5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№400
гр. София,17.06.2019год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2492 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адв. С. Ч., представител на ищцата, Д. И., и на Х. Х. и Д. Х., последните две като наследници на починалия в хода на процеса ищец, С. С., срещу определение № 2311 от 23.07.2018г. по в.гр.д. № 3101/2017г. на Апелативен съд – София, постановено по чл.248, ал.1 ГПК, в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника по иска, ЗД „Бул Инс” АД, сумата над 1581,73 лева, направени от дружеството разноски за въззивното производство и в частта, в която се отказва заплащане на адвокатски хонорар в размер на 7560 лева за втората инстанция, като се иска и присъждане на разликата над 8154 лева до 8472 лева – адвокатско възнаграждение за първата инстанция.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради което моли да бъде отменено в обжалваната част и се уважи молбата му по чл.248, ал.1 ГПК. Излага съображения, че дължимите за втората инстанция на ответника разноски са в размер общо на 1581,73 лева, а не по 1581,73 лева от всеки от ищците, тъй като съдът не е бил сезиран с такова искане и е налице произнасяне свръхпетитум. Съобразно изхода на спора, се сочи, че възнаграждението на адвоката на ищците е в размер на 8472 лева за първата инстанция и в размер на 7560 лева- за втората инстанция.
Ответникът по частната жалба, ЗД „Бул Инс” АД, не представя отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Първоинстанционното производство е образувано по субективно съединени искове по чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ на Д. И. и С. С. за заплащане на обезщетения от по 200 000 лева за претърпени неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им, Г. Х.. Ответното дружество е подало въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени исковете по чл.226 КЗ /отм./ за по 150 000 лева, като в отхвърлителната част – от по 50 000 лева, е подадена насрещна жалба от ищците. След даване на ход на устните състезания и преди постановяване на първоинстанционното решение, ищецът С. С. е починал и наследниците му – Х. Х. и Д. Х., са конституирани като ищци.
С въззивното решение е уважена частично жалбата на застрахователното дружество като са отхвърлени първоначалните искове за разликата от 100 000 лева до 150 000 лева, съответно са счетени за неоснователни жалбите на ищците, поради което е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителната част – за разликата от по 150 000 лева до 200 000 лева по всеки иск. С оглед изхода на спора по същество, първоинстанционното решение е отменено и в частта, в която застрахователят е осъден да заплати на основание чл. 38, ал.2 ЗА на адв. С. Ч., адвокатско възнаграждение за първата инстанция за разликата от 8 154 лева до 11 277 лева. В диспозитива на решението на апелативния съд няма присъждане на разноски на страните, направени за въззивното производство. В мотивите на решението е посочено, че ищцата Д. И. следва да бъде осъдена да заплати на застрахователното дружество направени разноски за въззивното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 3162,75 лева, определен с оглед уважено възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 ГПК, като ищците Х. Х. и Д. Х. следва бъдат осъдени да заплатят поотделно на застрахователя за производството пред САС адвокатско възнаграждение по 1581,37 лева, който размер на разноските отново е определен съобразно възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. В мотивите на решението си апелативният съд е приел, че тъй като процесуалното представителство на ищцовата страна не е възложено по реда на ГПК и Закона за правната помощ, на адвоката, приел да представлява страната, се дължи от ответника само едно възнаграждение за всички инстанции, размерът на което следва да се определи, съобразно уважената, респективно отхвърлената част на исковете. Посочено е, че на процесуалния представител на ищците е присъдено /коригирано с въззивното решение/ адвокатско възнаграждение, съобразено с основателността на исковете. Изложени са съображения, че правната природа на сключения между ищците и техния процесуален представител договор за безплатна правна защита и съдействие по чл.38 ЗА не позволява страните по този договор да създават задължения за трето лице по договора, каквото се явява ответникът, и последният да носи отговорност за разноски, ако не са налице предпоставките по чл. 38, ал.1 ЗА, за наличието на които следва да бъдат представени доказателства на съда, тъй като тази отговорност се основава на закона и се осъществява само с постановения от съда съдебен акт. Въз основа на това е направен извод, че всяка уговорка между клиента и неговия адвокат за оказване на безплатна правна помощ, при отсъствие на предпоставките по чл. 38, ал.1 ЗА, не поражда права на договорилите се, както и не поражда задължение за третото лице – ответника, но задължава съда при постановяване на дължимия съдебен акт да изследва и само ако установи предпоставките по чл. 38, ал.1 ЗА, да осъди ответника да заплати адвокатско възнаграждение на процесуалния представител, съобразно уважената / отхвърлената част на исковете.
Молби по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение / допълване на въззивното решение в частта за разноските са постъпили от всички страни в процеса.
В молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК ответникът по исковете иска допълване на решението чрез присъждане на посочените на стр.11 в мотивите на решението разноски от 1581 лева, дължими за въззивната инстанция, за които няма произнасяне в диспозитива. Моли да се начисли и ДДС към адвокатското възнаграждение. С определението по чл. 248, ал.1 ГПК, предмет на настоящото производство, САС е осъдил ищците Х. и Д. Хазари да заплатят поотделно на застрахователя по 1581,37 лева с вкл. ДДС.
В молбата на представителя на ищците по чл. 248, ал.1 ГПК се поддържа, че дължимото адвокатско възнаграждение за първата инстанция е 8472 лева, а не 8154 лева, а за втората инстанция – дължимото възнаграждение е в размер на 7560 лева, поради което се иска изменение / допълване на въззивното решение в частта за разноските. С определението по чл. 248, ал.1 ГПК апелативният съд е отхвърлил молбата на процесуалния представител на ищците за изменение на въззивнито решение чрез присъждане на разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция. В определението не е налице произнасяне по искането за изменение на решението в частта за разноските за адвокатския хонорар за първата инстанция.
Определението е частично неправилно.
На първо място, липсва произнасяне на апелативния съд в определението по чл. 248, ал.1 ГПК относно искането на пълномощника на ищците за изменение на въззивното решение в частта за дължимия размер на адвокатското възнаграждение на първата инстанция, като в тази част частната жалба има характер на молба по чл. 250 ГПК, компетентен за произнасянето по която е апелативният съд.
На второ място, неоснователно е оплакването за ищците, че в частта, в която с определението по чл. 248, ал.1 ГПК всяка от ищците Х. и Д. Хазари е осъдена да заплати на застрахователя по 1581,37 лева с вкл. ДДС адвокатско възнаграждение е налице произнасяне свръхпетитум. В мотивите на въззивното решение ясно е формира воля всяка от посочените ищци да заплати поотделно на застрахователя възнаграждение в размер на 1587,37 лева. Доколкото така формираната воля на съда не е отразена в диспозитива на решението, е налице очевидна фактическа грешка, която е била на практика отстранена от съда с определението по чл. 248, ал.1 ГПК, като за поправката на очевидните фактически грешки не е необходимо сезиране на съда от страната, тъй като за нея съдът следи служебно.
На трето място, основателно е искането по чл. 38 ЗА на представителя на ищците, за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Съгласно формираната с определение № 163 / 13.06.2016г. по ч.гр.д. № 2266/ 2016г. на I ГО на ВКС задължителна практика по реда на чл.274, ал.3 ГПК, която се споделя от настоящия състав, преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото. При липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяването на основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната страна или нейният процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения акт в частта му за разноските, като носи тежестта да установи, че предпоставките за представяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В конкретния случая ищците са представили и декларации за семейното си положение и имущественото си състояние. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че при представителство по чл.38 ЗА се дължи общо възнаграждение за всички инстанции, който извод е в разрез с нормата на чл. 81 ГПК.
С оглед изложеното, и предвид факта, че с жалбите на страните предмет на разглеждане пред въззивния съд е въведен пълния размер на претенциите от по 200 000 лева по двата иска, при определен от съда дължим размер от по 100 000 лева по всеки от исковете, и минимално възнаграждение от 5530 лева при обжалваем интерес от 200 000 лева по всеки от исковете, изчислено съобразно дейтващата по време на въззивното производство редакция чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/ 2004г. (ДВ бр.84/25.10.2016г.), дължимото възнаграждение на адвоката на ищците по чл. 38 ЗА за възивното производство възлиза общо на 5530 лева, за която сума частната жалба е основателна.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 2311 от 23.07.2018г. по в.гр.д. № 3101/2017г. на Апелативен съд – София, в частта, в която е отхвърлена молбата за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищците Д. И., Х. Х. и Д. Х. за въззивната инстанция за сумата от 5530 лева, като ПОСТАНОВЯВА
ИЗМЕНЯ решение № 743/ 28.03.2018г. по в.гр.д. № 3101/2017г. на Апелативен съд – София, като ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс” АД да заплати на адвокат С. С. Ч., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 5530 лева.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2311 от 23.07.2018г. по в.гр.д. № 3101/2017г. на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Апелативен съд – София за произнасяне по молбата по чл. 250 ГПК, инкорпорирана в частна жалба вх. № 14696/ 14.08.2018г. на адвокат С. С. Ч., представител на ищците Д. И., Х. Х. и Д. Х., за произнасяне по молбата по чл. 248, ал.1 ГПК на пълномощника на ищците за присъждане на адвокатско възнаграждение за първата инстанция за разликата над 8154 лева до 8472 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.