О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр. София, 02.02.2017 год.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Николова търговско дело № 60181 по описа за 2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 5307 от 11.04.2016 год. на [фирма], чрез адвокат Г. А., срещу въззивно решение № 410 от 2.03.2016 год. по в. т. д. № 2524/2015 год. на Софийския апелативен съд.
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК по съображенията, изложени в касационната жалба.
Ответникът по касация [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], чрез адвокат Н. С., е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като е приложено изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 515 от 20.03.2015 год., постановено по т. д. № 2501/2014 год. по описа на СГС, ТО,VІ-15 състав, с което е осъден [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата 27 673.81 лв., представляваща част от цена за достъп от фотоволтаичната електроцентрала „П.” до електроразпределителната мрежа на ответника, платена от ищеца за периода м. 09.2012 год. до м. 03.2013 год. на отпаднало основание /р. ІІ, т. 2 и р. ІІІ, т. 12 от решение № Ц-33 от 14.09.2012 год. на ДКЕВР, отменени с решение № 4753 от 4.04.2013 год. по адм. д. № 12424/2012 год. на ВАС и решение № 4083 от 25.03.2013 год. по адм. д. № 12494/2012 год. на ВАС/, ведно със законната лихва от 25.04.2014 год. до изплащане на сумата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата 2 396.19 лв. – част от лихви за забава, дължими за неизпълнение на главното вземане по чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД в периода от 28.06.2013 год. до 25.04.2014 год. и направените по делото разноски в размер на сумата 2 916 лв. Присъдени са и разноски за въззивното производство в размер на сумата 1 716 лв.
За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че е въведено нормативно изискване за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, да сключат договори за достъп до електроразпределителната мрежа, елемент от който договор е цената за достъп, но не е налице действаща утвърдена от регулаторния орган цена, по която може да бъде доставяна услугата достъп до електроразпределителната мрежа на тези производители. Съдът е посочил, че в конкретния случай страните са сключили договор за достъп, с който производителят, ищцовото дружество, се е задължил да заплаща на разпределителното дружество възнаграждение за достъп до неговата електроразпределителна мрежа (за извършения пренос на продаваната на крайния снабдител електрическа енергия), което се определя с Решение на ДКЕВР, в случая това с № Ц-33. С отмяната на същото по съдебен ред последиците му са отпаднали с обратно действие, вкл. и по отношение възникналото за ищеца задължение за заплащане на цената за достъп за времето след 18.09.2012 год., т. е. налице е отпадане на основанието на извършените плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД, обуславящо основателността на предявения иск. Като неоснователни са преценени останалите доводи на [фирма] относно последващия административен акт (Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР), с което са определени окончателни цени на използваната от производителите мрежова услуга за текущия отчетен период, които са фиксирани в нулеви стойности (т. ІІІ от Р № Ц-6). Посочено е, че същото е неотносимо към спора, доколкото при отмяната му и определяне от регулаторния орган на конкретни възнаграждения за достъп за исковия период, би се породи ново основание за заплащане на възнаграждение за достъп, чиято изискуемост ще възникне от постановяването на ново решение на ДКЕВР. За неотносим е приет и доводът за отсъствие на виновно поведение, и за неоснователни останалите, вкл. този относно правната квалификация на иска.
Основното съображение на съда е, че отмяната на Решението на ДКЕВР № Ц-33 от 14.09.2012 г. действа с обратна сила. Отпадането на последиците на отменения административен акт поражда и задължението за предприемане на възстановителни мерки (чл. 301 АПК), част от които са действията по реституция на даденото между страните при отпаднало с обратна сила правно основание. Като елемент от смесения фактически състав, формиращ основанието за използване на разпределителна мрежа срещу заплащане от присъединен производител, незаконосъобразността на административния акт за определяне на цени, прогласена с отмяната му, обуславя и отпадането с обратна сила на задължението за заплащане на възнаграждение за достъп. Ето защо вече заплатените възнаграждения за достъп подлежат на връщане при отпаднало с обратна сила правно основание – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с довод, че въззивното решение е недопустимо поради липсата на право на иск в полза на дружеството – ищец, тъй като от наличието на сключен между страните договор следва ангажирането на договорната отговорност, а тя изключва тази за неоснователно обогатяване. Касационният съд намира, че допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Въпросът дали при наличието на сключен между страните договор може да се търси обезщетение за неоснователно обогатяване при условията на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е такъв по съществото на спора, а не по неговата процесуална допустимост и съответно няма отношение към преценката за допустимостта на въззивното решение. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
Касаторът формулира и следните правни въпроси, за които поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата или по които няма формирана съдебна практика, но са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: (1) Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносната мрежа да има и друг недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и друг елемент/ и кое би било непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическия факт с недоговорен произход?; (2) Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието? Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки? ; (3) Допустимо ли е след промяна на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд по реда на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, въззивният съд да изгради изводите си за недоказаност на претенция /искова или възражение/, без да е изпълнил задължението си за: а/ ново изложение на обстоятелствата, които са релевантни по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК; б/ без изрично оповестяване на новото разпределение на доказателствената тежест и в/ без да е указал на страната, че не сочи доказателства за обстоятелствата, чиято релевантност е определил съобразно новата правна квалификация ?; (4) Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти ?
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените правни въпроси по следните съображения:
На първо място, съобразно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Изложеното мотивира касационния съд да приеме, че доколкото в част от поставените въпроси се излагат съображения за допуснати процесуални нарушения, същите не могат да обосноват наличие на общо основание за допускане на обжалването.
Извън горното, първите два въпроса касаят действието във времето и последиците от постановената от ВАС отмяна на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната мрежа, съответно – значението на отмяната за правоотношението между ищеца като ползвател на преносната мрежа и ответника (сега касатор) като мрежов оператор. По тези правни проблеми е формирана практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, а именно : Решение № 212 от 23.12.2015 г. по т. д. № 2956/2014 г. на І т.о., Решение № 155 от 11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 157 от 11.01.2016г. по т.д.№ 3018/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 7 от 26.04.2016 г. по т. д. № 3196/2014 г. на ІІ т.о., Решение № 28 от 28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ІІ т.о., Решение № 126 от 16.08.2016 г. по т. д. № 1592/15 г. на ІІ т.о., Решение № 128 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2354/2015г. на ІІ т.о. и др. В посочените решения безпротиворечиво се приема, че отмяната на индивидуалния административен акт за определяне на временни цени за достъп има обратно действие и има за последица отпадането на основанието, по силата на което е заплатена цена за достъп от дружествата, произвеждащи електроенергия от възобновяеми източници. Въззивното решение е в съответствие с практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по тези въпроси.
Останалите два въпроса нямат обуславящо значение за изхода на спора. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са квалифицирали претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, така че в това отношение не е настъпило изменение в производството пред въззивния съд. Въззивното решение съдържа изрично позоваване на приложимия материален закон с посочване на конкретна правна норма, поради което обосновката към последния въпрос не кореспондира с данните по делото. Поради отсъствие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване и по тези два въпроса.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от него в настоящето производство и установени с представените платежно нареждане и фактура разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, възлизащо на сумата 1716 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 288 и чл. 81 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 410 от 2.03.2016 год. по в. т. д. № 2524/2015 год. на Софийския апелативен съд.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] разноски в размер на сумата 1 716 лв. /хиляда седемстотин и шестнадесет лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: