О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 21.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ : МАЙЯ РУСЕВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова ч.гр.д.№ 4157 по описа за 2016 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна жалба от „Център за научноизследователска, образователна и производствена дейност по лозата и виното”О. [населено място], представлявано от управителя К., чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно определение № 1652 от 5.07.2016г. по в.ч.гр.д. № 1278 по описа за 2016г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 278 от 9.06.2016г. по гр.д. № 387/2016г. на Районен съд Девня за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.124 ал.4 ГПК, поради изрично изключен с нормата на чл.95 ал.2 ДОПК съдебен контрол.
Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен, постановен в нарушение на закона, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато с указания за разглеждане и произнасяне по съществото на спора. Аргументира се с официалния свидетелстващ характер на оспорвания документ и с наличие на правен интерес от установяване, че същият е неистински, тъй като отразява невярното обстоятелство, че данъчната оценка на притежавания производствен имот е 30 815.10лв., определена по Приложение 2 към ЗМДТ, вместо да бъде определена в размер на 454 650лв., по чл.21 ал.1 ЗМДТ съгласно декларираната в подадената данъчна декларация отчетна стойност. Счита, че в случая, разликата произтича от липсата на възможност за въвеждане на данни за отчетната стойност в софтуерния продукт, използван от НАП. Според жалбоподателя, единственият му път на защита е общия исков ред.
Като основание за допустимост сочи нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като поставя следните три въпроса:
1. Издаденото удостоверение по чл.264 ал.1 ДОПК, в което размера на данъчната оценка на производствен обект, собственост на юридическо лице, определен само по критериите на Приложение 2 от ЗМДТ, без да са съобразени наличните и декларирани от собственика данни за остатъчната стойност на имота, в противоречие с нормата на чл.21 ал.1 ЗМДТ, представлява ли официален свидетелстващ документ с невярно съдържание? Позовава се на определение № 2876 от 4.10.2010г. по адм.д.№ 13666/2009г. на ВАС, в което е прието, че преценката за истинността на удостоверението за данъчна оценка следва да се извърша по реда на чл.124 ал.4 ГПК от гражданските съдилища. Доколкото това разбиране противоречи на приетото в определение № 153 от 24.02.2012г. по ч.гр.д.№ 583/2011г. на ІV г..о. на ВКС, постановено по чл.274 ал.3 ГПК, съгласно което изричната норма на чл.95 ал.2 ДОПК изключва възможността за съдебния контрол /и административен, и общ/ на съдържанието на удостоверението за данъчна оценка, жалбоподателят поставя и въпроса:
2. След проведена процедура по реда на чл.92 ал.3 ДОПК, разпоредбата на чл.95 ал.2 ДОПК представлява ли процесуална пречка за предявяване на иск по чл.124 ал.4 ГПК за установяване верността на съдържанието на удостоверение за данъчна оценка по чл.264 ал.1 ДОПК? и
3. Разпоредбата на чл.485 ал.2 ГПК обуславя ли за длъжника правен интерес от предявяване на такъв иск по чл.124 ал.4 ГПК когато срещу него е насочено принудително изпълнение?
Срещу така подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на съотносимост на поставените въпроси с решаващите изводи на съда и поради позоваване на практика на административен съд, която не е обвързваща за гражданския, така и нейната основателност, тъй като е налице законова забрана за съдебен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи на страните и данните по делото, намира следното:
Нормата на чл.274 ал.3 т.1 от ГПК предпоставя допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд определение, с което се оставя без уважение частна жалба срещу прекратително определение, от наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК, преценени съобразно поставените от жалбоподателя въпроси.
В случая, първият и третият от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени в ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№1 /2009г. на ОСГТК на ВКС. Първият е фактически, изисква преценка по съществото на спора, а освен това съдържа и правни констатации и изводи /че размера на данъчната оценка е за производствен обект, че е в противоречие с нормата на чл.21 ал.1 ЗМДТ и че издаденият документ е с невярно съдържание/, каквито въззивният съд не е направил в постановения от него акт. Преди да прецени, че са налице предпоставките за касационно обжалване, настоящата инстанция не разполага с правомощия да проверява правилността на изводите на въззивния съд.
Третият въпрос /изискващ преценка за наличие на правен интерес от оспорване съдържанието на удостоверението за оценка/ не е бил обсъждан от въззивния съд и не е свързан с решаващите му мотиви, които са за недопустимост на производството поради наличие на норма, изключваща съдебния контрол, /а не поради липса на правен интерес/.
На условията за общо основание за допустимост отговаря единствено втория поставен от касатора въпрос, който е и спорния по делото: Дали разпоредбата на чл.95 ал.2 ДОПК е процесуална пречка за предявяване на иск по чл.124 ал.4 ГПК за установяване верността на съдържанието на удостоверение за данъчна оценка по чл.264 ал.1 ДОПК. По същият не може да се допусне касационно обжалване, защото не е налице посоченото в жалбата специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, по смисъла, разяснен в т.4 от т.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, защото по него е налице задължителна практика по чл.274 ал.3 ГПК – определение № 153 от 24.02.2012г. по ч.гр.д.№ 583/2011г. на ІV г..о. на ВКС, съгласно която изричната разпоредба на чл.95 ал.2 ДОПК изключва възможността за съдебен контрол – пряк и косвен, пред който и да е съд /административен или общ/ на съдържанието на удостоверение за данъчна оценка. Цитираната от жалбоподателя практика на административните съдилища – определение № 2876 от 4.10.2010г. по адм.д.№ 13666/2009г. на ВАС, съгласно по-горе цитираното т.д.№1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, не обвързва гражданските съдилища. Освен това, настоящият съдебен състав споделя изразеното в определение № 153 от 24.02.2012г. становище. Удостоверението за данъчна оценка е писмен документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, който се издава от служители на общинската администрация /чл.4 ЗМДТ/. Издаването му е дейност по административно обслужване. Доколкото удостоверението не е административен акт, а писмен документ, за него важат специалните разпоредби, предвидени в чл.88-97 ДОПК. Съгласно чл.92 ал.3 ДОПК – единствената предвидена възможност за оспорване на съдържанието на документ, удостоверяващ факт с правно значение или в който се признава или отрича съществуването на права или задължения е по административен ред – пред по-горестоящия административен орган. Възможност за обжалване на акта, издаден от горестоящия орган пред съд – не е предвидена. Нещо повече – с нормата на чл.95 ал.2 ДОПК – тя е изрично изключена, тъй като е посочено, че „не може да се оспорва пред съд съдържанието на документ”. Изводът е, че изхождайки от вида дейност /административно обслужване/ и характера на акта /писмен документ, а не административен акт/, законодателят е преценил, че специализираната проверка от по-горестоящия административен орган е достатъчна. Наличието на тази правна норма, изключва и възможността за позоваване на чл.120 от Конституцията, защото тя е приложима за административни актове /а настоящия не е такъв/ и там е гарантирана възможността на гражданите да обжалват актовете, които ги засягат, освен тези за които изрично закона е изключил тази възможност, какъвто е настоящия случай. В случая – след като е изчерпал единствената правна възможност за оспорване на издадения документ, която специалният ред е предвидил – пред по-горестоящия орган и пред вид нормата на чл.95 ал.2 ДОПК, жалбоподателят не може да ползва и общия ред по чл.124 ал.4 ГПК за да оспори съдържанието.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до разглеждане по същество на частната жалба, подадена от „Център за научноизследователска, образователна и производствена дейност по лозата и виното”О. [населено място] [улица] ет.1, представлявано от управителя К. против въззивно определение № 1652 от 5.07.2016г. по в.ч.гр.д. № 1278 по описа за 2016г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.