О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
[населено място],12.09.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети август през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова ч.т.д. №1732 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от „Баш Консулт“ ЕООД срещу определение №448/06.02.2019г., постановено по ч.гр.д. №405/2019г. на Апелативен съд – София в частта, с която след отмяна на определение №914/14.01.2019г., постановено по гр.д.№391/2019г. на СГС, ІІ-д състав, е допуснато обезпечение на бъдещи осъдителни искове с правно основание чл.79 вр. чл.258 и сл. ЗЗД за сумите 61 103.60 лева и 17 518.44 лева и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 14 797 лева, които ще бъдат предявени от „ВМГ-Мениджмънт“ ООД, [населено място] срещу „Баш Консулт“ ЕООД, [населено място], чрез налагане на запор до исковите суми върху посочените две банкови сметки на ответника в „Банка ДСК“ ЕАД и „УниКредит Булбанк“ АД, при гаранция в размер на 10 000 лева.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че съдът не е обсъдил твърденията на молителя и представените доказателства, не е изложил подробни мотиви по отношение на всяка една от претенциите, вкл. за допълнително възложени СМР и неустойка, респ. е стигнал до необоснован извод за вероятна основателност на бъдещите искове. Намира за неправилно- необосновано и немотивирано определението и по отношение изводите на съда за наличие на обезпечителна нужда. Поддържа, че не е ясно как е определена паричната гаранция, като същата не е съобразена с критериите на чл.391, ал.3 ГПК.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:
„1. Следва ли въззивната инстанция, при отмяна на първоинстанционно определение, с което молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск и допускане на обезпечението, да мотивира преценката си за вероятната основателност на иска чрез анализ на съвкупността от представените доказателства и чрез обсъждане и отграничаване на това кои твърдения на ищеца са подкрепени с писмени доказателства и кои не?
2. Допустимо ли е съдът, при постановяване на определение, с което допуска обезпечение на бъдещ иск, да извършва преценка за вероятната основателност на иска въз основа на твърдения на молителя за устни уговорки между страните, които касаят правопораждащи факти /съответно правоизключващи факти/ и/или които засягат основни елементи от договорните отношения- срок и обем /допълнително възложени работи/, без твърденията за тези устни уговорки да са подкрепени от убедителни писмени доказателства?
3. Следва ли, в случай че молителят търси обезпечение върху няколко обективно съединени искове, съдът да приложи критерия по чл.391, ал.1, т.1 ГПК към всеки иск поотделно или държи изследване само за вероятната основателност на основния иск, без да извършва такова за останалите обективно съединени искове?
4. Следва ли съдът да мотивира начинът, по който е определил размера на гаранцията и дължи ли излагане на мотиви по чл.391, ал.3 ГПК?
5. Допустимо ли е размерът на гаранцията да се определи съобразно размера на цената на иска, а не при отчитане на евентуалните възможни /предполагаеми/ преки и непосредствени вреди от обезпечителната мярка?“.
Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, без да излага конкретни доводи за наличие на основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че по първите три от поставените въпроси е допуснато и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в задължителното за съдилищата ТР №6/2014 по т.д.№6/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в определение №424/08.07.2010г., ч.гр.д.№363/2010г. на ВКС, ІV г.о., определение №746/30.09.2011г., ч.т.д.№601/2011г. на ВКС и определение №272/04.04.2014г. по ч.т.д.№932/2014г. на ВКС, а по останалите два въпрос- с практиката, обективирана в определение №435/21.11.2008г., ч.гр.д.№1319/2008г. на ВКС, ІІ г.о. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди, че по отношение на преценката за наличие на обезпечителна нужда определението противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение №165 от 03.04.2017г., определение №620/09.11.2009г. и определение №143/18.02.2013г.
Поддържа и наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност.
Ответникът по жалбата „ВМГ-Мениджмънт“ ООД твърди, че жалбата е просрочена и следва да бъде върната. Евентуално оспорва както наличието на основания за допускане до касация на обжалваното определение, така и основателността на касационната жалба. Излага доводи за правилността на определението.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Неоснователно е възражението на ответника, че жалбата е подадена след изтичане на законово определения срок, тъй като не се установява съобщението за наложените обезпечителни мерки, адресирано до „Баш Консулт“ ЕООД, да е редовно връчено от ЧСИ на посочената в отговора на жалбата дата- 06.03.2019г. Настоящият съдебен състав констатира, че с разписката е удостоверено посещение на адреса на дружеството на 06.03.2019г., като връчителят изрично е отбелязал, че няма офис на фирмата, а къщата е със собственици М., като първият етаж от къщата се отдава под наем от тях. Връчителят не е посочил от кого е получената информация и не е положил нужните усилия да установи дали има офис на адресата на първия отдаден под наем етаж, където е адресът на управление на „Баш Консулт“ ЕООД, поради което не е налице основание за приложение на чл.50, ал.2 ГПК. С оглед изложеното съдът приема, че жалбата, депозирана на 18.04.2019г., преди надлежно връчване на съобщението от ЧСИ, е подадена в срок.
За да отмени първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на „ВМГ-Мениджмънт“ ООД, [населено място] за допускане на обезпечение на бъдещи искове срещу „Баш Консулт“ ЕООД, [населено място] с правно основание чл.79 вр. чл.258 и сл. ЗЗД за сумите 61 103.60 лева и 17 518.44 лева и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 14 797 лева, чрез налагане на запор на вземания на ответника по банкови сметки, въззивният съд приема, че бъдещите осъдителни искове са допустими и вероятно основателни, налице е обезпечителна нужда, а посочената обезпечителна мярка – запор на банкови сметки е допустима и адекватна. С оглед извършената преценка на твърдените от бъдещия ищец обстоятелства и представените доказателства съдът допуска обезпечението на исковите претенции при гаранция в размер от 10 000 лева.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и третият от поставените процесуалноправни въпроси- относно задължението на въззивния съд да прецени вероятната основателност на исковете, чието обезпечаване се претендира, като анализира представените доказателства и изложи подробни мотиви кои твърдения намира за доказани, са значими за изхода на спора и са обусловили крайните изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на тях обаче не е налице допълнителна предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, включително разрешенията, дадени в мотивите към т.5 от ТР №6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е длъжен да извърши преценка за допустимост и вероятна основателност на иска, при която следва да изходи от изложените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Посочените от жалбоподателя определения на ВКС са в същия смисъл, като обжалваното определение не е постановено в противоречие с така установената съдебна практика. Доколкото обезпечителното производство има за цел защитата на спорното материално право само по време на висящността на исковия процес, тази преценка за вероятната основателност на иска е най-обща, т.е. не е необходимо нито да е подробно мотивирана, нито е нужно да бъдат издирени и приложени всички относими към спора материалноправни норми. В случая, за да достигне до извода си, че предявените по делото осъдителни парични искове, чието обезпечаване е допуснал, са вероятно основателни, въззивният съд е извършил необходимата най-обща преценка, поради което и не е допуснал противоречие с практиката на ВКС.
Вторият въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъждал и преценявал „устни уговорки“ между страните, а е формирал крайния си извод за основателност на молбата по чл.390 ГПК въз основа на приложените към молбата писмени доказателства. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на доказателствата не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното определение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
Последните два въпроса относно начина на определяне на гаранцията не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване. Съдът е преценил, че обезпечението следва да се допусне в хипотезата на чл.391, ал.1, т.1 вр. ал.2 ГПК. Обвързването на размера на гаранцията с цената на иска не изключва преценката по ал.3, тъй като наложената обезпечителна мярка е запор на парично вземане в размер на исковата претенция. По отношение на тези въпроси не е налице и допълнителният критерий за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не се установява разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от жалбоподателя определение №435/21.11.2008г., ч.гр.д.№1319/2008г. на ВКС, ІІ г.о. е неотносимо към поставения въпрос, тъй като е постановено при различни факти и обстоятелства- поискано е обезпечаване на иск за установяване на право на собственост върху недвижими имоти, а посочената обезпечителна мярка е спиране на изпълнението – събаряне на сгради, намиращи се върху тези имоти.
По отношение на обезпечителната нужда в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е поставен правен въпрос, поради което и цитираната в тази връзка съдебна практика не следва да се обсъжда.
По отношение на поставените въпроси не е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено бланкетно, без да са изложени конкретни твърдения и без да е конкретизирана правната норма, нуждаеща се от тълкуване. Съдът намира, че не се установява непълнота в законодателството, нито противоречива съдебна практика, която да се нуждае от тълкуване.
Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №448/06.02.2019г., постановено по ч.гр.д. №405/2019г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.