О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 27.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 21 юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1916 /2016 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ДП „Н.” против решение № 32 от 29.01.2016г. по т.д.№ 620/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 413 от 09.07.2015 г. по гр.д.№ 724/2013г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която компанията е осъдена да плати на [фирма] сумата 26 000 лв. по предявен частичен иск от общ размер на 471 400 лв, представляваща увеличената стойност на поземлен имот № 56784.551.2, предоставен на „Национална компания „Ж.” за оперативно управление, в който ищеца със собствени средства е осъществил цялостен строеж на стопанска сграда – склад за монтажни автомобилни гуми, със застроена площ от 370.88 кв.м., с идентификатор № 56784.551.2.1. Сумата е дължима ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 02.10.2013г.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 74, ал.2 ЗС, тъй като ищеца не е добросъвестен владелец, и на чл. 116 ЗЗД, защото е отхвърлено възражението за погасителна давност. Наведено е и опрлакване за необоснованост за извода, че ищеца е добросъвестен подобрител и че стойността на имота е увеличена.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата не е формулиран ясен правен въпрос, но може да се извлече, че е поставен въпроса, дали ищеца е добросъвестен подобрител в чужд имот. Изброени са осем решения на ВКС, които не са представени, но на които се твърди, че противоречи възивното решение по съображения, изложени в касационната жалба. Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1 т. 1-3 ГПК.
Ответникът по касация оспорва допускането до касационен контрол, тъй като въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС относно това, че за увеличилия стойността на чужд имот със знанието и без противопоставянето на собствения се дължи стойността на увеличението.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявеният иск е установено следното:
С влязло в сила решение № 134/22.05.2013г. по гр.д.№ 51/2013г. на ВКС ІІ гр.о. е уважен предявеният от ДП „Национална компания Ж.” против [фирма] иск по чл. 108 ЗС, като дружеството е осъдено да предаде владението върху едноетажна стоманобетонна сграда, представляваща склад за монтажни гуми с площ от 370.88 кв.м. с идентификационен номер 56784.551.2.1, изградена в ПИ №56784.551.2 по кадастралната карта на [населено място], с адрес [населено място], [улица]. Между [фирма] и [фирма] е сключен договор за наем на 27.06.1995г. на постройки по т. 1 а и б и незастроен терен от 355 кв.м. по т. 1.в. С допълнително споразумение от 26.06.1997г., страните са се съгласили наемателя да построи в терена по т. 1.в от договора за наем постройка – склад за нуждите на дейността на наемателя за своя сметка, чието стойност няма да се прихваща от стойността на наема и която след построяване на сградата ще остане собственост на наемателя, като отношенията се уреждат на база пазарни цени. По делото не е спорно, че проектирането и изграждането на сградата е станало изцяло със средства на наемателя в периода 1996-1997г. Дружеството-наемател е преобразувано чрез вливане в създаденото и вписано с решение № 3695/27.05.1999г. дружество [фирма]. Сградата е изградена на площ 370 кв.м. и към настоящия момент е включена като предвиждане по ПУП, т.е. не подлежи на премахване макар да не е узаконена предвид приключилия вече спор за собственост. В хода на производството по иска по чл. 108 ЗС, предявен на 13.06.2008г. в отговора към исковата молба от 22.08.2008г., ответникът е заявил възражение за признаване право на задържане до заплащане на подобренията в размер на 1200 000 лв., по което ВКС, уважавайки иска по чл. 108 ЗС не се е произнесъл. Искът по настоящото дело е предявен на 02.10.2013г.
Въззивният съд е приел, че ищецът е изградил сграда в чужд имот, чиято стойност е 471 400 лв. със знанието и изричното съгласие на собственика на терена и на основание чл. 74, ал.2 ЗС е добросъвестен подобрител на чужд имот, който има право на стойността, с която е увеличена стойността на имота. Приел е, че предмет на договора за наем е бил съседния имот. Възражението за погасяване на вземането по давност е преценено за неоснователно с оглед заявеното в срок възражение за упражняване право на задържане до заплащане на подобренията на определена стойност.
Това, че в изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос, а са посочени само решения, на които се твърди, че въззивното решение противоречи, които не са представени е достатъчно, съгласно т.1 ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да не се допусне касационно обжалване. Въпреки това, съдът посочва и следното:
В изложението касаторът посочва, че изводът на съда относно приравняването на недобросъвестния владелец, какъвто приема, че е бил ищеца в добросъвестен подобрител противоречат на съдебната практика, която не представя. Съществено за приложението на чл. 74, ал.2 ЗС е това, че подобрението е извършено за сметка на подобрителя в чужд имот, но със знанието и дори изричното съгласие на собственика. Нормата на чл. 74, ал.2 ЗС е частен случай на проявление на принципа да не се допуска неоснователно обогатяване. В случая собственика, респективно управляващия правата на държавата върху имота се е съгласил изрично наемателя на съседна сграда и незастроен терен около нея да изгради сграда в имота му, което не кореспондира на предмета и задълженията на договора за наем. За сградата, изградена па по-голяма площ от неазстроената, предмет на договора за наем, след построяването й не е сключен договор за наем. Безспорно на основание чл. 92 ЗС сградата е станала публична държавна собственост, за която действа забраната за придобиване по давност, но това не изключва владението върху нея. В този смисъл виж мотивите към т.1 от ПП № 6/1974г. Тъй като и самият касатор не поддържа, че ищеца е бил държател на терена, върху който е построена сградата е неприложима цитираната от него съдебната практика, според която държателят не може да се ползва от правата както по чл. 72, така и по чл. 74, ал.2 ЗС /Р № 1050 от 19.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2007 г. ВКС, I г. о.
Съдебната практика без противоречие приема, че погасителната давност за вземания на добросъвестен или недобросъвестен владелец за извършени подобрения в чужд недвижим имот започва да тече от момента на прекъсване на владението и превръщането му в държане или най-късно от деня когато владението бъде смутено от собственика по исков ред с предявяване на иск за собственост. ПП-6-74, Р № 1735 от 11.11.2002 г. на ВКС по гр. д. 2049/2001 г., IV г. о. В случая обаче в срок ищецът е предявил вземането си пред съд чрез възражение с отговора по исковата молба и обстоятелството, че съдът не се е произнесъл по това искане не заличава прекъсването на давността, защото възражението не е отхвърлено. След приключване на процеса по чл. 108 ЗС, искът за вземането е предявен в срок. Това е приел съдът и то кореспондира на данните по делото и на нормата на чл. 116 б. „б” ЗЗД и практиката по приложението му. Затова е неприложимо цитираното от касатора Р № 912 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4713/2008 г., I г. о., ГК
Касотрът се позовава и на решение № 315 от 25.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2011 г., I г. о., ГК, според което подлежащите на премахване незаконни строежи не подлежат на премахване. Това решение също е неприложимо, тъй като е установено, че строежа е предвиден в новия действащ ПУП и поради това не подлежи на премахване. Касаторът е упражнил правото си да иска ревандикация на сградата, а не премахването й чрез негаторен иск. От него зависи узаконяването й като строеж, а докато е в имота и щом не подлежи на премахване, тя увеличава стойността му.
Неприложими към спора са и цитираните от касатора, но не представени по делото Р № 162/24.03.2010г. по гр.д.№ 986/2010г. ІV гр.о., което е по приложението на чл. 59 ЗЗД, а не чл. 74, ал.2 ЗС и възражение за прихващане, и Р № 291/02.08.2011г. по гр.д.№ 959/2010г. ІV гр.о., с което е разгледан друг аспект на проявление на принципа, заложен в нормата на чл. 59 ЗЗД- да не се допуска неоснователно обогатяване, а именно задължение за обезщетение за лишаване от ползване на собственика от имота му, но този казус не е аналогичен и дори сходен на процесния.
По изложените съображения, тъй като не е обосновано нито общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК /не са формулирани правни въпроси/, нито допълнителните основания по т. 1-3 ГПК /не е представена съдебна практика и не е доказано противоречие на въззивното решение със задължителна съдебна практика/, не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски до доказания с договора за правна помощ размер 500 лв., платени в брой.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 32 от 29.01.2016г. по т.д.№ 620/2015г. на Пловдивски апелативен съд по ДП „Национална компания Ж.”.
Осъжда ДП „Национална компания Ж.” да плати на [фирма] със седалище [населено място] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: