1092 по гр.д. № 1092/2011 г., ІІІ г.о., ВКС приема, че съгласно настоящата редакция на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ /ДВ бр. 43/2008 г./ и за разлика от предходната такава, при частично уважаване на иск по ЗОДОВ, ищецът не дължи държавна такса в размер на 4 % върху отхвърлената част от иска, както и направените деловодни разноски. Следователно даденото от въззивния съд разрешение е неправилно и искането следва да се остави без уважение.
На частния жалбоподател следва да се присъди сумата от 15 лева сторени разноски за производството по обжалване на определението.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 169 от 1 април 2011 г., постановено по в.гр.д. № 157 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2011 г. в обжалваната му част.
ОТМЕНЯ определение № 510 от 20 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 157 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2011 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на О. д. на МВР Р., представлявана от директора С. П., за допълване на решение № 169 от 1 април 2011 г., постановено по в.гр.д. № 157 по описа на окръжния съд в гр. Русе за 2011 г. за присъждане в полза на МВР на 440 лева юрисконсултско възнаграждение и 15 лева за държавна такса.
ОСЪЖДА О. д. на МВР Р., представлявана от директора С. П., да заплати на А. Т. А., с адрес за призоваване в [населено място], [улица], ет. 4, офис 17, адв. Б., сумата от 15,00 (петнадесет ) лева разноски за частното производство.
ИЗПРАЩА делото на въззивния съд за произнасяне по молбата на А. А. за присъждане на разноски за въззивното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: