О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр. София, 18.01.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2741 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 89 от 06.03.2018 год. постановено по в. гр. д. № 103/2018 год. Окръжен съд – Пазарджик като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 629 от 08.11.2017 год. постановено по гр. д. № 1201/2015 год. на Районен съд – Пещера, с което е признато за установено по отношение на М. Н. Т., [населено място], и В. К. А., [населено място], че Д. И. К. и С. И. К., [населено място], са собственици на следния недвижим имот: 150/374 ид. части от ПИ с идентификатор ***, извън регулация, с адрес: [населено място],[жк], местност „О.“, подробно описан в нот. акт № 192/1995 год., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 3333 от 11.04.2018 год. в срок от ответниците М. Н. Т. и В. К. А., чрез адв. Р. Й.. Касаторите поддържат, че решението е недопустимо – постановено по нередовна искова молба, в която липсва индивидуализация на дворното място и жилищната сграда, недопустимо е да се претендира придобиване по давност на идеални части от недвижим имот, без да е посочена реалната част от този имот, която се владее. Решението е и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на чл. 68 и сл. ЗС, чл. 5 ЗВСОНИ, чл. 40 ЗТСУ /отм./, чл. 108, 109 ППЗТСУ /отм./, като е игнорирал разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ за строителството в земеделски земи. Искат обезсилване, евентуално отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения установителния иск. Претендират присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване се сочат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК /недопустимо и очевидно неправилно/. Поставят се въпросите: следва ли въззивният съд при обсъждане на допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение да проверява редовността на исковата молба и ако констатира нередовности да даде указания за отстраняването им /посочва се противоречие с т. 5, ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, ВКС и т. 4, ТР № 1/17.07.2001 год. по тълк. д. № 1/2001 год., ОСГК, ВКС/; редовна ли е искова молба, в която не се съдържа пълна индивидуализация на недвижимите имоти, върху които се претендира право на собственост, чрез посочване на тяхното местоположение, граници, регулационен статут и площ /твърди се противоречие с решение № 253/18.05.2010 год. по гр. д. № 1114/2009 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 555/01.07.2010 год. по гр. д. № 1259/2009 год., ВКС, ІV г. о., решение № 165/09.04.2012 год. по гр. д. № 553/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 317/03.08.2012 год. по гр. д. № 257/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 74/22.03.2013 год. по гр. д. № 757/2012 год., ВКС, І г. о./; допустим ли е иск за придобиване право на собственост на основание давностно владение върху идеални части от недвижим имот, без да са конкретизирани реалните части от имота, които се твърди, че се владеят от ищците /сочи се противоречие с решение № 116/31.08.2012 год. по гр. д. № 314/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 191/27.04.2011 год. по гр. д. № 776/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 599/26.07.2010 год. по гр. д. № 766/2009 год., ВКС, І г. о./; при установителен иск за собственост върху идеални части от недвижим имот на основание давностно владение трябва ли ищците да доказват обективиране спрямо съсобствениците на недвижимия имот намерението си да владеят техните идеални части за себе си /ППВС № 6/27.12.1974 год. по гр. д. № 9/74 год., ТР № 1/06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, ВКС/; при установителен иск, предявен от двама ищци с предмет право на собственост върху идеални части от недвижим имот, придобито на основание давностно владение следва ли за всеки от ищците да са налице и двата признака на владението /ТР № 1/06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, ВКС/; правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС ли е нотариален акт, в който липсва индивидуализация на недвижимия имот, предмет на сделката /т. 10, ППВС № 6/27.12.1974 год. по гр. д. № 9/74 год./; добросъвестен ли е владелец, който при сключване на сделката за покупко – продажба знае, че продавачите му не са собственици на продаваемия имот /ППВС № 6/27.12.1974 год. по гр. д. № 9/74 год., ТР № 10/05.12.2012 год. по тълк. д. № 10/2012 год., ОСГК, ВКС/; годно доказателство ли е за установяване начало на давностно владение върху идеални части от недвижим имот нотариален акт, в който купувачът по сделката има еднакви имена, но различен ЕГН в сравнение с ищеца по делото, който твърди, че е започнал давностно владение върху имота въз основа на същия нотариален акт /решение № 402/17.01.2012 год. по гр. д. № 449/2011 год., ВКС, ІІІ г. о., решение № 231/08.07.2015 год. по гр. д. № 6604/2014 год., ВКС, ІV г. о./; доказан ли е фактическият състав на давностното владение по чл. 79 ЗС върху идеални части от недвижим имот и жилищна сграда само със свидетелски показания, в които не се съдържа конкретно описание на имота, който се твърди, че е владян и ползван, не е посочено изрично, че това е направено от ищците и няма посочен изрично период от време за това /ТР № 4/17.12.2012 год. по тълк. д. № 4/2012 год., ОСГК, ВКС/; влязло в сила решение, с което е уважен ревандикационен иск с предмет недвижим имот има ли сила на пресъдено нещо спрямо лицата, които са придобили идеални части от същия недвижим имот от ответниците по ревандикационния иск /решение № 150/24.06.2013 год. по гр. д. № 1451/2013 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 316/26.02.2015 год. по гр. д. № 1109/2012 год., ВКС, ІV г. о., решение № 154/24.08.2016 год. по гр. д. № 3848/2015 год., ВКС, ІV г. о. и др./; прекъсва ли се придобивната давност от предявен и уважен ревандикационен иск с предмет целият недвижим имот, идеални части от който се твърди, че се владеят, както и от предприет въвод във владение спрямо целия недвижим имот /ТР № 10/05.12.2012 год. по тълк. д. № 10/2012 год., ОСГК, ВКС, ТР № 2/26.06.2015 год. по тълк. д. № 2/2013 год., ОСГТК, ВКС, ППВС № 3/18.11.1980 год./.
Ответниците по касационната жалба – Д. И. К. и С. И. К. не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
С решение № 0001/03.09.1997 год. на ПК П. /по заявление от 18.11.1991 год./ на наследниците на Н. и Д. Т. /сред които ответниците/ е възстановено право на собственост върху земеделски имот, представляващ пасище, мера, с размери 3,190 дка, в местността „О.“, имот пл. № *, по КВС за землището на [населено място]. Собствеността е възстановена в стари реални граници на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. С нот. акт № 192/28.06.1995 год. Д. И. К. и съпругата му Й. М. К. продали на Д. И. К. 150/374 ид. части от дворно място в [населено място], местността „Е.“, за което по плана на града е отреден имот пл. № *. При продажбата продавачите се легитимирали като собственици на частта от имота с нот. акт № 28/1994 год. С влязло в сила решение по гр. д. № 243/2001 год. на Районен съд – Пещера праводателите на ищците Д. и Й. К. са осъдени да предадат на настоящите ответници М. Т. и В. А. и др. недвижим имот – 351 кв. м., представляващ част от имот пл. № * в кв. 164 по плана на [населено място], по решение № 1/03.09.1997 год. поземлен имот № *, в землището на [населено място], целият от 3190 кв. м.
Въззивният съд е приел, че към момента на продажбата през 1995 год. не е била завършена процедурата по възстановяване на собствеността върху имота. След реституцията в полза на наследниците на Н. и Д. Т. по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, нот. акт № 192/28.06.1995 год. не легитимира ищците като собственици на процесните идеални части. С възстановяване на собствеността са отпаднали по силата на закона правата, които трети лица са придобили преди реституцията, тъй като законът брани правата на бившите собственици, поради което е разгледано заявеното в исковата молба евентуално възражение за изтекла придобивна давност, считано от 28.06.1995 год.
Съдът е счел възражението на ответниците за липса на идентичност между имота, описан в нот. акт № 192/28.06.1995 год. и този, предмет на съдебните решения по гр. д. № 243/2001 год. на Районен съд – Пещера, за неоснователно, доколкото идентичността на имотите е установена както от представените скици, така и от заключението на техническата експертиза. Според обясненията на вещото лице К. при покупката на имота за дворното място с размери 374 кв. м. е имало отреждане. Дворното място е заснето като самостоятелен имот пл. № * по кадастралния план. Към момента на продажбата тези 374 кв. м. са представлявали част от голям имот с пл. № *. Към момента на постановяване на решенията по гр. д. № 243/2001 год. имотът с площ от 374 кв. м. е представлявал част от имот пл. № * по плана на [населено място], целият с площ от 3021 кв. м. Имот пл. № *, който е извън регулацията, представлява част от имот пл. № *, и е идентичен с имот пл. № * по КВС на [населено място]. По действащите КК и КР на [населено място], имотът е с идентификатор ***, с площ от 3021 кв. м., извън регулация.
След закупуване на имота ищците са упражнявали фактическа власт върху него, като владението е било явно и необезпокоявано до момента на получаване на нот. покана от 19.10.2015 год. на ответниците да освободят ползваните 351 кв. м. от имота. Владението е било „добросъвестно“, при липса на данни за опровергаване на презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС, като ответната страна не е оспорила факта на владението и сочените предпоставки. Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, че давността до 03.09.1997 год., когато имотът е бил възстановен, не следва да се зачита, тъй като е била прекъсната по силата на закона. При наличие на добросъвестно владение имотът е придобит по давност на 03.09.2002 год., включително въз основа на общата погасителна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. За неоснователно е прието възражението, че с предявяване на иска за собственост през 2001 год. по гр. д. № 243/2001 год. на Районен съд – Пещера и с образуваното изпълнително дело № 142/2008 год. давността е била прекъсната, тъй като ищците не са били страни по това дело. Има различие в обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на решенията по гр. д. № 243/2001 год. на Районен съд – Пещера, в. гр. д. № 322/2005 год. на Окръжен съд – Пазарджик и пределите на настоящия спор. По оплакванията за индивидуализацията на спорното право е прието, че първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск, като е признал на ищците правата, посочени в исковата молба – 150/374 ид. части от имота. Законността на построената в имота двуетажна жилищна сграда е установена от представените по делото писмени документи и заключението на вещото лице, и не е оспорена от ответниците.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. С новата редакция на закона, приета с ДВ, бр. 86/2017 год., се предвиди в чл. 280, ал. 2 ГПК, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса за редовността на исковата молба от гледна точка индивидуализацията на недвижимите имоти, върху които се претендира правото на собственост, и задължението на съда да следи служебно и при необходимост да дава указания за отстраняване на непълноти, противоречия или нередовности. Принципен отговор на тези въпроси е даден в трайната и последователна практика на ВКС, съгласно която индивидуализацията на предмета на делото определя рамките на правния спор и необходимия анализ на релевантните за него факти, който дължи да направи съдът при постановяване на решението си. Липсата на актуална и пълна индивидуализация на недвижимия имот, по отношение на който се претендира правото на собственост, представлява нередовност на исковата молба, като въпросът за правомощията на въззивния съд, когато нередовността се констатира пред него е разрешен непротиворечиво – т. 5, ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, ВКС, т. 4, ТР № 1/17.07.2001 год. по тълк. д. № 1/2001 год., ОСГК, ВКС, решение № 208 от 20.07.2011 год. по гр. д. № 709/2010 год. на ІV г. о. и др. Въззивният съд, макар при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба; ако указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили и производството по делото да се прекрати. В случая въззивният съд не е констатирал, че е налице противоречие или нередовност на исковата молба по отношение на спорния имот, за да укаже на ищците необходимостта от тяхното отстраняване, произнесъл се е в съответствие със заявената претенция, като е съобразил изложените в исковата молба твърдения и възраженията на касаторите в тази насока, с оглед задължението да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора. Приел е, че претендираният имот е идентичен и в достатъчна степен индивидуализиран с исковата молба и с нот. акт № 192/1995 год. Оплакванията относно кредитирането на свидетелските показания и заключението на вещото лице са по съществото на спора и не са предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК.
Въпросът при установителен иск за собственост върху идеални части от недвижим имот по давност трябва ли ищците да доказват обективиране спрямо съсобствениците на недвижимия имот намерението си да владеят и техните идеални части за себе си, не е относим към изхода на делото и не е от значение за формиране решаващата воля на съда, поради което не обосновава допускане до касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Искът е предявен само за твърдените за собствени на ищците идеални части от дворното място, не за целия съсобствен имот, липсва позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част, за да е необходимо ищците да доказват, че са извършили действия, с които са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението си да владеят и техните идеални части за себе си.
Неотносими за изхода на спора са и въпросите при установителен иск, предявен от двама ищци за признаване право на собственост върху идеални части от недвижим имот, следва ли за всеки от ищците да са налице и двата признака на владението и правно основание по чл. 70, ал. 1 ЗС ли е нотариален акт, в който липсва индивидуализация на имота, предмет на сделката. По отношение на ищците е установено наличието на владение по чл. 79 ЗС едновременно в двата му признака – обективен /упражняване на фактическа власт върху имота/ и субективен /намерение да се държи вещта като своя/ в предвидения в закона срок. Недвижимият имот, предмет на сделката, обективирана в нот. акт от 1995 год. е обособен към този момент и е идентичен със спорния и с този, предмет на съдебните решения по предявения срещу праводателите на ищците иск по чл. 108 ЗС, съгласно събраните по делото доказателства, поради което актът, на който се позовават ищците, за да обосноват правото си на собственост, макар да не ги легитимира като собственици е годно основание за начало за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпроса добросъвестен ли е владелец, който при сключване на сделката за покупко – продажба знае, че продавачите му не са собственици на продаваемия имот, тъй като тезата на касаторите за наличието на знание у ищците, не кореспондира с установената въззивния съд фактическа обстановка. Дали владението като основание за придобиване на имот по давност е добросъвестно или недобросъвестно се преценява към момента на възникване на правното основание, а добросъвестността се предполага до доказване на противното. В случая тя е съществувала към момента на сключване на договора за покупко – продажба, и няма данни, които да я опровергават. Без значение за добросъвестността на ищците и правото им да придобият владения имот по кратката придобивна давност е фактът, че впоследствие след сключване на сделката е образуван исков процес, в който е признато, че праводателите им не са били собственици на прехвърления имот, в какъвто смисъл са решаващите изводи на въззивния съд. Основният извод е, че ищците са придобили имота не като частни правоприемници по силата на сключения през 1995 год. договор /имащ значение на юридическо основание за начало на добросъвестно владение/, а на самостоятелно основание – придобивна давност. Ищците не са били страни по ревандикационния иск, а и позоваването от приобретателя на собствено придобивно основание изключва обективния идентитет между настоящото дело и производството по предявения срещу праводателите им иск. С оглед на тези решаващи мотиви липсва основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие на решението с цитираната съдебна практика по въпроса за пределите на силата на пресъдено нещо на решението по уважения ревандикационния иск спрямо праводателите на ищците.
Останалите въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС, а касационни оплаквания по правилността на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, поставени във връзка със събраните и обсъдени в процеса доказателства, установената фактическа обстановка и обосноваността на изводите на съда относно факта на доказано владение от ищците върху процесния имот, които подлежат на обсъждане от касационния съд, едва и само ако се допусне касационно обжалване при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 89 от 06.03.2018 год. постановено по в. гр. д. № 103/2018 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик по подадената от М. Н. Т., [населено място] и В. К. А., [населено място], чрез адв. Р. Й., касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: