1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр. София, 02.02.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
А. Б.
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 609 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. Г. С. от [населено място], приподписана от процесуален представител адв. А. Н. В. срещу решение № 1333 от 01.07.2013г. по в. гр. дело № 3239/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, с което е потвърдено решение № 790 от 26.04.2012г. по т. дело № 460/2011г. на Софийски градски съд, ТК, VI-3 състав и [фирма] и С. Г. С. са осъдени да заплатят на [фирма] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 764,85 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че [фирма], [населено място] и С. Г. С. от [населено място] дължат солидарно на [фирма], [населено място] сумата 47 397,76 евро по два броя записи на заповед, издадени на 28.11.2008г., и законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК – 13.08.2010г. и [фирма] и С. Г. С. са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 5 849,24 лв. – разноски по делото.
К. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Действителен ли е запис на заповед, в който е посочено, че падежът е на определен ден, но в същото време и срещу представянето му, т. е. на предявяване?“ – К. поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 749/23.12.2009г. по ч. т. д. № 857/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 430/30.05.2012г. по ч. т. д. № 660/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Релевира и евентуален довод, ако се приеме, че в тези две определения не се дава отговор на релевантния правен въпрос, респективно не е налице противоречие между тях, то касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса липсва изрична правна уредба, не съществува съдебна практика и е с голяма практическа значимост поради разпространените в гражданския и търговски оборот записи на заповед с подобен текст.
2. „Може ли авалистът, който не е страна по каузалното правоотношение между издателя и поемателя на записа на заповед, във връзка с което е издадена ценната книга, да прави възражение за извършено от издателя на менителничния ефект плащане по това каузално правоотношение?“ – По отношение на този правен въпрос касаторът релевира доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същите съображения като по първия въпрос.
3. „Когато записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение и обезпечава изпълнението на задълженията на издателя по него, обезпечава ли менителничният ефект всички вземания по това правоотношение, независимо дали са съществували и станали изискуеми към датата на падежа на всеки от записите на заповед или само на онези, които са станали изискуеми до датата на падежа?“ – К. обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със същите доводи като първия и втория правни въпроси.
4. „Дали въззивният съд следва в мотивите към решението си да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност?“ – К. релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този правен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК поради противоречие с ППВС № 7/1965г., т. 1, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г., т. 19, решение № 79/24.06.2009г. по т. д. № 645/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 642/15.09.1994г. по гр. д. № 1573/1993г. на ВС, V г. о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно първия правен въпрос поддържа, че е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по тълк. дело № 1/2004г. на ОСТК на ВКС. По отношение на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ответникът счита, че касаторът не е установил наличието на необходимите обстоятелства за основанието на посочената разпоредба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че [фирма], представлявано от управителя С. Г. С., е издало процесните два записа на заповед, които са авалирани от С. Г. С. като физическо лице, и същите са редовни от външна страна, с всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ и удостоверяват валидно възникване и изискуемост на вземанията в размерите, отразени в съдържанието на издадената в полза на ищеца и оспорена с възражението по чл. 415 ГПК заповед за изпълнение. Неоснователността на възражението на ответника С. Г. С., че не е положил подписа си върху процесните записи на заповед, е аргументирана с липсата на доказателства в тази насока.
Решаващият съдебен състав е приел за неоснователни и възраженията за недействителност на менителничните ефекти поради нарушение на чл. 535, т. 3 ТЗ във връзка с чл. 486, ал. 1 ТЗ /неопределеност на падежа/, противоречие с чл. 535, т. 2 ТЗ и разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005г. на ОСТК на ВКС. Изложил е съображения, че падежите на ценните книги са изрично посочени /01.12.2008г. и 01.12.2009г./ и отбелязването „срещу представяне на настоящия запис на заповед” не въвежда нито друг способ за определяне на падежа, различен от посочването на определен ден, нито условие за пораждане на действието на поетото задължение.
Позовавайки се на разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ и самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, въззивната инстанция е направила извод, че авалистът не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самия хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и неговите лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. В решението са изложени съображения, че авалистът може да направи всякакви възражения, включително и лични във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя в хипотезата, когато авалистът е страна по него, а в хипотезата, когато страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право – аргументи от чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. Поради това, че в конкретния случай ответникът-авалист не е страна по каузалната сделка и не твърди недобросъвестност на приносителя, въззивният съд е направил извод, че не е необходимо да се изследва основателността на заявените от ответника – авалист относителни възражения. Съдебният състав се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 17 от 21.04.2011г. по т. д. № 213/2010г., ВКС, ТК, II т. о.
Въззивният съд е изложил и съображения относно възражението на ответника – авалист във връзка с каузалното правоотношение, като след обсъждане на представените писмени доказателства е направил извод, че всеки от процесните два записа на заповед е годен да послужи като обезпечение за задълженията, произтичащи от всеки един от двата договора за финансов лизинг, сключени между ищеца и [фирма]. Въззивният съд е съпоставил размера на вземанията по двата записа на заповед /първият, издаден на 28.11.2008г. от [фирма], без протест и разноски, за сумата 25 437,96 евро, с дата на плащане 01.12.2008 г., и вторият, издаден на същата дата – 28.11.2008г. за сумата 25 437,96 евро, с падеж 01.12.2009г./, авалирани от С. Г. С., на размера на вземанията към датата на подаване на заявлението /13.08.2010г./ по двата договора за финансов лизинг, установени от основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза /по договор за финансов лизинг №[ЕИК] от 28.11.2008г. – 15 341,94 евро, а по договор №[ЕИК] от 18.07.2008г. – 32 055,82 евро/, въз основа на което е направил извод, че общо по двата договора се дължи сумата 47 397,76 евро и че възражението на ответника за погасяване на задълженията по договорите за лизинг чрез плащане е неоснователно поради опровергаването му от събраните по делото доказателства. Решаващият съдебен състав е обсъдил и допълнително заключение на ССЕ, установяващо, че към падежа по първия запис на заповед ответното дружество не е имало непогасени задължения по двата договора за финансов лизинг, а към падежа по втория запис на заповед е имало задължения в размер на 8 754,15 лв. по договор №[ЕИК] и в размер на 8 146,52 лв. по договор №[ЕИК], но предвид фактите, установени с основното заключение на ССЕ, е направил извод за основателност на предявения иск. Позовавайки се на т. 3.5.5 и т. 5.1. от Общите условия за финансов лизинг, въззивният съд е заключил, че двата записа на заповед, независимо по кой договор са издадени, обезпечават всички изискуеми задължения на лизингополучателя по всеки един сключен договор с ищеца, обезпечават пълните размери на всички вземания на лизингодателя.
Възражението на ответника, че не се дължат вноски за периода след м. февруари 2010г., тъй като лизинговите обекти били неправомерно иззети от ищеца и съответно лизингополучателят е бил лишен от ползването на автомобилите, е прието за недоказано.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, формулиран от касатор материалноправен въпрос „действителен ли е запис на заповед, в който е посочено, че падежът е на определен ден, но в същото време и срещу представянето му, т. е. на предявяване“, е основан изцяло на твърденията на касатора за наличието на два падежа в записите на заповед и приравняване на „представянето“ на записа на заповед на „предявяване“ на менителничния документ. Този въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради няколко съображения.
Твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като посочените съдебни актове /определение № 749/23.12.2009г. по ч. т. д. № 857/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 430/30.05.2012г. по ч. т. д. № 660/2011г. на ВКС, ТК, II т. о./ нямат характер на задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен поради това, че е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена. Изразът „представяне“ не е равнозначен на израза „предявяване“, чрез който се определя падежа в хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ, и не съдържа два начина на определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 ТЗ, във връзка с получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него. В този смисъл са решение № 213/22.12.2014г. по т. д. № 2700/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 105/23.10.2012г. по т. д. № 515/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 155/07.11.2013г. по т. д. № 664/2012г. на ВКС, ТК, І т. о.
Вторият правен въпрос „може ли авалистът, който не е страна по каузалното правоотношение между издателя и поемателя на записа на заповед, във връзка с което е издадена ценната книга, да прави възражение за извършено от издателя на менителничния ефект плащане по това каузално правоотношение“ е процесуалноправен и е релевантен за спора, тъй като е от значение за делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочения от касатора процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 5/09.02.2010г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 120/30.07.2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 17/21.04.2011г. по т. д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 26/24.04.2014г. по т. д. № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 40/05.06.2012г. по т. д. № 148/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В постоянната практика на ВКС се приема, че е недопустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, основани на каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед, с изключение на правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, което изключение се свързва с недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя, изведено от систематичното тълкуване на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. Установената недобросъвестност на приносителя изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на хонората, в това число и възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя. При недобросъвестност на приносителя или злоупотреба с право авалистът може да противопостави успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. В настоящия случай обаче ответникът по иска – авалист не е въвел възражение за недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на ищеца в посочения смисъл нито в отговора на исковата молба, нито в допълнителния отговор и не е поддържал подобна теза в исковото производство. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че посоченият правен въпрос е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС.
Третият правен въпрос „когато записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение и обезпечава изпълнението на задълженията на издателя по него, обезпечава ли менителничният ефект всички вземания по това правоотношение, независимо дали са съществували и станали изискуеми към датата на падежа на всеки от записите на заповед или само на онези, които са станали изискуеми до датата на падежа“ е материалноправен и е във връзка с каузалното правоотношение. Поради това, че касаторът /ответник по иска и авалист/ не е направил възражение за недобросъвестност на приносителя или за злоупотреба с права,той не може да противопостави на ищеца личните възражения по каузалното правоотношение на хонората. Следователно третият въпрос спрямо авалиста е без значение, тъй като се отнася до каузалното правоотношение.
По отношение на четвъртия въпрос „дали въззивният съд следва в мотивите към решението си да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност“ не са налице твърдените от касатора доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Този процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, съгласно която на основание чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК и с чл. 269 ГПК въззивният като съд по същество, е задължен, в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК по проверка правилността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт и разрешаване на материалноправния спор да обсъди събраните по делото доказателства, относими към спорните във въззивната инстанция факти и правни доводи на страните, като е ограничен от посоченото във въззивната жалба – аргумент от мотивите на т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила твърденията, възраженията и доводите на страните и свързаните с тях доказателства. Дали правилно въззивният съд е установил фактическата обстановка с оглед представените доказателства, дали е интерпретирал неправилно доказателствата и е допуснал грешки при възприемането на фактите и връзките между тях, не е предмет на преценка в производството по чл. 288 ГПК, тъй като представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и в този смисъл се отнася до правилността на въззивното решение.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по четвъртия правен въпрос не е налице поради това, че дори и да е съществувала противоречива съдебна практика, същата е уеднаквена с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 2 764,85 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1333 от 01.07.2013г. по в. гр. дело № 3239/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.