О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
гр. София, 06.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 850 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 15.02.2010 год. по гр. д. № 1313/2009 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение по гр. д. № 21324/2003 год. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от П. Д. П. и Г. Д. В. от гр. С. срещу М. И. Т. и З. И. Т. от същия град искове за ревандикация на недвижим имот в гр. С. – К., м. „Р.”, с площ 1 094 кв. м., заснет с пл. № 1352 в кад. лист 640 по кад. план на С.-К., м. „Р.”, идентичен с част от имот пл. № 315 по кад. план на С. от 1956 год., при съседи: С. Кр. Д., Ст. Д. – наследници, П. К. Д. и д-р Т..
Ищците П. Д. П. и Г. Д. В. обжалват въззивното решение с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон с молба за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, с присъждане на направените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Макар и да не са формулирани конкретните въпроси, по които произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с представената съдебна практика, от съдържанието на изложението и доводите в него могат да се изведат тези по приложението на разпоредбите на чл. 10, ал. 7 и ал. 13 ЗСПЗЗ, които според касаторите въззивният съд е възприел като взаимнопротиворечиви в противоречие със съдебната практика, както и приложението на разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Излагат се и съображения за необоснованост на изводите на въззивния съд относно липсата на идентичност на възстановения на касаторите земеделски имот с процесния, както и на нарушение на материалния и процесуалния закон. С допълнителна молба от адв. Ел. М., приподписал касационната жалба и изложението към нея, са представени описаните в нея съдебни решения, без изрично позоваване на твърдяното противоречиво произнасяне от въззивния съд с приетото в тях.
Ответниците З. И. Т., чрез пълномощника му адв. К. К. и М. И. Т., чрез пълномощника й адв. О. Б., в представените писмени отговори на жалбата оспорват допустимостта на касационното обжалване на решението, поради липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК – касаторите не са формулирали правните въпроси, произнасянето по които от въззивния съд да е обусловило изводите му и същото да е в противоречие с представената съдебна практика, нито са изложени съображения за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Евентуално се поддържа становище за неоснователност на касационната жалба, с искане за присъждане на направените от тях съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид доводите на касаторите относно наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за този извод са следните:
За да отхвърли предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищците не се легитимират като собственици на спорния имот на основание възстановяването му по ЗСПЗЗ с решението от 1993 год. като наследници на З. Д., тъй като са налице пречки за възстановяването му – имотът е бил предмет на замяна, която е запазила действието си с оглед застрояването му и са налице последващи разпореждания с него, като се е позовал на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, приемайки противопоставимостта на тези основания на наследниците на бившия собственик на земеделския имот. Независимо от този извод въззивният съд е приел като основание за отхвърляне на иска за собственост и установената по делото въз основа на многобройните заключения на техническите експертизи липса на идентичност между описания в нот. акт № 155/42 год., т. 1 имот на наследодателката на ищците З. Д. и имот пл. № 315 по кадастралния план от 1958 год., респ. с част от имота на ответниците с пл. № 293 по сега действуващия план.
Следователно, въпросът за идентичността на бившия имот на наследодателката на касаторите /описан в нот. акт от 1942 год./ с възстановения такъв по кадастралния план от 1958 тод. /с пл. № 315/, както и със сега заснетия имот на ответниците /пл. № 293/ е релевантен за изхода на спора, тъй като представлява едно от изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на иска. По него обаче не е налице произнасяне в противоречие на представената съдебна практика, каквото впрочем не се и сочи, тъй като представлява фактически въпрос, изясняването на който е обусловено от събраните доказателства. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на осонванията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне.
И по втория въпрос – възможността да се възстанови имота на наследниците на бившия собственик преди замяната от Т. комисия в полза на трети лица /при положение за установена идентичност на имота/, произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с представената от касаторите съдебна практика. Разгледаните в решение 18 по гр. д. № 1080/99 год. на ІV г. о. на ВКС и решение № 1093 по гр. д. № 1962/98 год. на ІV г. о. на ВКС казуси са различни – в тях ответниците са получили имота по разпоредителна сделка от ТКЗС, което е непротивопоставимо на възстановяването по ЗСПЗЗ в лицето на бившите собственици при положение, че не е налице изключението по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – законен строеж, и съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Макар и да са обсъждани тези разпоредби в обжалваното решение, то съображенията във връзка с тях не са обусловили направения извод за неоснователност на ревандикационния иск, а и произнасянето по тях не бележи противоречие с представената съдебна практика. Релевантният в казуса въпрос е този за запазване действието на замяната от Т. комисията поради застрояването на получения от наследодателката на ответниците в замяна имот /предмет на нот. акт № 76/65 год./ и разпореждането с част от него с нот. акт № 177/68 год. в полза на ответниците по иска, съгласно разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Касаторите не обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК – произнасянето по този правен въпрос да е в противоречие с представената съдебна практика или същият да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Обратното, изводите на въззивния съд съответствуват на установената съдебна практика по приложението на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, поради което и не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Обосноваването им с цитиране на разпоредбите на закона или представяне на съдебна практика изобщо, която е и неотносима /цитираните по-горе решения, както и останалите такива към изложението/, не може да бъде постигнато, а съображенията на касаторите относно неправилността на решението, поддържани и в представеното изложение, не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство.
С оглед на тези съображеиня и направеното от ответниците искане за присъждане на разноски, касаторите следва да понесат направените от тях такива в настоящето производство в размер на 500 лв. – на З. Т. и 800 лв. – на М. Т., представляващи заплатеното адвокатско възнаграждение по представените договори за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 15.02.2010 год. по гр. д. № 1313/2009 год. на Софийски градски съд, по подадената от П. Д. П. и Г. Д. В. касационна жалба против него.
Осъжда П. Д. П. от гр. С., ул. „П.” № 25 и Г. Д. В. от гр. С., ул. „З. З.” № 6 да заплатят на З. И. Т. сумата 500 лв., а на М. И. Т. сумата 800 лв., представляващи разноски за настоящето производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: