О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
гр. София, 29.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1057 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Б.” /н/, представляван от адв. Н. Г., срещу определение № 256 от 22.01.2016г. по ч.гр.д. № 129/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено определение № 24246 от 08.12.2015г. по гр.д. № 13174/2015г. на СГС, ГО, 7 състав за прекратяване на производството по делото.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Твърди, че в нарушение на процесуалните норми въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което делото е прекратено, с шаблонното обяснение – „липса на правен интерес”, като е допълнил, че „искът е недопустим, тъй като изричен иск за прогласяване на нищожност /недействителност/ на публична продан и на постановление за възлагане не е предвиден в закона”. Поддържа, че това е едно твърде „странно” прилагане на разпоредите на ГПК и надали може да бъде обяснено понятието „изричен иск”. Счита, че въззивният съд прави и „свободни” тълкувания на изрични текстове на ТЗ, по точно чл.638, ал.4 ТЗ. Поддържа, че този текст има императивен характер и не може да бъде „тълкуван” дори и от ЧСИ, за когото според съда не се отнася. Твърди, че въззивният съд се е позовал на чл.637, ал.5 ТЗ, който се отнася само за съдебно, но не и за изпълнително производство. Сочи, че от мотивите на обжалваното определение се установява едно – че ищецът може да търси защита на правата си с иск по чл.270, ал.2 ГПК и това безспорно е така. Счита, че с обжалваното определение се оправдава действие на ЧСИ и синдик, довело до двойно усвояване на 63 000 лева. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа, че без да е извършен никакъв анализ на обстоятелствата, изложени в частната въззивна жалба, е потвърдено определението на СГС. Сочи, че без да се съобрази дори със събствените си отменени от ВКС определения /напр. определение № 33 от 18.01.2013г. по ч.т.д. № 852/2012г. на ВКС, ТК, II т.о./, въззивният съд е приел липса на правен интерес и че постановленията на ЧСИ не подлежат на контрол по чл.270, ал.2 ГПК – твърдение, което е в пълно противоречие с практиката. Твърди, че същото се отнася и до прилагането на чл.637 ТЗ, а не на чл.638, ал.4 от същия, които са много ясни и в прилагането им не съществуват възможности за тълкувания, каквито се съдържат в мотивите на обжалваното определение. Посочил е, че в подадената частна касационна жалба е изложил подробно съображенията си за допускане на касационно обжалване, което в същността си е такова с правно основание чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът ЧСИ И. Х. не изразява становище по частната касационна жалба.
Ответникът И. С. Т. оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като частният жалбоподател не е формулирал правни въпроси, нито е обосновал предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е взел предвид, че предмет на предявения иск е прогласяване на нищожността на постановление на ЧСИ, с което е отказано спиране на изпълнителното дело срещу длъжника по отношение на имот, собственост на трети лица, ипотекирали го за обезпечаване дълга на длъжника. Посочил е, че според действащия процесуален ред защитата на длъжника срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение се осъществява чрез обжалване само на точно посочени в чл.435 ГПК изпълнителни действия и само на основанията, посочени в закона. Изложил е съображения, че дори и да се приеме, че предмет на предявения иск е прогласяването на нищожност на извършена от ЧСИ публична продан и на постановление за възлагане на имота, собственост на трети лица, послужил за обезпечаване дълга на длъжника, то такъв иск е недопустим, тъй като изричен иск за прогласяване на нищожността /недействителността/ на публична продан и на постановление за възлагане, с изключение на иска по чл.496, ал.3 ГПК, не е предвиден в закона. Приел е, че ищецът разполага с други пътища на защита, в случай че твърди, че банката кредитор неоснователно се е обогатила, получавайки два пъти плащане на един и същи дълг или в случай че твърди, че е претърпял вреди от процесуално незаконосъобразни действия на ЧСИ. За пълнота на мотивите е посочил още, че съгласно разпоредбата на чл.637, ал.5 ТЗ не се спират дела срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица. Въз основа на изложените съображения е заключил, че искът на ищеца, насочен срещу ЧСИ и синдика на дружеството, да бъде прогласена нищожността на постановление на ЧСИ, с което е постановено продължаване на изпънителното производство по отношение на имущество, собственост на трети лица, е недопустим.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. В изложението си касаторът е повторил оплакванията си за неправилност на въззивното определение, изложени в частната касационна жалба. Тези оплаквания обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Касаторът не е посочил и обосновал и наличието на някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В изложението си се позовава на противоречие на въззивното определение с определение № 33 от 18.01.2013г. по ч.т.д. № 852/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., което е неотносимо, тъй като е постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК по въпроса, дали обезпечението чрез авал е основание по чл.637, ал.5 ТЗ, изключващо спиране на производството на основание чл.637, ал.1 ТЗ, и при друга фактическа обстановка.
При този изход на спора на частния жалбоподател не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 256 от 22.01.2016г. по ч.гр.д. № 129/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: