О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 09.01.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.6589 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 24.06.2013г. по гр.д.№12034/10г. на Софийски градски съд е отменено решението от 27.07.10г. по гр.д.№17204/07г. на Софийския районен съд и е уважен предявеният положителен установителен иск за собственост – признато е за установено по отношение на ответниците [фирма], М. Т. Т., И. Г. Т. и Г. Т. Т., че ищецът Л. К. Г. е собственик на реална част с площ от 717кв.м. от поземлен имот №259, целият с площ от 1910 кв.м., попадащ в кв.24 по плана на [населено място], в.з.”К.-ІІІ част – разширение”, за който е отреден УПИ Х-259 по плана на [населено място].
Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищеца К. Г. С. е придобил по силата на замяна по ЗТПС /отм./ нива от 6,400 дка в землището на Д., за което е бил издаден и нотариален акт №189/16.04.1957г. С частен писмен договор от 12.06.1957г. К. С. продал на наследодателя на втората група ответници – М. Т. Х. 600 кв.м. от тази нива. През същата година М. Х. закупил с частен договор от трето лице още 700 кв.м. в същата местност. С нотариален акт №190/1992г. ответниците М. Т. Т. и Г. Т. Т. са признати за собственици по обстоятелствена проверка на неурегулирано дворно място от 1300 кв.м. в землището на Д., част от ПИ №259, целият с площ от 2100кв.м., а с нот.акт №106/2006г. са признати за собственици по давност на 635/1935 ид.части от ПИ №259. Впоследствие, с нот.акт №10/2007г., М. Т., И. Т. и Г. Т. са продали на другия ответник [фирма] имот пл.№259 с площ по графични данни от 1935 кв.м.
Прието е, че с решение №3003/23.12.72г. по гр.д.№293/72г. на ВС лицата Т. М. Т., И. М. Н., М. Т. Т. и Г. Т. Т. са били осъдени да предадат на К. Г. С. владението върху 1000 кв.м., представляващи част от нивата от 6,400 дка, предмет на замяната по ЗТПС /отм./. Това решение е било предмет на изпълнително производство, като с протокол от 18.11.74г. К. С. е бил въведен във владение на присъдения имот. Въз основа на приетите във въззивната инстанция експертизи съдът е приел, че процесният имот от 717 кв.м. е идентичен с онези 1000 кв.м. от нивата на К. С., които са му били присъдени с решението на Върховния съд от 1972г. Прието е, че ответниците М. Т. Т., И. Г. Т. и Г. Т. Т. не са станали собственици на спорния имот въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. За периода от 10.11.1961г. до 13.03.1990г. са били налице пречките на ЗРПВПВННИ и З. за придобиването му по давност, а след 1990г. няма данни да е установено намерение за своене от страна на ответниците физически лица, нито е установено по категоричен начин упражняването от тях на фактическа власт върху целия имот пл.№259, част от която са спорните 717 кв.м.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от всички ответници.
Жалбоподателите считат, че предявеният установителен иск е процесуално недопустим поради липса на правен интерес, а оттук е недопустимо и обжалваното решение по него. Ищците не са във владение на спорния имот и е следвало да се защитят с ревандикационен, а не с установителен иск за собственост. На следващо място – като е признал за установено, че ищецът е собственик на реална част от имот, съдът не е проверил дали от останалата част може да се обособи самостоятелен урегулиран поземлен имот. Неправилен бил и изводът на съда, че спорният имот е идентичен с нивата от 6,400 дка, на която собственик е бил наследодателят на ищеца, а също и изводът, че спорната част не е била придобита по давност от ответниците – физически лица след отмяната на З. през 1990г.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Налице ли е правен интерес от установителен иск за собственост, ако ищецът не е във владение на спорния имот и може да се защити чрез предявяване на осъдителен иск по чл.108 ЗС. По този въпрос жалбоподателите се позовават на определение №427/27.09.10г. по ч.гр.д.№708/09г. на ВКС, І ГО; решение №1019/1996г. на ВС, ІV ГО и ТР №178/30.06.86г. по гр.д.№150/85г. на ОСГК на ВС.
2. Може ли предмет на иск за собственост да бъде реална част от поземлен имот и следва ли за уважаването на такъв иск процесната реална част да отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен УПИ. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №4326/14.07.11г. по гр.д.№4155/11г. на СГС, решение №254 от 21.05.10г. по гр.д.№4/2009г. на ВКС, І ГО.
3. Произнесъл ли се е извън искането съдът, който е признал на основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ право на собственост на ищците върху недвижим имот, който е различен от индивидуализирания от ищците по делото. По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
4. Следва ли в хипотеза на установителен иск по отношение на реална част от имота съдът да провери дали останалата част от имота, необхваната от ищцовата претенция, е възможно да се обособи като самостоятелен имот, със съответната минимална площ. По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
5. За елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене от владелеца – т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на ответника. По този въпрос жалбоподателите поддържат, че само при съсобственост се изисква обективиране на намерението за своене на идеалните части на другите съсобственици, а при хипотеза на завладяване на чужд имот практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене, а само владението да е непрекъснато, явно /не по скрит начин/ и спокойно – решение №223/05.04.2006г. по гр.д.№14/2006г. на ВКС, І ГО, решение №262/29.11.11г. по гр.д.№342/11г. на ВКС, ІІ ГО.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос има задължителна практика на ВКС – ТР №8/27.11.13г. по т.д.№8/12г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с разрешението, дадено от ОСГТК на ВКС, ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по този процесуалноправен въпрос.
Няма противоречие между обжалваното въззивно решение, с което е уважен иск за собственост на реална част от урегулиран поземлен имот и посочената от жалбоподателите практика на СГС и ВКС. С влязлото в сила решение №4326/14.07.11г. по гр.д.№4155/11г. на СГС е потвърдено решение на първата инстанция, с което е уважен иск за собственост на реална част от 100 кв.м. от дворно място, съставляващо УПИ. В решение №254 от 21.05.10г. по гр.д.№4/2009г. на ВКС, І ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК, е прието, че когато предмет на иска за собственост е реална част от УПИ, границите на спорната част биха могли да се определят чрез описанието им с помощта на вещо лице, ако не са материализирани на място. И в двата случая не е имало колебание, че предмет на делото може да бъде реална част от урегулиран поземлен имот, както е и по настоящото дело.
Третият въпрос не е от значение за изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване, тъй като в случая има пълно съответствие между имота, описан в петитума на исковата молба и имота, описан в диспозитива на въззивното решение.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по четвъртия въпрос. В съдебната практика, включително и в посочените от жалбоподателите решение №4326/14.07.11г. по гр.д.№4155/11г. на СГС и решение №254 от 21.05.10г. по гр.д.№4/2009г. на ВКС, І ГО, не е имало съмнение, че когато предмет на делото е иск за собственост на реална част от урегулиран поземлен имот, при уважаването на този иск съдът не се интересува дали останалата реална част има достатъчна площ, която може да се обособи в самостоятелен УПИ. Освен това – в случая предмет на делото е реална част от 717кв.м. от урегулиран поземлен имот, целият с площ от 1910 кв.м. и няма съмнение, че остатъкът е достатъчно голям, за да се образува от него самостоятелен УПИ.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по петия въпрос. За да приеме, че не е налице придобиване по давност на спорния имот, въззивният съд е изходил от това, че по делото не са установени по категоричен начин обективният и субективният елемент на владението – фактическа власт върху имота и намерение за своенето му. Допълнително изложеното съображение, че ответниците е трябвало да установят намерението си по отношение на собствениците, следва да се разбира в контекста на цялото изложение – че владението на имота от ответниците е следвало да бъде явно и несъмнено за собствениците. Този извод не противоречи на приетото в решение №262/29.11.11г. по гр.д.№342/11г. на ВКС, ІІ ГО, че при завладяването на чужд имот не е необходимо уведомяването на собственика за намерението за своене на имота му, а е достатъчно владението да е постоянно, непрекъснато, явно / не по скрит начин, така, че да не може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Идеята и на двете решения е, че от фактическите действия, с които се упражнява фактическа власт, собственикът трябва да може да разбере за завладяването на имота му от трето лице. Правните изводи на двата съдебни състава съвпадат. Разликата между двете дела е единствено във фактическата обстановка. По настоящото дело не е установено по категоричен начин ответниците да са упражнявали фактическа власт върху спорния имот, който е останал пустеещ, а по другото дело завладяването на имота е било несъмнено, тъй като владелците са засадили дръвчета, паркирали са автомобила си, държали са кучета в къщурка, складирали са строителни материали.
Що се отнася до другото посочено от жалбоподателите решение – №223/05.04.2006г. по гр.д.№14/2006г. на ВКС, І ГО – то касае завладяване на съсобствен недвижим имот, хипотеза, при която се изисква отблъскване на владението на останалите съсобственици.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в настоящата фаза на касационното производство не могат да се обсъждат заявените от жалбоподателите оплаквания срещу извода на въззивния съд, че не е доказано завладяването на спорния имот. Тези оплаквания не са формулирани в правен въпрос, нито са свързани с някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Тъй като ответниците в настоящото производство не са представили доказателства за направени разноски по делото, такива не следва да бъдат присъждани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 24.06.2013г. по гр.д.№12034/10г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: