О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№402
[населено място], 12.11.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 5416 по описа за 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2545 от 17.04.2015г. по гр.д. № 19678/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 29.09.2014г. по гр.д.№ 46678/2012г. на Софийски районен съд, 41 състав, за отхвърляне на предявения от К. М. Ф. срещу С. И. С. и С. В. С. иск по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението върху 1/2 ид.ч. от недвижим имот – УПИ ХVІ-26 в кв.177 по плана на С., м.”Западно предградие” с площ 240 кв.м.
Касационната жалба е подадена от К. М. чрез адвокати Г. и П.. Поддържат се оплаквания за неправилност поради противоречие с процесуалните и материалноправните норми. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса какво означава явно владение. На второ място се поддържа, че произнасянето на ВКС по делото е от значение за точното прилагане на закона по въпроса за преценката на устните доказателства.
Ответниците С. И. С. и С. В. С. чрез пълномощника си адв. Д. вземат становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск за собственост. Ищцата основава правото си на собственост върху Ѕ ид.ч. от имота по наследство от баща си М. Н. С.. Имотът е собственост на наследодателя от 1932г. След смъртта му е притежание на ищцата и нейния брат. Ответниците са се снабдили през 2008г. с констативен нотариален акт за собственост по давност. Ищцата живее в И., но твърди, че е посещавала имота; до 1991г. той е отдаван под наем от общината.
Ответниците поддържат, че са собственици по давност, владеят от 1991г., поддържат имота, направили са ограда, правили са ремонт на покрива. През 2008г. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност. Те са собственици по наследство и давност и на съседния имот – 231/1172,50 ид.ч. от УПИ ХV-22,23,24,25, като владеят и ползват двата имота и сградите в тях общо.
Събраните гласни доказателства, ангажирани от ищцата, установяват, че тя живее в И., идва си два пъти в годината и е посещавала имота, придружена от свидетелката Н.; през 2005г. ответникът С. я пуснал да влезе, а през 2009г. не излязъл, а пуснал кучета. Свидетелката Н. сочи, че при посещение през 1998г., заварила в имота неприветлив мъж. Според свидетелката Ф. в имота имало наематели от общината до 2006-2007г.; имотът не е поддържан от С.; той направил бараки в него и живее в къщата и в имота на ищцата. Свидетелката разказва, че не е в добри отношения с ответниците, има междусъседски конфликт.
Свидетелите, посочени от ответниците, установяват, че те живеят и ползват имота откакто са се оженили – преди повече от 30 години; правили са ремонти, ограда, поддържат двора. Свидетелката П., дъщеря на ответниците, знае, че семейството на К. и живяло в имота преди Втората световна война; К. идвала през 1999г., заедно с дъщеря си и помолила да влезе, за да й покаже къде е отраснала.
След преценка на тези доказателства съдът е приел, че не е оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт. Не е кредитирал изнесеното от св. Ф., че до 2007г. имало наематели от общината; тъй като противоречи на казаното от св. Н./също свидетел на ищцата/, че при посещение през 2005г. С. е бил в имота. Според съда, съвкупната преценка на свидетелките показания сочи, че повече от 10 години преди издаването на нотариалния акт ответниците упражняват фактическа власт, извършват действия по поддържане и облагородяване. Тези действия сочат на намерение за своене и са довели до придобиване на правото на собственост по давност, съответно до загубването му от ищцата. Според съда владението на ответниците не е било смущавано и давността не е била прекъсвана, тъй като предявяването на извънсъдебни претенции не води до прекъсване на давността и не смущава владението, след като няма данни то да е било отнето за повече от шест месеца. Свидетелите на ищцата не установяват тя да е предприела действия, които да са превърнали спокойното – установено и поддържано без насилие владение, в обезпокоявано.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното:
Първият поставен от касатора правен въпрос касае понятието за явно владение и необходимостта владението да е демонстрирано, за да стане видно за собственика. Доводите са във връзка с показанията на св. Н., че едва през 2009г. ответникът не е допуснал ищцата. За установяване на противоречива практика са представени решения на районни и окръжни съдилища, които няма данни да са влезли в сила, а и те не разглеждат казуси, сходни с настоящия, нито разрешават въпроса за явния характер на владението. Така, решението на Районен съд-Харманли касае придобивна давност между съсобственици, решение № 167 от 12.02.2015г. по гр.д. № 9489/2012г. на СГС разглежда случай на смущаване на владението чрез иск за нищожност на договор за продажба и за предаване на владение; решение от 18.02.2012г. по гр.д. № 12051/2012г. на СГС се отнася до хипотеза на прекъсване на давност чрез ревандикационен иск.
Посочени са от касатора също така Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, което касае придобивната давност между съсобственици и няма отношение към спора и Тълкувателно решение № 4/2012г., което е по въпроса дали позоваването е елемент от фактическия състав на придобивната давност, който въпрос по настоящето дело не е разглеждан.
Следователно не се установява противоречие със задължителна практика или противоречиво решаване от съдилищата на сочения правен въпрос.
Процесуалният въпрос на касатора, спрямо който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е: може ли съдът да се позовава на преклузия и да не допуска доказателства, които се ангажират за установяване за отношения между свидетел и страна /наличие на конфликт между тях/. Въпросът има предвид определението на въззивния съд, с което не е допуснат преразпит на свидетелката Ф. и разпит на нов свидетел, който да установи причините за влошаване отношенията между свидетелката и ответниците С.. Съдът е приел, че наличието на тези влошени отношения вече е изяснено по делото, а причините за това за ирелевантни за спора; изтъкнал е, че ще цени тези показания и ще проверява достоверността им при съпоставянето им с другите доказателства, което и е сторил в мотивите си. Не може да се приеме, че въпросът има обуславящ за изхода на спора характер. Наличието на влошени отношения между свидетелката и ответниците е било установено още пред първоинстанционния съд от самата свидетелка и от други свидетели. Съдът е извършил внимателна преценка на свидетелските показания и не е кредитирал част от изнесеното от св. Ф. поради несъответствие с показанията на св. Н., която също е свидетел на ищцата. Отделно, в изложението не е мотивирано основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК чрез позоваване на някоя от неговите проявни форми, така както те са разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.3.
Изложените съображения обосновават постановяване на отказ да се допусне касационно обжалване.
В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за касационното производство в размер на 2250/две хиляди двеста и петдесет/ лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2545 от 17.04.2015г. по гр.д. № 19678/2014г. на Софийски градски съд, ІІ-г състав, по касационната жалба на К. М. Ф..
ОСЪЖДА К. М. Ф., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адв. Й. Г. и адв. Д. П., да заплати на С. И. С. и С. В. С., двамата от [населено място], [улица], сумата 2250 /две хиляди двеста и петдесет/ лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: