О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр. София, 19.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2692 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Я. К. С., Д. Д. Д. и И. Д. С., всички от [населено място], чрез пълномощника им адв. К. Б. от АК-П., против въззивното решение от 2.03.2017 год. по гр. д. № 211/16 год. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът А. П. М., чрез пълномощника му адв. Ив. В., поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – че жалбата е неоснователна.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК, в което касаторите поддържат наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, при повторно разглеждане на делото след отменителното решение № 62 от 29.03.2016 год. по гр. д. № 5628/2015 год. на ВКС, І г. г., е потвърдено първоинстанционното решение № 127 от 27.02.2015 год. по гр. д. № 5550/13 год. на Пернишкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от касаторите срещу А. П. М. от [населено място] установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 55871.501.177 по КККР на [населено място], с площ 418 кв. м., при описаните в решението граници, на основание давностно владение и за отмяна на нотариалния акт на ответника № 20/2009 год. до размер на тази част.
За да постанови този резултат въззивният съд приел, че ищците не установяват твърдението си да са владяли процесния имот – от събраните доказателства се установява, че те са ползвали част от него за достъп до гаража им, построен в собствения им имот, но не и да е налице явно, непрекъснато и необезпокоявано владение в продължение на необходимия десетгодишен срок, с намерение за своене и то да е демонстрирано на собственика. Независимо от обстоятелството, че спорният имот не е бил актуван за държавен, респ. общински, с оглед приложението на ЗСГ /отм./ в [населено място], релевантен за спора се явява само периодът след отмяната на този закон, в който е бил осуетен и достъпа на ищците по изградения в имота път с оглед поставянето на ограда и порта с цел опазване на изградения от брата на ответника пункт за изкупуване на цветни метали в този имот.
При липсата на доказателства за наличие на елементите на владението в периода от 1990 год. до предявяването на иска, позоваването на придобиване правото на собственост по давност, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС е неоснователно и касаторите не могат да противопоставят свои вещни права срещу придобитите такива от ответника, на основание представения нотариален акт от 2009 год., като в тази връзка въззивният съд се е позовал на разясненията в ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС относно доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт.
Релевираното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е по поставените процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменяващ в задължение на съда да основе решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона и чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда да изложи мотиви по исканията и възраженията на страните, преценка на всички доказателства, фактическите констатации и правните изводи, като се позовават на задължителната съдебна практика, обективирана в множеството цитирани решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Както са формулирани в изложението тези въпроси не могат да обосноват наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр. 86/2017 год./, тъй като макар и по принцип значими по всяко дело, същите не са обусловили в настоящия случай решаващият извод в обжалваното решение, в което въззивният съд, въз основа преценката на събраните доказателства е приложил точно закона – чл. 79, ал. 1 ЗС. Съдът е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, като изводът за липсата на осъществявано владение от страна на касаторите върху спорния имот е обусловен от преценката на събраните доказателства, заявените от страните твърдения и доводи, а не от твърденията за допуснати процесуални нарушения от съда, каквито по същността си представляват поставените в изложението процесуалноправни въпроси. Поради това те не могат да обосноват наличие на горното основание за допускане на касационно обжалване на решението.
В изложението на касаторите са формулирани и материалноправни въпроси: „Допустимо ли е упражняване на съвместно владение върху даден имот от няколко различни лица, като владението е възникнало на основание съвместно завладяване на имота и може ли при такова съвестно владение да се придобие собствеността върху имота от владеещите го лица на основание давностно владение, осъществено в предвидения в закона десетгодишен срок” – с позоваване на противоречие в произнасянето по него с ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС и решения по гр. д. № № 870/11 год. на ІІ г. о. и гр. д. № 418/12 год. ІІ г. о. ; „Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание?”; „Възможно ли е да бъде придобито право на собственост върху недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможно ли е неговите наследници да направят това възражение и да им се признаят права в съдебен процес по спора за собствеността?”– с позоваване на противоречие с ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Въпросът за придобивната давност и конкретно за наличието или липсата на елементите от съдържанието на този институт е релевантен за изхода на спора, с оглед приетото от съда, че този придобивен способ не е налице поради липсата на осъществяване на фактическа власт върху имота с намерението на ищците да го своят за себе си в необходимия срок след 1990 год. до предявяването на настоящия иск. Този извод е обоснован с доказване ползването на спорния имот, което характеризира упражняваната от ищците, сега касатори фактическата власт за осъществяване на достъп до техния имот посредством изградения път, но не и наличието на владение. Поради това и съдът не е обсъждал въпроса за съвместно владение, нито за приложение или не на презумпцията по чл. 69 ЗС. Формираният извод за липса на владелчески действия е разрешен въз основа на събраните доказателства и в съответствие със закона и съдебната практика относно необходимостта същите да съдържат всички признаци на владението, като фактическата власт да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Липсата на тези необходими елементи от съдържанието на владението е обусловило извода за неоснователност на поддържания придобивен способ, а не отричане на приложението на чл. 69 ЗС, нито произнасянето по втория и третия от материалноправните въпроси, предмет на ТР № 4/2012 год. Същите са неотносими към предмета на настоящия спор, поради което също не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено поради позоваването от касаторите на задължителната съдебна практика по същите въпроси.
Поради изложените съображения следва извод, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед на този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответника разноски в размер на 500 лв. за заплатеното адвокатско възнаграждение, установено от приложения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 55 от 2.03.2017 год. по гр. д. № 211/2016 год. по описа на Пернишкия окръжен съд, по подадената от Я. К. С., Д. Д. Д. и И. Д. С., всички от [населено място], чрез адв. К. Б., касационна жалба против него.
Осъжда Я. К. С., ЕГН [ЕГН], Д. Д. Д., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [улица] И. Д. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 4, ап. 12 да заплатят общо на А. П. М. от [населено място],[жк], № 320 направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: