1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр.София, 17.01.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
дванадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1915/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на И. Н. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Т. окръжен съд № 126 от 29.09.2010 г. по гр.д.№ 234/ 2010 г. С посоченото решение частично е потвърдено и частично е отменено решение на П. районен съд по гр.д.№ 79/ 2010 г., като по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Д. Г. М. искове, квалифицирани по чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 2 000 лв и по чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата 645,24 лв.
С оглед изрично формулираният петитум в жалбата, въззивното решение се атакува в частта, в която е отхвърлен искът за сумата 2 000 лв със законната лихва и разноските по делото. В частта, в която е отхвърлен иск за сумата 645,24 лв, въззивното решение не е обжалвано и следователно следва да се счита влязло в сила от момента на изтичане на срока по чл.283 от ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд отговорил неправилно на материалноправният въпрос нищожно ли е поради липса на основание едностранно изявление за заплащане на определена сума пари, когато в материализиращият го документ не е посочена причината за поетото задължение. Поставя и процесуалноправните въпроси допустимо ли е основанието на такова изявление да се доказва с други доказателства, освен с писмените, както и в чия тежест е доказването на това основание и прилага ли се презумпцията по чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД. Според жалбоподателката отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а с решение на Т. окръжен съд по гр.д.№ 448/ 2007 г. въз основа на същото едностранно изявление бил уважен иск срещу ответника за предходен период. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за отмяната му.
Ответникът по касация Д. Г. М. оспорва жалбата като излага доводи, че изводите на въззивния съд в обжалваното решение са правилни и законосъобразни. Моли обжалването да не бъде допускано.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са бивши съпрузи, бракът им е прекратен с развод по вина на ответника, но преди прекратяването било издадено от съпруга писмено изявление, с което се задължава да плаща на съпругата (ищца в производството) сумата от по 1 000 лв в продължение на 10 години до 2016 г. Счетено е за допустимо основанието за поемане на задължение (в смисъл договор) да се установява със свидетелски показания, но разпитаните свидетели не са кредитирани. Искът е отхвърлен, защото съдът е приел, че разпоредбата на чл.44 от ЗЗД предвижда възможност едностранните задължения да пораждат права и задължения само в изрично предвидените от закона случаи. Процесното писмено изявление не било предвидено в закона. Евентуално са изложени доводи, че то е нищожно поради липса на основание.
При така изложените фактически и правни изводи на въззивния съд поставените от жалбоподателката въпроси не обуславят въззивното решение. Нищожността на изявлението поради липса на основание е само допълнителен довод, на който въззивният съд се е позовал в решението си. Основното му съображение се основава на правилото на чл.44 от ЗЗД, недопускащо едностранни волеизявления да пораждат права и задължения извън изрично предвидените от закона случаи. Практиката по прилагането на чл.44 от ЗЗД не е противоречива, а е трайно в смисъла, в който разпоредбата е тълкувана и от въззивния съд. Във връзка с тази разпоредба въпрос по чл.280 от ГПК не е формулиран, а поставените въпроси във връзка с причината за издаване на разписката и доказването й не обуславят решението, защото какъвто и отговор да получат, те не биха се отразили на крайния изход от спора. Във всеки случай ищцовата претенция би била неоснователна, доколкото се основава на едностранна сделка, неуредена изрично в закона.
Що се касае до решението на Т. окръжен съд по гр.д.№ 448/ 2007 г., влязло в сила, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата за 2007 г. сумата 1 000 лв въз основа на същото писмено изявление, то не противоречи на обжалваното решение по правни въпроси. Видно от мотивите на съда към акта по гр.д.№ 448/ 2007 г., той е приел че разписката доказва възмезден договор – доколкото ищцата полага грижи в домакинството на ответника за съответната година. В настоящето дело не се твърди между страните да е сключен договор, а и решаващите мотиви на съда да отхвърли иска са различни – той е приел, че между страните няма договор, а че се касае до едностранна сделка, извършена от ответника и неуредена в закона. Поради това между двете съдебни решения има противоречия по фактически, но не и по правни въпроси. Само противоречивата практика по правни въпроси обаче може да е основание за намеса на касационния съд. Тъй като такива противоречия в случая не се констатират, обжалването не следва да се допуска.
Предвид изложеното няма основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение и искането за това следва да се отхвърли. На ответника по касация следва да се присъдят разноските, направени пред ВКС.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Т. окръжен съд № 126 от 29.09.2010 г. по гр.д.№ 234/ 2010 г. в частта му, в която е отхвърлен предявеният от И. Н. Б. против Д. Г. М. иск, квалифициран по чл.79 ал.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата 2 000 лв със законната лихва и разноските по делото.
В останалата част решение на Т. окръжен съд № 126 от 29.09.2010 г. по гр.д.№ 234/ 2010 г. е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА И. Н. Б. да заплати на Д. Г. М. сумата 300 лв (триста лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: