9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 04.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 2406/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).
Образувано е по подадена от С. С. Б., чрез адв. Г. Г., и [фирма], чрез адв. Ц. М., касационна жалба против решение № 376 от 20. 02. 2017 г. по гр. д. № 4204/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в, потвърждаващо решение № 1121 от 5. 02. 2016 г. по гр.д. № 2606/2012 г. на СГС, I-20 с-в, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] и С. С. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ЗС – за установяване на собствеността върху монолитна едноетажна сграда с площ от 1242 кв.м. по АЧДС № 02066/18. 02. 2000 г., а по одобрен архитектурен проект от 2002 г. с площ от 1820 кв.м., представляваща търговски обект – дискотека (бивш Младежки дом „Ц. С.“), находяща се в [населено място], район „Студентски“, [улица] (преди № 1), състояща се от гардеробно фоайе, сервизни помещения, голяма зала за дансинг, подиуми, барове, сепарета, игрална зала, абонатна станция, вентилационно помещение, складове, канцелария, фоайе и вътрешен двор, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху поземлен имот 2951, в кв. 151 по действащия кадастрален план на район „Студентски“, [населено място], за която сграда е съставен нотариален акт № 82, т. I, рег. № 4164, дело № 78/2007 г. на нотариус Б. Я., както и искът по чл. 108 ЗС – за предаване на владението върху реална част от описаната едноетажна сграда, която реална част представлява търговски обект – дискотека „П. Д. Център“, с площ по документи 1067 кв.м., а по измерване 1385 кв.м., означена с червен контур и защрихована с жълт цвят в комбинирана скица № 4 на вещите лица Д., С. и Г., приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението.
В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост и неправилност на решението. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускането му до касационен контрол.
Ответната страна по касационната жалба [фирма] изразява становище за неоснователност на същата, правилност на постановеното въззивно решение, както и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение съставът на апелативния съд е потвърдил постановеното от градския съд първоинстанционно решение, с което са уважени предявените от [фирма] против [фирма] и С. С. Б. искове по чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 108 ЗС.
За да постанови този резултат, въззивният съд, излагайки собствени мотиви и препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, е приел, че сградата, предмет на установителния иск, е собственост на [фирма], което ги е придобило на основание чл.17а ЗППДОП (отм.), а реалната част от тази сграда, предмет на осъдителния иск, се владее без основание от ответниците.
Първият поставен в изложението въпрос засяга проблема за допустимостта на съдебно решение, постановено по установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и по осъдителен иск за собственост по чл. 108 ЗС, предявени за една и съща вещ, както и проблема за допустимостта на решение по иск по чл. 108 ЗС, несъдържащо установителен диспозитив.
Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на ТР № 4/2014 г. от 14. 03. 2-016 г. на ОСГК на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
Липсва идентичност на обекта на установителния и осъдителния иск. Установителният иск е предявен за защита на претендираното от ищцовото дружество право на собственост върху цялата процесна сграда, включително и върху незавладяната от ответниците реална част от същата. Правният интерес от иска е обоснован с извънсъдебно оспорване на собствеността на ищцовото дружество върху цялата сграда. Защитата ще се постигне, като спорът за собствеността на цялата сграда се реши със сила на пресъдено нещо и се внесе яснота и безспорност в отношенията между страните по въпроса дали собствеността върху същата е придобита от ищеца на твърдяното придобивно основание. Осъдителният иск е предявен за защита правото на собственост върху завладяната от ответниците реална част от процесната сграда, която защита ще се даде чрез осъждането им да предадат на ищцовото дружество реалната част от сградата, намираща се в тяхна фактическа власт.
Вярно е, че завладяната от ответниците реална част от процесната сграда следва да е предмет само на осъдителния, но не и на установителния иск. Частичната недопустимост на решението по установителния иск досежно тази реална част , обаче, не би довело нито до недопустимост на решението по установителния иск за владяната от ищеца реална част от сградата, нито до недопустимост на решението в осъдителната му част. Този порок не би повлиял и на изхода на делото по установителния иск – за реалната част, която се владее от ищеца и по осъдителния иск – за реалната част, завладяна от ответника. В този смисъл, поставеният въпрос не е обуславящ и не е от значение за изхода на спора.
В частта по иска по чл. 108 ЗС решението не противоречи на соченото от касатора ТР № 4/2014 г. от 14. 03. 2016 г. Със същото се приема, че липсата на установителен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС не води нито до недопустимост, нито до неправилност на съдебното решение. Порокът би могъл да се поправи по реда на чл. 247 ГПК, чрез поправка на очевидна фактическа грешка, изразяваща се в несъответствие между мотиви и диспозитив. А в случаите, при които спорът за собственост върху вещта е решен по исков ред, по предявен установителен иск за собственост, няма пречка искът по чл. 108 ЗС да съдържа само осъдителен диспозитив.
Вторият въпрос е допустимо ли е упражняване на косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила решение на общинската служба по земеделие, съотв. на ОСЗГ или ПК, за възстановяване на собствеността, без да е направено възражение по чл. 17, ал. 2 ГПК. Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 5/2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
Въпросът се поставя във връзка с представеното и прието като доказателство във въззивното производство решение № 40 от 3. 09. 1993 г. на ПК – Д., относно което въззивният съд е упражнил косвен съдебен контрол за материална законосъобразност, приемайки наличие на пречки по чл. 10Б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху имота, предмет на реституционния административен акт.
Не съответства на данните по делото твърдението, че никоя от страните не е направила възражение по чл. 17, ал. 2 ГПК и искане за упражняване косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на поземлената комисия. Видно е от отговора на въззивната жалба, подаден от [фирма], чрез адв. К., вх. № 95139/13. 07. 2016 г., страници 8 и 9, че в същия се възразява срещу законосъобразността на влязлото в сила реституционно решение и се изразява становище, че според приетото с ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, държавата не е обвързана от постановения индивидуален административен акт и върху същия е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК.
Действията на въззивния съд, изразяващи се в инцидентно произнасяне, на осн. чл. 17, ал. 2 ГПК, по законосъобразността на решението на поземлената комисия напълно съответстват на разясненията, дадени с цитираното тълкувателно решение. След като е допустимо държавата, по предявен от нея или срещу нея иск за собственост, да възразява срещу материалната незаконосъобразност на административния акт, то това оспорване следва да се приеме за допустимо и за държавно еднолично търговско дружество, което не е участвало в административната процедура по възстановяване на собствеността.
Третият въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и всички доводи на страните, като се твърди разрешаването му в противоречие с ТР № 1/4. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и с решение № 7 от 8. 02. 2012 г. по гр. д. _№ 519/2011 г., 2 г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие с указанията, дадени с цитираната практика, съставът на въззивния съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност – включително и посочените от касатора постановление от 08. 11. 2011 г. на ЧСИ А. П. за възлагане на недвижим имот, приложен към отговора на исковата молба, както и заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза, прието в проведено на 10. 03. 2014 г. съдебно заседание. Разгледал е и всички въведени от страните и относими към спора доводи и възражения, а мотивите на съдебния акт отразяват осъществена решаваща правораздавателна дейност.
Относно възлагателното постановление от 8. 11. 2011 г. въззивният съд, на основание чл. 272 ГПК, е възприел фактическите изводи на първоинстанционния съд, според които със същото е възложен на С. С. Б. собствеността върху поземлен имот с пл. № 2951 от кв. 120, 121, 151 и 152 по плана на [населено място], м. „Студентски град“ „заедно с всички подобрения и приращения, съгласно чл. 92 ЗС“, а на 14. 12. 2011 г. постановлението е поправено, като е заличен изразът „заедно с всички подобрения и приращения“. Възприел е и правните изводи, според които възлагателното постановление не е прехвърлило право на собственост върху процесната сграда, тъй като същата не е принадлежала на длъжника, а публичната продан на недвижим имот е деривативен придобивен способ. Тези изводи на градския съд, възприети и от състава на апелативния, съответстват на приетото в ТР № 5/18. 05. 2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан правилото на чл. 92 ЗС не намира приложение, ако в постановлението за възлагане не фигурира построената в имота сграда, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан. Съответства на приетото в мотивите към тълкувателното решение и правният извод на градския съд, възприет от въззивната инстанция, според който публичната продан на недвижим имот се определя като деривативен, а не оригинерен придобивен способ.
Въззивният съд е разгледал, излагайки собствени мотиви и възприемайки и тези на градския съд, и довода във въззивната жалба за недоказаност на ползваната от ответниците част от сградата.
Следващият поставен въпрос касае доказателствената сила на актовете за държавна собственост, установена в чл. 5, ал. 2 ЗДС, констативния им характер, възможността за тяхното оспорване и доказателствената тежест за опровергаване на удостоверените с тях констатации. Твърди се противоречие с решение № 321 от 14. 10. 2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В соченото решение на ВКС е прието, че актът за държавна собственост се ползва с доказателствена сила, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗДС, която, при оспорване, може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата. Прието е, че тъй като държавата не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна собственост е да установи, че към момента на актуването имотът е имал друг собственик.
Въззивното решение не съдържа изводи в обратния смисъл.
При обсъждането на АЧДС № 02066/18. 02. 2000 г., съставен за процесната сграда, съставът на апелативния съд нито е приел, че актът има конститутивно действие, нито е отрекъл доказателствената му сила и възможността за опровергаването й чрез оспорването му, нито е определил неправилно доказателствената тежест при оспорване на констатирано с акта, в полза на държавата, право на собственост.
Приел е, че като официален свидетелстващ документ, актът се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, която в случая не е оборена от събраните по делото доказателства, които не опровергават, а подкрепят констатациите в акта.
Обсъдил е, излагайки собствени мотиви и споделяйки тези на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, и доказателствата, подкрепящи извода за придобито от държавата право на собственост върху сградата на основание чл. 92 ЗС, а именно: а/. АДС № 945/1971 г. и АДС № 1748/89 г., установяващи построяване на сградата върху държавен имот, предоставен за нуждите на Министерство на народната просвета и Министерство на културата, науката и просветата; б/. писмени доказателства (писма и скици) и заключения на две тройни технически експертизи, установяващи, че в първия кадастрален план от 1967 г. процесната сграда не фигурира като построена, в скица от 1973 г. е отразена като „Столова в строеж“, в кадастралния план от 1974 г., л. 599, е нанесена като „Столова в строеж“ ; в/. писмени доказателства, установяващи, че към 1976 г. строителството на сградата е било довършено, същата е представлявала студентски стол и е била придобита от държавата на осн. чл. 92 ЗС, като построена върху държавна земя – записаната в сметка 203 „Сгради“ година на придобиване (30. 06. 1976 г.), предоставянето й на създаденото през 1976 г. ОСП „Студентски столове и общежития“; г./. акт – образец 17 от 1982 г., от който се установява, че през посочената година сградата е била преустроена от столова в Младежки дом „Ц. С.“, а като инвеститор на преустройството е посочено ОСП „Студентски столове и общежития“; д/. писмени доказателства, установяващи, че през 1987 г. ОСП „Студентски столове и общежития“ (създадено 1976 г. и правоприемник на две държавни стопански предприятия – ДП „Студентски столове“, създадено 1947 г., и ДСП „Студентски общежития“, създадено 1973 г.) е преобразувано в СО „Студентски столове и общежития“, което с РМС № 25/17. 05. 1995 г. е преобразувано в [фирма], приемащо всички активи и пасиви на преобразуваното предприятие, включително и процесната сграда (същата не е изключена изрично от активите на държавното предприятие в акта за преобразуването му в търговско дружество). Въз основа на всички описани доказателства са приети за необорени съдържащите се в акта за частна държавна собственост констатации за придобиване на собствеността върху сградата от държавата на основание чл. 92 ЗС, чрез построяването й върху държавен имот.
Представеният от ответниците по иска, с въззивната жалба, нотариален акт № 28/1943 г. за установяване право на собственост върху недвижим имот чрез обстоятелствена проверка не разколебава горният извод.
Дори да се приеме, че описаният в нотариалния акт недвижим имот се включва в имотите, предмет на АДС № 945/1971 г. и АДС № 1748/89 г. и доказва, че към образуване на ТКЗС същият е бил собственост на Д. Г. П., на чийто наследници е реституиран с решение № 40 от 3. 09. 1993 г. на ПК – Д., то това не изключва възможността впоследствие имотът да е бил отреден, заедно с други имоти, за осъществяване на държавни и обществени мероприятия, предвидени в застроителен и регулационен план, и тези мероприятия да са реализирани чрез построяване на сгради, съоръжения и др.
Неоснователен е доводът на касатора, според който с този нотариален акт се доказва, че към 2000 г. (съставянето на акта за частна държавна собственост за сградата) имотът е бил собственост на физическо лице и е било невъзможно сградата да се придобие от държавата на основание чл. 92 ЗС. На първо място, актът за държавна собственост няма правопораждащо действие, а със съставянето му през 2000 г. се констатира вече придобито по приращение право на собственост. На следващо място, към 2000 г. доказателство за собственост върху терена на наследниците на Д. Г. П. би могло да бъде влязло в сила решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, каквото е представено и прието във въззивното производство – решение № 40/3. 09. 93 г. на ПК – Д.. В случая, обаче, предвид допустимостта на косвения съдебен контрол за законосъобразността му и доказателствата по делото, установяващи пречки за реституция по смисъла на чл. 10Б ЗСПЗЗ, вр. пар. 1в ДР ППЗСПЗЗ за частта от имота, заета от процесната сграда и прилежащия към сградата терен – реализирано след образуване на ТКЗС обществено мероприятие, решението на поземлената комисия се явява незаконосъобразно (унищожаемо) за частта от имота под процесната сграда, както и за частта от имота около нея, представляваща прилежащ терен.
Последният поставен въпрос е формулиран неразбираемо: „Въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, че в амортизационната ведомост, като счетоводен регистър, въз основа на който се изготвя счетоводния баланс, в сметка № 203 „Сгради“ е заприходена сграда „Бюфет – дискотека“, с дата на придобиване 30. 06. 1976 г.“ Вероятно желанието на касаторите е било да поставят на разглеждане проблема дали заприходяването на сграда в сметка № 203 „Сгради“, в амортизационната ведомост и в счетоводния баланс е основание за придобиване на право на собственост. Твърди се противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията й до влизане в сила ЗИД ГПК (обн. ДВ бр. 86:2017 г.). Като доказателства за противоречива практика са представени три съдебни решения: решение № 504/22. 06. 2009 г. по гр. д. № 793/2008 г. на РС – Враца, решение от 23. 12. 2014 г. по гр. д. № 428/2014 г. на СГС, II Г възз. състав и решение на ВКС, постановено по отменения ГПК – решение № 1079 от 1. 12. 2005 г., 4 г.о.
Така поставеният правен въпрос въобще не е обсъждан от състава на апелативния съд, нито е обусловил решаващите изводи, обективирани в атакуваното решение.
Мотивите към същото не съдържат становище, според което счетоводното завеждане на сградата в сметка № 203 „Сгради“, в амортизационната ведомост и в счетоводния баланс е придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС и легитимира дружеството за собственик, нито извод в обратния смисъл.
За да приеме основателност на предявените искове съдът е разгледал въведеното от ищеца придобивно основание – чл. 17а ЗППДОП. Съобразил е тълкувателно решение № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 1 от ПМС № 201/1993 г., съотв. чл. 17а ЗППДОП (отм.) за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия включва следните елементи: държавата да е била собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие; с акта на преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество, а вещно-транслативния ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на последното. В мотивите към тълкувателното решение е посочено, че в рамките на възникнал гражданско-правен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства (самия административен акт за предоставяне на това право), така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Съответстват на постановките на коментираното тълкувателното решение изводите на въззивния съд, според които счетоводното отразяване на сградата в сметка № 203 „Сгради“, в амортизационната ведомост и в счетоводния баланс са доказателства за предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на преобразуваното в еднолично търговско дружество държавно предприятие.
В изложението се поддържа, че по поставените в същото правни въпроси е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Така твърдяното основание не е налице. Обсъждането на поставените въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по същите има формирана богата съдебна практика, а по приложимите към въпросите правни норми е дадено тълкуване и разяснения по прилагането им с коментираните по-горе тълкувателни решения на ОСГК и на ОСГТК на ВКС.
Изложението съдържа и оплаквания за неправилност на решението, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК – необоснованост, допуснати съществени процесуални нарушения и противоречие с материални правни норми, разглеждането на които в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото С. С. Б. и [фирма] следва да бъдат осъдени да заплатят на [фирма], на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 376 от 20. 02. 2017 г. по гр. д. № 4204/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в.
ОСЪЖДА С. С. Б. и [фирма], на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, да заплатят на [фирма] общо сумата 100 лв. (всяко от посочените лица по 50 лв.) юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: