ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№400
гр. София, 09.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 785 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Б. А. и М. Н. А. против Решение № 504/14.11.2016 г. по в.гр.д. № 514/2016 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното Решение № 125/ 20.06.2016 г. по гр.д.№ 1181/2012 г. на РС- Самоков, с което са отхвърлените предявените от В. И. Б. срещу касаторите субективно съединени осъдителни искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС, вместо което е постановено уважаване на същите в установителната им част, като е признато правото на собственост на ищцата върху апартамент № 2 в [жилищен адрес] в [населено място],[жк], състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 94,36 кв.м., ведно с таванско помещение и с прилежащите идеални части от общите части на сградата, нанесен в КККР на [населено място] като самостоятелен обект с идентификатор 65231.914.180.1.5. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените срещу касаторите субективно съединени искове за собственост бъдат отхвърлени със законните последици.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, респ. разрешавани са противоречиво от съдилищата или произнасянето по тях от настоящата касационна инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно постановките на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, са следните:
1. При предявен иск за собственост, по който правото на ищеца произтича от деривативно придобивно основание- правна сделка, при оспорване на иска от ответника необходимо ли е ищецът да доказва правото на собственост на своя праводател?
2. Длъжен ли е съдът, при разпределяне на доказателствената тежест между страните по иск за собственост, ищецът по който черпи правата си от деривативно придобивно основание- правна сделка и искът е оспорен от ответника, да укаже на ищеца необходимостта да докаже правото на собственост на своя праводател?
3. Извършена продажба на недвижим имот в полза на непълнолетен, при която продавачите запазват безвъзмездно и пожизнено право на ползване върху имота, придобиването на така обременения с вещно право на ползване имот от страна на непълнолетния, представлява ли обременяване на имота с тежест или отказ от права по смисъла на чл.73, ал.2 и 3 СК /отм./ като предпоставка сделката да бъде сключена с разрешение на районния съд?
Ответникът по касационната жалба – В. И. Б. е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл.284 ГПК, и е подадена от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл.280, ал.2 ГПК.
Производството по делото в обжалваната част на въззивното решение е образувано по предявени в активно субективно съединение искове за собственост по чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищцата, на основание сключен на 31.08.1998 г. договор за покупко-продажба с продавача Т. Д. Н., и осъждане на ответниците да й предадат владението на недвижим имот, представляващ апартамент № 2 в [жилищен адрес] в [населено място],[жк], състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения със застроена площ от 94,36 кв.м., ведно с таванско помещение и с прилежащите идеални части от общите части на сградата, нанесен в КККР на [населено място] като самостоятелен обект с идентификатор 65231.914.180.1.5. Според изложените в исковата молба твърдения, частният праводател на ищцата е придобила процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен през 1997 г. с нейните баба и дядо в лицето на Р. А. А. и Б. И. А., които си запазили пожизненото право на ползване върху имота. На това основание самата ищца придобила впоследствие същия обременен с така запазеното вещно право, поради което не е упражнявала фактическа власт върху апартамента. Същевременнно при сключване на договора от 31.08.1998 г. продавачката Т. Н. е била непълнолетна, поради което е действала със съгласието на своята майка и законен представител и с разрешение на районния съд. При извършена справка в Службата по вписвания при РС- Самоков ищцата узнала, че след смъртта на Р. А. /поч.10.11.2002 г./ нейният съпруг Б. А. се разпоредил повторно с вече прехвърления от тях през 1997 г. в полза на внучката им Т. Н. процесен имот, като на 11.11.2005 г. продал на сина си В. А. 4/6 ид.ч. от същия, при което отново си запазил пожизнено правото на ползване, а на 22.05.2006 г. лицето К. А. продала на брат си Б. А. 1/6 ид.ч. от същия имот. На 22.05.2006 г. Б. А. се отказал от правото си на ползване върху процесния имот, като на същата дата нотариално заверената му декларация за отказа била вписана в Службата по вписвания. На същата дата, легитимирайки се като собственик на целия имот /1/6 ид.ч. по наследство и 5/6 ид.ч. на основание покупко-продажба/, В. А. учредил върху процесния имот договорна ипотека в полза на [фирма].
За да уважи така предявените искове за собственост, въззивният съд е приел, че ищцата е придобила собствеността върху спорния имот на деривативно правно основание- сключен на 31.08.1998 г. договор за покупко-продажба със собственика на имота, при което не подлежи на изследване правото на собственост на нейния праводател, доколкото същото не е било надлежно оспорено от ответната страна нито с отговора на исковата молба, нито по-късно в хода на процеса. Изложени са съображения, че ответниците са оспорили единствено наличието на надлежно разрешение по чл.73, ал.2 СК /отм./ за сключване на сделките с участието на непълнотелната Т. Н., като е прието, че за договора от 1997 г., с който последната е придобила последния имот, такова поначало не е било необходимо доколкото сделката не обективира отказ от право по смисъла на чл.73, ал.3 СК /отм./, а за последващото разпореждане от 1998 г. в полза на ищцата разрешение е било дадено от местно компетентния Пловдивски районен съд съобразно настоящия адрес на лицето към момента на сключване на договора. Изрично е посочено, че дори и даденото разрешение да е било опорочено, това не опорочава самата сделка, тъй като същата би била недействителна само в случай, че разрешение за разпореждане с имуществото на непълнолетно лице изобщо не е имало. Изложени са и мотиви, според които съгласно чл.27 ЗЗД при липса на разрешение от районния съд сделката би била не нищожна, а унищожаема, като при липса на успешно проведен конститутивен иск за нейното унищожаване съдът е длъжен да зачете правните й последици. Релевираното от ответника В. А. възражение за придобиване на имота по давност е било отхвърлено като недоказано, като е прието, че данните по делото не обуславят извод за упражнявано от него владение върху имота в продължение на пет години като предпоставка за наличие на предвидения в чл.79, ал.2 ЗС фактически състав. Въззивният съд е приел същевременно, че по делото не е доказано ответникът да владее или държи процесния имот при приключване на съдебното дирене пред инстанцията по същество, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете по чл.108 ЗС са били отхвърлени в осъдителната им част.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставените от касаторите правни въпроси, свързани с необходимостта решаващият съд да изследва правото на собственост на частния праводател на ищеца по предявен иск за собственост, когато собственото му право е оспорено от ответника, не са от обуславящо изхода на спора значение, доколкото, както е посочил и въззивния съд в мотивите си, отговорът на исковата молба на ответника В. А. не обективира такова оспорване- релевирани са единствено твърдения за нищожност на сключените през 1997 г. и 1998 г. прехвърлителни сделки /първата- в полза на Т. Н., а втората- в полза на ищцата/ поради нарушаване разпоредбите на чл.73, ал.2 и ал.3 СК /отм./. По отношение на първата сделка е поддържано, че същата е нищожна като обективираща разпореждане с имущество на непълнолетен- уговорената продажна цена в размер на 43 200 лв., без разрешение на районния съд, както и с оглед на това, че непълнолетният купувач е придобил в нарушение на закона обременен с тежести имот. По отношение на втората сделка са изложени твърдения, според които разрешението по чл.73, ал.2 СК /отм./ е било дадено от местно некомпетентен съд- Самоковския районен съд, а не съдът по местоживеенето на непълнолетния продавач. В този смисъл, както правилно е приел въззивния съд в мотивите си, в случая изобщо не е налице надлежно оспорване на правото на собственост на частния праводател на ищцата, а възражения, с които по същество се упражняват чужди права, доколкото наведените твърдения сочат на унищожаемост на процесните сделки на основание чл.27, предл.1 ЗЗД, при което този порок на сделката може да се релевира единствено от страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта, а не от трето лице /чл.32, ал.1 ЗЗД/. На това основание преценката, дали в случая са нарушени императивните изисквания на чл.73, ал.2 и ал.3 СК /отм./ и какви са последиците от евентуално тяхно нарушаване, е без всякакво значение за материалноправната легитимация на страните, при което решаващият съд е длъжен да зачете легитимиращия ефект на нотариалните актове, обективиращи сключените сделки, от които произтичат правата на ищцата, доколкото тяхната законна доказателствена сила досежно удостовереното от нотариуса право на собственост на прехвърлителя не е оборено в настоящото производство /ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. по т.д.№ 11/ 2012 г. на ОСГК/. По изложените съображения поставените от касаторите правни въпроси, свързани с изследване правото на собственост на частния праводател на ищцата при направено от ответника възражение за недействителност на сделките, от които произтичат правата й, поради нарушаване изискванията на чл.73, ал.2 и ал.3 СК /отм./, не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд в обжалваната му част.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответника по касация направените от последния разноски в производството, а именно сумата от 200 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 504/14.11.2016 г. по в.гр.д. № 514/2016 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Б. А. и М. Н. А. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на В. И. Б. сумата 200 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: