О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр. София, 23.01. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1635/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място] срещу въззивно решение № 2324 от 07.12.2016 г., постановено по т. д. № 3084/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 3082 от 26.07.2013 г. по гр. д. № 164/2012 г. на Окръжен съд – Благоевград е осъдена [община] да заплати на И. Г. Г. – едноличен търговец, извършващ дейност с фирма [фирма], сумата 96 176 лв. – стойност на необходими и полезни разноски, сторени уместно във връзка с извършени строително монтажни работи и доставка и монтаж на оборудване на обект „Довършителни дейности по изграждане на детска градина в [населено място], [община]”, на основание чл.61, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 12.03.2012 г. до окончателното плащане и разноски по делото в размер на 16 939 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по „незаявен иск” и по нередовна искова молба. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон при определяне на правната квалификация на иска и на стойността на присъденото вземане; съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разпределяне на доказателствената тежест, преценката на фактите и доказателствата по делото и произнасянето по възраженията срещу основателността на иска; необоснованост на изводите за извършени от ищеца СМР на стойност, съответстваща на уважената част от иска и предпоставяща неговото уважаване в хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с вероятността въззивното решение да е процесуално недопустимо поради разглеждане на непредявен иск и произнасяне по нередовна искова молба. Въведени са и основанията за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК с твърдения, че въззивният съд е разрешил значими за изхода на делото правни въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС – казуална и задължителна, и се е произнесъл по включени в предмета на делото въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касация И. Г. Г., действаща като [фирма] – [населено място], е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 3084/2016 г. е образувано пред Софийски апелативен съд, след като с решение № 16 от 27.06.2016 г. по т. д. № 2573/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., е обезсилено решение от 09.04.2014 г. по т. д. № 4324/2013 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
В изпълнение на указанията в решението на касационната инстанция въззивният съд е оставил без движение исковата молба на И. Г., действаща като [фирма], и е предоставил на ищцата възможност да конкретизира основанието на исковата си претенция. В срока за отстраняване на нередовности на исковата молба ищцата е депозирала „поправена” искова молба, с която е поискала да бъде осъдена [община] да й заплати сумата 104 699 лв. /съответстваща на уважената от първата инстанция част от иска, предявен с първоначалната искова молба за 157 357 лв. и намален в хода на първоинстанционното производство/, с която ответникът се е обогатил без основание за нейна сметка вследствие на извършените в негов интерес работи, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. В обстоятелствената част на исковата молба ищцата е посочила в таблична форма видовете, количествата и единичната цена на работите и оборудването, чиято стойност претендира, и е изложила фактически твърдения, че в изпълнение на сключен по реда на ЗОП договор от 14.06.2006 г. за възлагане на малка обществена поръчка извършила възложени с договора СМР на обект „Детска градина в [населено място], [община]”; след приемане на извършените работи било констатирало, че детската градина не е в състояние да работи по предназначение без извършване на допълнителни работи по вертикалната планировка, изграждане на парна и на ВиК инсталации и доставка и монтаж на оборудване, които работи не били включени в предмета на обществената поръчка; за да бъде въведен обекта в експлоатация, кметът на [община] възложил устно на ищцата извършването на описаните в таблицата необходими работи и доставката на оборудването с обещание за организиране на процедура по ЗОП с цел сключване на договор за възлагане на изпълнението; до сключване на договор не се стигнало, но работите били изпълнени добре и с нужното качество без договорна обвързаност на страните; въпреки, че всички описани в таблицата работи били изпълнени и оборудването било доставено и монтирано, а ответната община започнала да използва обекта по предназначение, ищцата не получила плащане за извършеното, като по този начин ответникът се обогатил неоснователно за нейна сметка. Въззивният съд е преценил, че с направеното уточнение са отстранени нередовностите на първоначалната искова молба и се е произнесъл с решение, с което е отменил решението на първата инстанция в частта, с която предявеният осъдителен иск е уважен на основание чл.61, ал.2 ЗЗД за сумата 104 698.48 лв., осъдил е [община] да заплати на И. Г. в качеството на [фирма], сумата 96 716 лв. – стойност на необходими и полезни разноски, сторени уместно във връзка с извършените строителни и монтажни работи и доставка и монтаж на оборудване, на основание чл.61, ал.1 ЗЗД, и е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер.
За да постанови решение в посочения смисъл, въззивният съд е приел, че с оглед твърденията в поправената искова молба за извършване на описаните в съдържанието й видове и количества работи по устна договорка с кмета на ответната община, за уместно и добро изпълнение на работите и за ползването на резултата от тях от общината, предявеният иск се основава на чл.61, ал.1 ЗЗД, в каквато насока е задължителната практика в решение № 47/21.07.2016 г. по т. д. № 828/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 12 от 28.02.2014 г. по т. д. № 1037/2012 г. на ВКС, І т. о. След съвкупна преценка на фактите и доказателствата по делото съдът е направил извод, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване извършването на по-голямата част от работите, описани в исковата молба, тяхната необходимост за функционирането по предназначение на обекта „Детска градина в [населено място]” и ползването на обекта по предназначение от общината – ответник. Изложил е съображения, че показанията на разпитаните по делото свидетели, участвали пряко в процеса на реализиране на работите, са в достатъчна степен конкретни и пълни, за да подкрепят твърденията на ищцата относно времето на извършване на работите, необходимостта от извършването им, установена при приемане на резултата от изпълнението на сключения между страните договор за възлагане на малка обществена поръчка по ЗОП, обема и вида на извършените работи и наличието на изпълнени скрити работи, взети предвид при изготвяне на заключението на назначената в първоинстанционното производство техническа експертиза. Позовал се е на заключението на вещото лице Х. Г., че извършването на почти всички работи, с изключение на скритите, е установено при проведените на обекта оглед и измерване. Съдът е отчел и безспорния между страните факт, че към есента на 2007 г. обектът е бил годен да функционира като детска градина, както и мнението на вещите лица от техническите експертизи, че без изпълнение на процесните работи, които не фигурират в двустранно подписания приемо – предавателен протокол за завършване на изпълнението по договора за обществена поръчка, обектът не би могъл да се използва като детска градина. От заключението на оценителната експертиза, с което е установено, че посоченото в исковата молба оборудване е налично и е монтирано в детската градина в [населено място], е направен извод, че ищцата е доказала и претенцията си за доставка и монтаж на оборудване.
При произнасянето по размера на иска въззивният съд е изходил от разбирането, че в хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД гесторът има право да получи необходимите и полезни разноски за изпълнение на предприетата в интерес на собственика работа, определени на база стойността на вложените материали и труд към момента на изпълнението. Предвид естеството на вземането по чл.61, ал.1 ЗЗД, съдът е отрекъл правото на гестора да претендира и получи ДДС върху стойността на разноските, както и търговска печалба във връзка с реализирането на строително – монтажните работи. В съответствие с тези изводи съдът е възприел заключението на вещото лице Г., според което стойността на разноските за изпълнение на работите, за които може да се заяви с категоричност, че са изпълнени от ищцата, възлиза общо на 72 024 лв. без ДДС /в т. ч. 60 012 лв. – стойност на СМР по вертикална планировка, 9 192 лв. – стойност на изградена парна инсталация, и 2 820 лв. – стойност на изградена ВиК инсталация/. Относно претенцията за разноски за доставка и монтаж на оборудване съдът е взел предвид заключението на вещото лице Роза Д., в което разноските за закупуване и монтаж на оборудването са на стойност 24 692 лв. без ДДС.
Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на ответника за недопустима подмяна на основанието на първоначално предявения иск посредством предприетите в хода на делото уточнения и изменения на исковата претенция. Посочил е, че въведените с първоначалната искова молба фактически твърдения за извършване на процесните работи без наличие на договорно правоотношение между страните, но в интерес на ответника, са останали непроменени при последващите уточнения на исковата молба. Акцентирал е върху обстоятелството, че поддържаните от ищцата твърдения пред въззивната инстанция за неоснователно обогатяване на ответника като последица от извършването на предприетите в негов интерес работи не представлява изменение на основанието на иска, от което произтича претендираното спорно материално право.
По допускане на касационното обжалване :
Касаторът е навел доводи за процесуална недопустимост на въззивното решение, посочвайки недопустимостта като самостоятелно основание за допускане на решението до касационно обжалване. Касационната инстанция е задължена да следи служебно за допустимостта на въззивното решение и в стадия за селекция на касационните жалби – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., но в конкретния случай от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на решението на релевираните от касатора основания – произнасяне по нередовна искова молба и разглеждане на непредявен иск.
С решението по т. д. № 2573/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., е обезсилено предходно решение на Софийски апелативен съд, с което предявеният от И. Г. в качеството на [фирма] против [община] иск е разгледан на договорно основание – чл.266 ЗЗД, при формулиран петитум за присъждане на сума, дължима на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за предприемане на действия по чл.129, ал.2 вр. с ал.4 ГПК с цел уточняване на основанието на исковата претенция. В проведеното от въззивния съд производство по чл.129, ал.2 ГПК ищцата е депозирала „поправена” искова молба, в която е конкретизирала твърденията си в първоначалната искова молба относно основанието, на което претендира осъждане на ответника да й заплати търсената с иска сума, без да изменя по същество съдържанието на претенцията. Молбата съдържа подробна конкретизация на извършените работи и на вложените за изпълнението им разноски, както и на обстоятелствата, от които произтича търсеното с иска вземане. Доводите на касатора, че „поправената” искова молба повтаря недостатъците на първоначалната искова молба, заради които е обезсилено предходното въззивно решение, и че посредством направените с нея уточнения исковата претенция, по която се е произнесъл въззивният съд, е „абсолютно различна от първоначалната – по цена на иска, предмет, основание и др. индивидуализиращи белези”, не кореспондират с фактите по делото и не се споделят от настоящата инстанция. Предметът на спора, очертан с „поправената” искова молба, е идентичен на въведения с първоначалната искова молба спорен предмет, а разликата в цената на иска след уточнението се дължи на допуснатото в първоинстанционното производство намаление на иска и на обстоятелството, че пред въззивната инстанция ищцата е поддържала иска си в размера, за който той е бил уважен от първата инстанция.
Не кореспондира със съдържанието на обжалваното решение и доводът на касатора, че с решението е разгледан „незаявен” иск. Въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба въззивният съд е преценил, че с предявения иск ищцата претендира заплащане на стойността на вложените материали и труд за изпълнение на работите, които са й възложени без спазване на изискуемата от ЗОП писмена форма, извършени са уместно и изцяло в интерес на ответника и резултатът от тях се ползва от него по предназначение. В зависимост от тази преценка с диспозитива на решението съдът се е произнесъл по иск, квалифициран с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД и съответстващ на въведеното с исковата молба фактическо основание. Според задължителната практика в решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, І т. о., ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон; Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес вследствие произнасяне извън определения от страните по спора предмет и обхват на търсената защита. В случая няма произнасяне извън очертания с уточнената искова молба предмет на търсената с иска защита, което изключва вероятността въззивното решение да е недопустимо.
Като се има предвид изложеното, не се налага процесуалната допустимост на въззивното решение да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК.
Освен с недопустимостта на решението, касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК се поддържат по отношение на следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 6/74 г. на Пленума на ВС и в постановените по реда на чл.290 ГПК от състави на ВКС решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., решение № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. и решение № 179/16.12.2016 г. по т. д. № 2235/2015 г., както и в противоречие с казуалната практика в решение № 461/12.05.1986 г. по гр. д. № 570/85 г. на ВС, ІІ г.о. : „За правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и за задължението на съда са се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба; За начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването, по претенция за заплащане на извършени СМР при иск по чл.61, ал.1 ЗЗД; За размера на обедняването при изпълнение на СМР и конкретно дали преценката следва да се основава на осчетоводените действително разходи или на пазарната стойност на СМР, респ. за начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването, по претенция за заплащане на извършени СМР без изпълнителят да е сключил договор за изработка със собственика на обекта”.
Въпросът за правната квалификация на иска е значим за делото, но касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора задължителна практика на ВКС. В решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, ТК, е прието, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало съдът трябва да разреши спора, с който е сезиран, съобразно действителната правна квалификация на предявения иск; за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. С решение № 157/04.06.2013 г. по гр. д. № 1013/2012 г. състав на ВКС, ІV г. о., се е произнесъл, че въззивният съд като съд по съществото на спора следва да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените от ищеца фактически основания и да се произнесе с решението си относно претендираното или отричано от ищеца спорно материално право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; когато определи погрешна правна квалификация, решението на съда не е недопустимо, а неправилно. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил правната квалификация на разглеждания иск въз основа на фактическите твърдения, въведени с първоначалната искова молба и конкретизирани по реда на чл.129, ал.2 ГПК, и на формулирания във връзка с тях петитум. С решението си съдът е признал съществуването на претендираното от ищцата право /вземане/, индивидуализирано чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като е квалифицирал иска с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД. Действията на въззивния съд по определяне на спорния предмет на делото и произнасяне по търсената с иска защита са в съответствие с дадените от задължителната практика разрешения, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въпросът дали възприетата от съда правна квалификация отговаря на действителното правно основание на иска е от значение за правилността на въззивното решение, която при действието на чл.280, ал.1 ГПК в приложимата редакция от ДВ бр.59/2007 г. не се проверява в стадия за селекция на касационните жалби.
Вторият въпрос в изложението – за начина на определяне на размера на обогатяването и обедняването по претенция за заплащане на извършени СМР при иск по чл.61, ал.1 ЗЗД, е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на този въпрос обаче не са доказани допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска – чл.61, ал.1 ЗЗД, изключва приложимостта на задължителните указания в т.ІІ.6 на ППВС № 6/1974 г., на които касаторът се е позовал във връзка с основанието по чл.280,ал.1, т.1 ГПК. С решение № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на ВКС, І г. о., е формирана задължителна практика по въпроса коя от двете стойности е дължима при извършени подобрения в съсобствен имот – увеличената стойност на имота или стойността на направените разходи за строително ремонтни дейности. Решение № 461/12.05.1985 г. по гр. д. № 570/85 г. на ВС, ІІ г. о., третира въпроса за размера на вземането за подобрения в чужд имот, претендирано по правилата на неоснователното обогатяване – чл.59 ЗЗД. Посочените въпроси не са включени в предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, поради което цитираната практика е неотносима и не доказва релевантно за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК противоречие.
Третият въпрос е зададен некоректно и не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е определил размера на вземането по чл.61, ал.1 ЗЗД на база осчетоводените от ищцата разходи или пазарната стойност на СМР. С решението съдът е присъдил на ищцата стойността на материалите и труда, вложени за изпълнение на предприетите в хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД работи, изчислена от вещото лице към момента на извършване на разноските. Не е налице и твърдяното противоречие между даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за размера на вземането по чл.61, ал.1 ЗЗД и задължителната практика в решение № 179/16.12.2016 г. по т. д. № 2235/2015 г. на ВКС, І т. о. В цитираното решение е разгледан въпроса за начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването, по претенция за заплащане на извършени СМР без изпълнителят да е сключил договор за изработка със собственика на имота, но в хипотезата, когато претенцията е основана на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по иск с правна квалификация чл.61, ал.1 ЗЗД, а според трайната практика на ВКС в хипотезата на чл.61, ал.1 ЗЗД вземането на гестора се свежда до необходимите и полезни разноски, вложени в изпълнението на предприетата в интерес на собственика работа, в какъвто смисъл е решението.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е въведено по отношение на въпросите : „При преценка на размера на обедняването, свързана с претенция за присъждане стойността на СМР, съдът следва ли да изхожда единствено от размера на разходите, които са осчетоводени, или значение имат и др. факти, когато се касае до предявен иск от търговец, който изпълнява строителни дейности по занятие, т. е. когато се касае до СМР, изпълнявани в кръга на предмета на дейност на самия търговец; Дали сумата на обедняването във връзка с изпълнение на СМР следва да се преценява единствено от гледна точка на осчетоводените разходи, т. е. на сумите, които действително ищецът е дал като търговец /а не по принцип колко струват те като пазарна стойност/ във връзка с разходи за закупуване на материали и труд за поставянето им”. Според касатора, формулираните въпроси не са разглеждани от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК и поради това са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставените въпроси не са обуславящи за изхода на делото, тъй като при определяне на размера на вземането по чл.61, ал.1 ЗЗД съдът не е изходил „единствено от размера на разходите, които са осчетоводени”. Не е налице и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка доколкото – противно на твърдението на касатора, по приложението на чл.61, ал.1 ЗЗД съществува задължителна практика на ВКС и не е обоснована необходимост тя да бъде променяна или осъвременявана.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 3084/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответницата по касация следва да се присъдят разноски в размер на 4 000 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие /без дата/, приложен към отговора на касационната жалба от 04.07.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2324 от 07.12.2016 г., постановено по т. д. № 3084/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [община] – [населено място], обл. Б., [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на И. Г. Г., действаща като [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 4 000 лв. /четири хиляди лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :