О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
гр. София,10.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1385 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. академия срещу определение № 1079 от 29.03.2018г., постановено по ч. гр. д. № 509/2018г. от Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение от № 7768 от 29.12.2017г. по т.д. № 3129 / 2017г. на Софийски градски съд за прекратяване, поради недопустимост, на производството по делото в частта относно предявения иск по чл. 439, ал.1 ГПК срещу цедента, а по иска срещу цесионера – само в частта за разноските за изпълнителното производство.
Частният жалбоподател моли да бъде отменено атакуваното определение като неправилно по съображения, подробно изложени в частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че искът по чл.439 ГПК е предявен от длъжника по изпълнението срещу първоначалния кредитор, който по време на изпълнителното производство е цедирал вземанията си по изпълнителния лист, като длъжникът по изпълнението е предявил отрицателни установителни искове срещу цедента и цесионера относно вземанията по изпълнителния лист и за разноските по изпълнителното производство, позовавайки се на извършени плащания на суми преди и след съобщаване на цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД (за част от сумите има твърдение, че са платени от длъжника на цедента след съобщението по чл. 99, ал.3 ЗЗД). Апелативният съд е счел, че надлежни страни в производството по чл. 439 ГПК са само страните по изпълнителното дело. Посочил е, че при цедиране на вземанията на взискателя по време на изпълнителното производство е налице приемство в изпълнителния лист на основание чл. 420, ал.1 ГПК, като надлежна пасивна процесуална легитимация по делото има само взискателят, който е придобил вземането след прехвърлянето, а именно цесионерът. Изложени са съображения, че предявеният от ищеца иск по чл. 439 ГПК се явява допустим само спрямо цесионера, но не и спрямо цедента, тъй като последният не е взискател по изпълнителното дело. Посочено е, че искове за установяване на недължимост на разноски по изпълнението, които не са посочени в изпълнителния лист, не могат да бъдат предмет на иск по чл.439 ГПК.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по следните значимите за изхода на спора въпроси, спрямо които се поддържа, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „/1/ В кои случаи са налице основания по чл.210 ГПК и чл. 215, т.2 ГПК за субективно съединяване на искове, поради връзка на материалноправното притезание и страните по него в хипотеза на отрицателен установителен иск?; /2/ Допустимо ли е въззивната инстанция да не се произнесе по наведени в жалбата основания, поради непроизнасяне на първоинстанционния съд?”. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на акта, мотивирана с твърдението, че липсва произнасяне по евентуалното искане на ищеца за конституиране на трето лице помагач и искането за разглеждане на регресен иск на ищеца срещу цедента за връщане на получени от него без основание суми.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Второ отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Формулираните от касаторката въпроси не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е извел недопустимостта на установителните искове, по отношение на които е прекратено производството, не от общите разпоредби за субективно съединяване на искове, а въз основа на спецификата на страните и предмета на специалния установителен иск по чл. 439 ГПК, относно които липсва поставен въпрос от касатора. Вторият въпрос е формулиран във връзка със същите фактически твърдения, от които жалбоподателят извежда и основанието „очевидна неправилност” на акта. Предмет на инстанционен контрол пред въззивния съд по реда на частните жалба е единствено постановеното прекратително определение на първоинстанционния съд, но не и липсата на произнасяне на същия по направени от ищеца искания пред първата инстанция за конституиране на трето лице помагач и за разглеждане на нов иск по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД срещу цедента. Доколкото тези въпроси не са обхванати от предмета на въззивното производство, спрямо тях не е налице общият критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, а от там и предпоставката по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, и те не могат да обусловят и извод за очевидна неправилност по чл. 280, ал.2 ГПК на обжалвания акт.
Предвид изложеното, обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1079 от 29.03.2018г., постановено по ч. гр. д. № 509/2018г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.