1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 40
гр. София,24.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2095 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва решение № 1050 от 7.5.2019 г. по в.т.д. 1227 /2019 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 6 състав, с което е отменено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете срещу него и вместо това е постановени друго, с което искът е уважен като е осъден „ЧЕЗ Разпределение България“ АД да запати на „Гастхаус“ ЕООД сумата от 313 105 лв, на основание чл. 79 ,ла. 1 от ЗЗД на основание договор № ДПЕРМ Р2 00007094/7.11.2008 г. ведно със законната лихва от 30.11.2017 г. Счита, че решението е недопустимо, защото е постановено по недопустим иск. Оспорва същото като сочи основание по чл. 281, т. 3 от ГПК – съществено процесуално нарушение и нарушение на материалния закон. Като по отношение на нарушение на материалния закон изтъква нарушение на нормите, свързани с погасителната давност и нормата на чл. 79, ал.1 от ЗЗД относно сключения между страните договор ДПЕРМ от 07.11.2008 г.
Моли да се обезсили решението като недопустимо и да се постанови друго, с което да се обезсили първоинстанционното решение, а ако се прецени, че е допустимо, то моли да се отмени като неправилно.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следните основания за допускане на касационно обжалване:
Решението е недопустимо – основание по чл. 280, ал. 2 т. 1 от ГПК. Мотивира го с предявеният иск като според касатора основанието на иска не бил договорът за присъединяване, а изрично , че бил повторно сключен без предмет. С оглед твърдението на ищеца договорът няма предмет и поради това се позовава на чл. 62, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. Предявеният от ищеца иск действително бил за обезщетение на основание чл. 61 ал.1 и ал. 2 от ЗЗД и поради това Софийски апелативен съд като бил разгледал иска на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, бил разгледал непредявен иск и постановил недопустимо съдебно решение.
1. Следвало ли е въззивният съд във връзка с промяна на правната квалификация на иска да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и указания на страните относно необходимостта да ангажират съответните доказателства. Счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 266 от ГПК така както е разяснена в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 150 от 3.1.2018 г. по гр.д. 5017:16 г., 1 ГО на ВКС, решение № 62 от 17.7.2016 г. по гр.д. 3149–16 г, 1 ГО на ВКС и решение № 161 от 6.6.2014 г. по гр.д. 152/14 г. 3 ГО. Съдът следвало при промяна на правната квалификация да даде възможност на страните да посочат доказателства, каквито не били ангажирали пред първоинстанционния съд.
2. Може ли за начало на давностния срок при направено възражение за изтекла погасителна давност да бъде сочено приемането на работата по различно от процесното съоръжение? Счита, че САС след като е приел, че начало на давностния срок е 15.03.2013 г. – датата на подписване на акт образец 16 за годността за ползване на различно от процесното съоръжение „Кабелни линии 20 kV 2 броя от стълб 45 на ВЕЛ 20 KV „Я. до нов стълб на ТП „Младост“ [населено място] с дължина на трасето 1 268 м и обвързва приемането на процесно съоръжение с дължина на трасето 4 673 м. Датата на приемане на различно съоръжение, което няма нищо общо с процесното да се приеме за относима към началото на срока на погасителната давност било напълно погрешно и в противоречие с константната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 211 от 15.0.2015 г. по т.д. 3568/13 г., 1 ТО на ВКС. Според касатора в тази практика е прието, че изискуемостта на задължението определя началото на давностния срок. При договор за изработка задължението за заплащане на възнаграждение възниквало след приемане на работата с изключение приемането да не е уговорено със срок и да не са уговорили форма и начин на приемане на работата. Счита, че с приетото от въззивния съд е дадено разрешение в противен смисъл.
3. Може ли, без да е указал на страната да представи доказателства относно началния срок на давността, съдът да приеме, че не са представени такива, но решението е така мотивирано. Сочи противоречие с решение № 211 от 15.01.2015 г. по т.д. 3568/13 г., 1 ТО. Излага подробни съображения във връзка с клаузите на договора.
4. Следва ли разпределителното предприятие да плати стойността на съоръженията за присъединяване, претендирана само въз основа на договора за присъединяване и без страните да са сключили договор за покупко-продажба на съоръженията? Обосновава допускането на касационно обжалване по този въпрос с разрешението на въззивния съд в противоречие с константната практика на ВКС, изразена в решение № 247 от 27.2.2015 г. по т.д. 2952/13 г, ТК, 1 ТО, решение № 7 от 4.2.2014 г. по т.д. 59/13 г., ВКС.
Ответникът „Гастхаус“ ЕООД оспорва касационната жалба. Счита, че няма допуснати нарушения на закона. Изрично излага съображения, че са изложени твърдения за нищожност на договора за присъединяване, обстоятелство, което е прието в доклада по делото. Позовава се на тълкуването на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, както и на практиката по приложение на чл. 154 от ГПК относно доказателствената тежест. Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване, така както са формулирани от касационния жалбоподател. Излага съображения по фактите и приложението на Наредба № 6 от 9.6.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, издадена от министъра на енергетиката и енергийните ресурси.
Излага съображения за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на касационния жалбоподател на 30.05.2019 г. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК на 28.08.2019 г.
Въззивният съд е отменил изцяло решението на Софийски градски съд и вместо него е постановил друго, с което е осъден „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, София да заплати на „Гастхаус“ ЕООД на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6 сумата от 313 105 лв, неплатено възнаграждение за изграждане на въздушна електропроводна линия 20 kV в участък от нов стълб 1 до ТП Младост до нов стълб 42, включително с дължина 4 673 м по договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната мрежа № ДПЕРМ Р2 00007094/7.11.2008 г.
Съдът е приел за доказан факта, че между страните е сключен договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната мрежа във връзка с присъединяването към разпределителната електрическа мрежа на ответника на обекта „Вилно селище в имот № 032261“, [населено място] баня, собственост на ищеца. Присъединяването трябвало да се извърши чрез изграждане на нова възлова станция, нов двоен трансформаторен пост и електропроводни линии средно и ниско напрежение, наричани за краткост „съоръжения за присъединяване“. Също така е приел, че „Гастхаус“ ЕООД е възложило на „П.“ ЕООД ремонт на възлова станция [населено място] баня с предмет ремонт на въздушна електропроводна линия 20 kV Я. до кабелна линия 20 kV 2 Л от стълб № 45 на ВЕЛ 20 kV Я. до бъдещ стълб 1 до ТП Младост [населено място] 3. ПРието е, че е налице разрешение за строеж от Областния управител с възложители страните по делото като е разрешено извършването на строителни работи, заложени в одобрения инвестиционен проект № 2 от 25.6.2009 г. на строеж „Рехабилитация, ремонт и реконструкция на съществуващ енергиен обект за разпределение на електрическа енергия – въздушна електропроводна линия 20 kV Я. до бъдеща възлова станция [населено място] баня“. Изграденото трасе, представляващо въздушна електропроводна линия 20 kV Я. от нов стълб 1 до ТП Младост до нов стълб 42 в [населено място] с дължина 4 673 м било присъединено към разпределителната мрежа на ответника чрез включени разединител на стълб 45 на захранваща линия от п/ст Марек – [населено място] и по новоизградената кабелна линия до стълб 1 до ТП Младост [населено място] където и двата разединители от двете кабелни линии са включени към новоизградените две тройки на ВЕЛ „Я.“. Прието е, че работата ще се извършва на етапи. Прието е, че „Гастхаус“ ЕООД е посочен като възложител на 1 и 3 етап, а „Ековат СБ“ ЕООД на 3 етап. Издадено е разрешение за ползване от 21.3.2013 г. Прието е с помощта на вещо лице, че стойността на въздушната линия от 4 673 м общата стойност е 317 764 лв, стойност на проектиране 10 455 лв, за общата стойност е 328 219 лв.
Въззивният съд е приел съобразно разясненията в решение № 156 от 24.03.2016 г. по т.д. 3469/14 г., ВКС ,1 ТО, че изискуемостта на вземането на присъединяваното лице към електроразпределителната мрежа за изградените от него в хипотезата н чл. 20, ал. 5 НПППЕЕПРЕМ съоръжения е предмета на възложеното – дали това са отделни строителни работи, без крайния резултат да е вещ със съответна завършеност и самостоятелност в рамките на цялата система от съоръжения за присъединяване, дали той е самостоятелно съоръжение в рамките на цялата система, дали е включено и предпоставящо изграждането на недвижима вещ, чийто собственик е присъединяваното лице поради притежавано от него вещно право върху терена. Прието е в случая, че съоръжението е било изградено и свързано към електроразпределителната мрежа на ответника, с което за последния е възникнало задължението да плати стойността на изработеното. Прието е, че на основание чл. 326, ал.2 от ТЗ цената на съоръжението следва да се определи съобразно разходите за изработка. Плюс за проектиране, което е 328 219 лв. Прието е, че отношенията между страните са уредени от договор и на основание чл. 266, ла. 1 от ЗЗД в качеството му на възложител разпределителното предприятие следва да заплати на „Гестхаус“ ЕООД посочената сума. По направеното възражение за погасителна давност съдът е приел, че изискуемостта на вземането настъпва с приемане на работата, стига да няма уговорен срок , форма и начин на приемане на работата. Съдът е приел, че липсват такива уговорки и че годността на работата е установена към 15.3.2013 г. като свързва този момент с издаване на разрешение за строеж „Кабелни линии 20 kV дължина на трасето. Въззивният съд е посочил, че в писмо на ответника в отговор на подадено заявление на ищеца се посочва, че първият етап на трасето е изграден. Прието е, че от 15.3.2013 г. е началото на петгодишния давностен срок. Прието е, че от представените от ответника доказателства не може да се направи друг извод, тъй като представените фактури , издадени от „П.“ ЕООД към „Гастхаус“ ЕООД за изпълнение на СМР не може да се направи извод за начало на срока на давността във връзка с правоотношението между „ЧЕЗ Разпределение България“ ЕАД и „Гастхаус“ ЕООД. Приел е, че според вещото лице не са му представени доказателства кога са заведени като дълготрайни материални активи изградените съоръжения след реконструкцията с обяснение, че ответникът няма разрешение за ползване и не се ползва от въпросното съоръжение. Обсъдени са фактурите, издадени от „П.“ ЕООД по договора, сключен между последния и ищеца и е приело, че тези доказателства не са свързани с правоотношението между страните по делото. Приел е, че ответникът е създал пречки за събиране на доказателства за точната дата на предаване на съоръжението и поставянето му под напрежение.
Прието е, че възражение за прихващане на основание чл. 92 от ЗЗД неустойка, уговорена в чл. 15 от договора между страните е основателно за периода от 7.11.2009 г. когато е следвало да се изгради съоръжението до 21.3.2013 г. датата на изграждане на съоръжението. Уговорената неустойка е 0,1 % на ден, но не повече от 3 %. Така е прието, че общият дължим размер е 15 114 лв и това е обусловило извод за основателност на възражението като е извършено прихващането с тази сума.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки.
По отношение изложеното основание по чл. 280, ал.1, пр. 2 от ГПК, мотивирано от касатора, следва да се приеме, че въззивният съд е разгледал искът на предявеното основание. Видно от исковата молба същата отговаря на изискванията на чл. 127 от ГПК. Посочени са точно фактите хронологично по отношение на възникване на правото. Изрично е посочено наличието на сключен договор между страните. Обосноваването на обстоятелства за водене на чужда работа без пълномощие е само в правните изводи, изложени в исковата молба, които не са част от задължителното й съдържание и представляват защитна теза на ищеца. Ищецът конкретно се е позовал на сключване на договора и макар въззивният съд да не е разгледал иска на предявеното основание, то не може да се приеме ,че решението на въззивния съд е недопустимо, тъй като са разгледани точно посочените от ищеца факти и са подведени под правната квалификация, сочена от закона. В този смисъл не е постановено недопустимо решение. В константната практика на Върховния касационен съд се приема, че въззивният съд е длъжен да разгледа предявените факти и при неразглеждането им единствено може да се направи извод, че съдът е нарушил диспозитивното начало и поради това е налице съществено нарушение, което би довело до недопустимост на съдебно решение. В конкретния случай не може да се приеме, че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. Въззивният съд, разглеждайки точно основанието на предявения иск, формирано чрез обстоятелствената част и петитума на иска, е дал защита именно на претендираното право, така както е заявено от ищеца. Недопустимостта е дефинирана в теорията и съдебната практика като порок на съдебното решение, който предполага несъответствие между преценката за упражненото от страната искане за защита и действително дадената защита в диспозитива на решението. В случая въззивният съд е възприел точно релевираните факти, а именно, че между страните е налице договорно правоотношение на основание сключен договор, извършено възлагане на строително ремонтни работи в три етапа и изработването им, и удостоверяване, че работата е съответна на договорното и законово предназначение и съответно задължение на ответника да ги приеме. Липсва недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд е отстранил порока, допуснат от първоинстанционния съд, давайки защита на спорното материално право съобразно действителното му заявяване. Съгласно приетото в константната практика на Върховния касационен съд липсва нарушение на диспозитивното начало когато при вярно определяне на предмета на делото е дадена вярна правна квалификация. Само ако е дадена невярна, т.е. не са възприети правилно фактите и са отнесени не към действителната правна норма, ще е налице нарушение на диспозитивното начало и недопустимост на съдебното решение. В случая това не се установява и ще следва да се приеме, че липсва вероятност решението да е недопустимо. Не следва да това основание да се допуска касационно обжалване.
По отношение на посочения правен въпрос 1. Касаторът обосновава нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неизпълнение на задължението на съда да обезпечи правилно провеждане на процеса като даде възможност на страните да посочат доказателства за твърдените от тях факти. В случая касаторът не обосновава за какви факти не е успял да представи доказателства. Правилата за отстраняване пороците на първоинстанционното съдебно решение не могат да са сами по себе си разрешаване на правен въпрос. Нормата на чл. 280, ал.1 от ГПК поставя като изискване касаторът да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен конкретно от въззивния съд, така че при разрешаването му да е обоснован изхода на делото. Сам по себе си въпросът, както е поставен намира разрешение в сочената от касатора практика , но едновременно с това отсъства конкретно обосноваване на правен въпрос като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съобразно кои твърдения на касатора делото е останало непопълнено с доказателства, за да се обоснове, че с представянето им изцяло би се променил изхода на делото. Релевантните факти във връзка с предявения иск с правно основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД са определени и касаторът не е изложил аргументи срещу съществуването на договорната връзка по сключения договор за присъединяване. С оглед неговите твърдения не са налице обстоятелства, които налагат извод, че при липса на дадени указания от въззивната инстанция е извършено нарушение, което обуславя погрешен извод. Въззивният съд е приел, че при осъществената защита от касатора в качеството му на ответник пред първоинстанционния съд, е посочил за всички релевантни факти с оглед изложените от него възражения доказателства. Това налага извод, че посоченият правен въпрос не е обусловил изхода на делото. По този начин, поставеният въпрос не представлява разрешаване в противоречие с разясненията в посочената съдебна практика. Поради липса на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, не следва да се приема, че следва да се допусне касационно обжалване.
По посочения въпрос 2 и 3. В настоящия случай се твърди, че въпросът относно началния момента за погасителната давност съгласно направеното от касатора възражение за погасителна давност е разрешен в противоречие със сочената практика на ВКС, а в същото време е прието, че няма други доказателства, без да са дадени указания, че следва да се представят такива. В случая въпросът за давността е разрешен от въззивния съд с оглед въведеното възражение от ответника в срок. Въззивният съд е приел, че срокът на погасителната давност започва от изискуемостта на вземането. В конкретния случай след анализ на доказателствата е прието след анализ на доказателствата, че акт образец 16 за установяване годността за ползване на строежа „Кабелни линии 20 kV 2 бр от стълб 45 на ВЕЛ 20 kV „Я.“ до нов стълб до ТП „Младост“ с дължина 1 268 м е била изградена. Анализът на доказателствата по делото е мотивирал съда да направи крайния извод, че началото на давностния срок е издаденото разрешение за ползване. Поставеният въпрос от касатора не е разрешен от въззивния съд. Въпросът за началото на срока на погасителна давност е възприето от съда с оглед цялостния анализ на доказателствата. Прието е, че при договора за изработка задължението за заплащане на възнаграждение е изпълнимо след приемане на работата , ако не е уговорено със срок , форма и начин на приемане. Поради това въззивният съд е направил извод след анализ на доказателствата, че в конкретния случай, е налице установяване приемането на работата на 15.3.2013 г. В случая съдът не е приел, че липсват доказателства, установяващи началото на срока, а е приел, че в договора не е предвиден срок за приемане на работата, различен от срока по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Поради това въпрос 4 не е разрешен в обжалваното решение. Въпросът на обоснованост на съдебното решение е свързан с проверка на самото решение. А в производството по чл. 288 от ГПК съдът не може да извършва същинска проверка на правилността на решението и да провери правилността на съдебното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС посоченият правен въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая разрешаването на правния въпрос относно изискуемостта на вземането е извършен след анализ на доказателствата и е посочена датата 15.03.2013 г. Дали правилно е разрешен този въпрос съдът не може да извърши проверка в производството по чл. 288 от ГПК , без участие на страните. Поради това и посочените правни въпроси не съставляват основания за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на посочения правен въпрос 4 в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос, като е приел, че в случая с оглед възложеното със сключения между страните договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа от 07.11.2008 г. е възложено ремонт и реконструкция на кабелни линии. Самото извършване на работата е достатъчно, за да породи право на изпълнителя, извършващ работата, да получи възнаграждение, на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че с оглед предмета на договора не е необходимо да се сключва договор за прехвърляне на собственост или за уреждане на отношенията. Въззивният съд с помощта на вещо лице е установил, че мрежата, чиято реконструкция е уговорена и е в размер на 4 673 м е поставена под напрежение. Касае се за подмяна на кабели в далекопроводна мрежа, която използва съществуващ сервитут. Съдът не е разрешил така поставения въпрос в противоречие с установената практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 7/4.2.2014 г. по т.д. 59/13 г. и решение № 247 от 27.2.2015 г. по т.д. 2952/13 г., 1 ТО на ВКС, съгласно които сключването на договор е необходимо когато следва да се прехвърлят вещни права на разпределителното предприятие от изпълнителя, тъй като предмета на възлагане е наложил изработката на самостоятелна вещ, съдържаща вещни права или предметът е такъв, че съобразно закона има изискване за сключване на договора за прехвърлянето му в предвидена в закона форма. Няма противоречие с посоченото решение по т.д. 2952/13 г., доколкото е направено разграничение в различните хипотези на възможни правоотношения по отношение на предмета на изработка, като е определено, че „с оглед предмета на възложеното по смисъла на чл.20, ал.5 т.1, 2, и 3 от Наредба (НПППЕЕПРЕМ), ако се касае за отделни СМР, без резултата от същите да е вещ със съответна завършеност и самостоятелност в рамките на общата уредба по присъединяването или за СМР, резултат на които е самостоятелно съоръжение в рамките на общата уредба или за съоръжения, инкорпорирани в/ и предпоставящи изграждане и на недвижима вещ, чийто собственик, обаче, поради притежание на съответно вещно право върху терена, с изграждането се явява самото присъединявано лице.“ В случая с оглед предмета на възлагане, липсата на необходимост от прехвърляне на резултата, а директното му инкорпориране в мрежата на ответника, въззивният съд е приел, че не е необходимо извършването на прехвърляне на резултата в особена форма, което не налага сключването на следващ договор, а възложителят дължи приемане на изработеното съобразно сключения между страните договор и на основание чл. 264, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл действително въпросът е разрешен от въззивния съд и представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Но соченото допълнително основание по чл. 280, ала.1 т. 1 от ГПК не е налице, тъй като разрешението е в съответствие с посочената константна практика на Върховния касационен съд.
По изложените съображения ще следва да се приеме, че не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното решение.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника по касационната жалба ще следва да се присъдят разноски в размер на 5 880 лв, за което е представена и разписка за изплащането им. Не следва да се възмездят разноски от 7 110 лв, тъй като са за процесуално представителство, каквото не е осъществено поради недопускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1050 от 07.05.2019 г. по т.д. 1227/19 г., Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на „ГАСТХАУС“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] [населено място], [улица] сумата от 5 880 лв, направените разноски в настоящето производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: